Голямото накисване

ГЛАВА ШЕСТА

Джери също прекара неспокойна нощ. Доста от часовете, отредени за сладки сънища, бяха окупирани от тревожните му мисли.

Проблемът, който се надяваше да разреши, беше подобен на тези, които постоянно се появяват в рубриката „Съвети към нещастно влюбените“. Той бе свързан с набора от действия, налагащи се да предприеме един млад мъж, влюбен в момиче А, който най-неочаквано се влюбва в момиче В и чак тогава открива, че обект №2, а не №1 е именно момичето, създадено специално за него още откак свят светува от завеждащите „Съдбовни връзки“ органи.

Ако беше в Америка, щеше да се консултира със „Скъпа Аби“ или „Доктор Джойс Брадърс“. Но той се намираше в Лондон и не се сещаше за никой, на чиято проницателност би могъл да повери проблема си. Разбира се, съществуваше „леля Филис“ от седмичния вестник, на който много често сътрудничеше, но „леля Филис“ беше един дебел мъж над петдесет, пристрастен към светлата бира и с доста цинични възгледи за живота, което съвсем естествено възпираше Джери от споделяне на деликатната си дилема.

След обилната закуска той запали първата си пура за деня и с надиплено чело продължи да дълбае ситуацията. Не беше лесно.

Без съмнение, това не бе едно от най-приятните събития в живота на един млад човек, но наличието на един положителен факт дължеше главата му над водата. Беше обещал на Вера, че по време на обяда в „Савой“ ще зачекне с вуйчо си отново темата за парите, като този път бъде много твърд и решителен и ако не беше присъствието на Барни като допълнение в списъка с гостите, той най-вероятно щеше да го направи. И ако го беше направил, нямаше никакво съмнение какво би се случило. Вуйчо Бил беше в онова превъзбудено и приповдигнато настроение, което кара хората да подскачат с готовност при всяка възможност да направят услуга на ближния. Ако беше попитал за парите например, той щеше да извади от джоба чековата си книжка и химикала със сръчността на индийски фокусник, който изважда зайче от цилиндъра си и да премахне последната пречка пред брачния съюз между Джери и Вера, единствената дъщеря на покойния Чарлз Ъпшоу и неговата съпруга Мадам Флора Феи. Работата до такава степен висеше на косъм, че колкото и топло и приятно да беше утрото, щом си помисли за опасността, с която се бе разминал, лед скова тялото му от темето до домашните чехли и промени агрегатното състояние на кръвта му от течно в твърдо. За миг се почувства като дълбоко замразена херинга.

Но неговият ангел-хранител се бе погрижил да осигури възпиращото конфиденциални разговори присъствие на Барни и Джери, естествено, изпитваше дълбока признателност за тази му проява. Дори му се прииска да го срещне някъде, да го потупа дружески по рамото и да му каже колко високо цени работата му. Напразни мечти, разбира се. Ангелите-хранители не се показват току-така пред подопечните си и много трудно можеш да ги намериш, когато ти трябват.

Е, дотук добре — помисли си по чудо оцелелият от брачните окови на Вера Ъпшоу, след като запали втората за деня пура. Като трезвомислещ младеж Джери дори не направи опит да се самозаблуди, че краят е някъде близо. Не. До хепиенда трябваше да се извърви още много неравен, осеян с препятствия и тръни път. Досега неговият ангел-хранител се беше представил задоволително, но все още му оставаше много работа и не биваше да стои със скръстени ръце, да лежи на лаврите си и да си казва, че няма проблеми. Не биваше да си позволява никакво отпускане преди окончателната победа. Трябваше да продължи неуморно да се труди, както никога досега, докато този нещастен годеж остане завинаги в миналото. Защото от какъвто и ъгъл да погледне човек на ситуацията и колкото и да не му се иска да съзерцава грозните телеса на голата истина, нямаше никакво отърване от факта, че все още е сгоден за Вера Ъпшоу и ако не се вземат навременни мерки от съответните инстанции, не след дълго щеше да се тътри под ръка към олтара, облечен в официален костюм с карирани панталони, по повод които тя непременно щеше да му съска критично в ухото, че не са достатъчно добре изгладени, а сватбените камбанки да изпълняват погребален марш.

Мислите му дълго време се занимаваха с надвисналата угроза, когато един случаен поглед към сутрешния вестник, който лежеше на масата до него, му напомни, че днес е сряда, а Животът е суров и ежедневно си иска своето. С неудоволствие, защото предпочиташе да отдаде цялото си внимание на душевните си терзания вместо да търчи насам-натам след насъщния, той стана, обръсна се, изкъпа се, сложи си риза, вратовръзка, костюм от фланелен плат и обувки. След края на хигиенната процедура Джери грабна папката си и изскочи навън.

Сряда е денят, когато карикатуристите накупчват онова, което са сътворили през седмицата, и го носят в списанията за преглед и присъда от художествените редактори. Цяла дузина, а може би и повече нервни художници се събират пред вратата на художествения редактор и чакат да бъдат извикани по име един след друг от една глава без тяло, която на определени интервали се показва през открехната врата и по правило пуши смрадлива пура. Това обстоятелство твърде много доближава атмосферата в приемната до тази пред зъболекарски кабинет.

Обикновено в такъв ден Джери трябваше да излъска добре пейките пред няколко редакторски кабинета преди да продаде нещо, защото художествените редактори, също както и кралица Виктория, не можеш лесно да развеселиш, но днес като че ли Съдбата, изпитваща съчувствие към трудностите, които хвърляха сянка над сърдечния му живот, много похвално бе решила да направи всичко възможно, за да разведри страдащата му душа. Чувствайки, че най-малкото може да разчита на един благосклонен прием, Джери бе решил да започне обиколката си от офиса на седмичника, който приемаше за публикуване най-много от нещата му; този, в който „леля Филис“ водеше рубриката „Съвети към нещастно влюбените“. По тази причина милосърдният обитател на редакторския стол влезе от раз в историята, откупувайки не само отделни карикатури и комикси, но и цялото съдържание на папката му, като изрази съжаление, че това е всичко, което Джери може да му предложи.

Случката беше уникална и надигна у Джери емоции, подобни на онези, които бяха завладели вуйчо Уилоуби, когато се сдоби с „Момичето в синьо“. Струваше му се, както се бе струвало и на Уилоуби, че триумф като този трябва да се отпразнува с обяд, който ще влезе в легендите и за него ще се пеят песни. Трябваше само да си избере подходящ ресторант и след кратък размисъл той реши, че това ще бъде грил-ресторанта в световно известния хотел „Бариболт“. Всяко друго, не толкова луксозно място, би убило търсения ефект, заключи той.

Влизайки в тази обител на тексаски милионери и индийски махараджи, само едно нещо не му достигаше да се чувства, както французите обичат да казват. Беше сам. Около него навсякъде седяха богати мъже и красиви жени и празнуваха ли празнуваха. Само той нямаше с кого да сподели своя повод. С колко по-голяма радост щеше да разтвори менюто, ако любимото момиче беше тук. И в този момент той я видя: тя беше тук и пиеше кафето си на една маса близо до вратата.

Дъхът му спря и погледът му се замъгли. Един тексаски милионер, който влезе след него в ресторанта, го изблъска, за да си направи път, но Джери не го усети. Той вибрираше неконтролируемо и зяпаше по същия начин, по който Хоумър Пайл бе зяпал Вера Ъпшоу, когато я видя за първи път, с тази разлика, че за Хоумър нямаше никакво съмнение от самото начало, че пред очите си има едно веществено тяло, докато Джери беше под впечатлението, че вижда нещо от сорта на миражите, плод на собственото му въображение, може би астрално тяло, което някак си е успяло да се пренесе от Борнмът до Уест Енд в Лондон. В този момент тя повдигна очи, усмихна се очарователно и сърдечно размаха лъжичката.

— Брей! — възкликна тя, докато той, отправяйки се като лунатик в нужната посока, се препъваше в разни махараджи. — Д. Г. Ф. Уест, ако не греша.

Джери се добра до нея и се строполи на първия попадналпред погледа му стол. Някой наблизо като че ли яростно блъскаше африкански тамтами, но след няколко секунди разследването показа, че това са само ударите на собственото му сърце.

— Това — каза той — е удивително. Мислех, че сте в Борнмът.

— Аз съм в Борнмът или ще бъда там още преди залез слънце — отвърна весело тя. — Прескочих дотук само за днес и то по работа.

— Значи не сте тук постоянно? — разочаровано попита той.

— Не, само минавам пътьом.

— Много жалко, много жалко — заклати глава Джери. — Е, нека да обядваме.

— Аз обядвах.

— Още веднъж.

— Не, благодаря, но нека това не ви притеснява.

— Малко неща биха ме притеснили точно сега — каза Джери. — Ако трябва да съм честен, дошъл съм тук да му поотпусна малко края. И за да предотвратя това „лакомо прасе“, което виждам как напира на устните ви, ще ви обясня, че днешният обяд е по-скоро едно отпразнуване. Не знам доколко разбирате от продажба на карикатури.

— Не много.

— Значи така, в сряда правиш една обиколка на списанията с папка под мишница и ако си късметлия, можеш да шитниш една карикатура след четири или пет неуспешни опита. Художествените редактори по принцип не са способни да оценят добрата работа на един художник.

— Като оня стар индиец, за който учихме в училище, дето изхвърлил бисер, по-скъп от цялото племе. Та така. Казахте, че сте късметлия, ако продадете и една карикатура след четири-пет несполучливи опита.

— Шест-седем понякога — призна Джери.

— Но днес?

— Точно така. Но днес продадох всичките си работи още на първото място, където отидох.

— Но това е чудесно!

— Изумително.

— Не е учудващо, че искате да го отпразнувате. Аз също се надявам да ме сполети подобен късмет.

— В какъв смисъл?

— По моята работа, заради която дойдох от Борнмът дотук. Какво, според вас означава, ако получите писмо от адвокат, в което пише, че ако го навестите, ще научите нещо във ваша полза?

— Би трябвало да означава пари.

— Надявам се да е така, защото под въздействието на тези топли думи аз се поотпуснах малко на обяд. Почувствах, че мога да си го позволя.

— В такъв случай, писмото е у вас.

— Получих го тази сутрин.

— Сигурно означава, че някой ви е оставил наследство — предположи Джери.

— Сигурно. Но умът ми не го побира кой може да е.

— Имате ли някой роднина, който е починал наскоро?

— Не знам за такъв. Нито пък за някой, който да има пари.

— Някоя стара училищна приятелка от Челтнъм? — предположи Джери. — Някое момиче, което е отбелязало благодарение на вас точен и навременен пас?

— Че защо пък ще й трябва да умира? Само на двайсет и няколко години!

— Разбирам какво искате да кажете. Пълна мистерия.

— Леля смята, че това е капан.

— Какъв капан?

— Бели робини. Примамват ме в тяхната бърлога, представяйки се за адвокати, упояват ме с хлороформ и след това ме отвличат в Южна Америка.

— Но защо точно вас?

— Ами… все някого трябва да упоят.

— Е, да, има го и това, разбира се. Така се е случило, че са попаднали на вас.

— Леля мисли, че си имат специален списък.

— Изглежда ли ви възможно?

— Леля казва, че всичко е възможно.

— Откъде е подадено писмото на тези адвокати? Не мислите ли, че много неща биха зависили от това? Искам да кажа, че ако е от „Джо Индуса, подземната бърлога до старата варница“, нещата биха изглеждали доста подозрителни?

— Не. Адресът си е наред — Бедфорд Роу. А и кантората звучи респектиращо. „Скроуп, Ашби и Пембертьн“. Писмото е подписано от Уилоуби Скроуп.

— Не може да бъде!

— И защо, мислите, че не може да бъде?

— Защото Уилоуби Скроуп ми е вуйчо — каза Джери и си помисли, че светът наистина е много малък.

— Наистина ли? И мислите, че с него всичко е наред?

— Той е прекрасен човек.

— И не упоява момичета с хлороформ?

— Не би си го и помислил. И през ум няма да му мине. Ако ви предложи питие, не се колебайте и пийте до дъно.

— Това е много хубаво. Вие ме успокоихте.

Гореспоменатият разговор ви го предаваме в този вид само за удобство. В действителност той не протече чак толкова гладко. Джери се бе отказал от първоначалната си идея да се почерпи с обяд, който по пищност би подхождал на римския император Вителий (Аулус Вителий, 15–69 г. от н.е., през 69 г.е провъзгласен за император от своите войници, но още същата година е разбит от Веспасиан, 9–79 г. от н.е., който, между другото, също е провъзгласен за император от войниците си, но е имал щастието да поимператорства цели десет години, бел. пр.), но беше вече повикал сервитьорите и бе направил поръчката си. В „Бариболт“ не е прието човек да отиде и само да си седи и да кибичи. Джери набързо привърши скромното си ястие и запали цигара, след като бе предложил и на събеседничката си.

— Колко хубаво, че леля не е тук — каза тя, изпускайки дим.

— Тя не одобрява пушенето, така ли? — запита Джери.

— Тя мисли, че може да причини диспепсия (лошо храносмилане, бел. пр.), безсъние, главоболие, отслабване на зрението, астма, бронхит, ревматизъм, лумбаго, ишиас и обриви по цялото тяло.

— Бих искал да се запозная с леля ви. Явно е интересна жена.

— Тя не би искала да се запознае с вас. Вие сте художник.

— А, да, ония руски принцеси. Прави ми впечатление на човек с пуритански разбирания. Защо трябва да се връщате при нея?

— Налага се. О, щях да забравя. Нашата вечеря.

— Броя минутите.

— Боя се, че трябва да изброите още малко, защото се налага да я отложим. Джери настръхна.

— По дяволите, ако ми позволите да използвам фразата. И защо? — повиши глас той.

— Бях забравила, че в петък е рождения й ден. Какво ще кажете за събота?

— Нека да е в събота — въздъхна Джери, — тогава, щом трябва, но все пак казвам „по дяволите“.

— „Бариболт“, осем часа.

— Отлично.

— Разбрахме се. А сега трябва да тръгвам. Ако не се видя с вуйчо ви веднага, ще изпусна единствения свестен влак следобед. „Бедфорд Роу“ наблизо ли е?

— Не много.

— В такъв случай, по-добре да ми поръчате такси.

Таксито изчезна по пътя, а Джери закрачи към апартамента си. Трябваше. „Бариболт“ беше изчерпал голяма част от финансите му, а таксиметровите шофьори никак не са склонни да приемат заплащането вместо в брой, в чар и добро възпитание.

Но той би вървял пеша дори и джобовете му да преливаха от пари, защото искаше да огледа проблема си от всички ъгли, а Джери мислеше винаги по-добре, когато бе в движение.

А това беше проблем, който изискваше мобилизация на целия му мисловен потенциал, умствен капацитет и другите подобни наличности. Току-що приключилата среща беше задълбочила убеждението му, че на света има само едно момиче, ча което би могъл да се ожени, а за момента не виждаше никаква възможност да избегне брака с друго. Истинска задънена улица. Може би цар Соломон би намерил изход от положението, но младият Джери засега не виждаше такъв. Пристигайки вкъщи, той седна и продължи с мисловните напъни. Спомни си една оперета, в която комичният герой, когато дяволитата прислужница му напомни, че са сгодени, беше казал: „Забравих да ти кажа, че годежът е развален“ и със завист си помисли колко просто и лесно решаваха такива проблеми в оперетата. В този момент телефонът иззвъня и по жицата потече мелодичният глас на Мадам Флора Феи, която скоро щеше да му стане тъща. Обаждането й беше доста изненадващо, защото тя нямаше навика да говори с него по телефона. Напротив, Мадам винаги го оставяше с впечатлението, че изпитва отвращение при всяка среща с него.

— Джералд? Добър ден, Джералд — изгука бъдещата му тъща. — Надявам се, че не те откъсвам от работата?

— Не, никога не работя в сряда.

— Завиждам ти. Аз си почивам в момента, но по правило матинето в сряда е проклятието на моя живот. Чувал ли си историята за оная актриса, която минавала покрай рибарския магазин и като видяла опулените насреща й рибешки очи, възкликнала: „Това ми напомня, че имам матине в сряда“. Но не ти звъня, за да ти разказвам весели истории. Задачата ми е от сериозно естество. Току-що изпратих Вера за Брюксел и тя ми заръча да изпълня една доста неприятна задача.

— О, много съжалявам.

— Страхувам се, че ще съжаляваш много повече, когато разбереш за какво става дума — каза Мадам Флора, продължавайки да гука като гълъбица напролет.

Мадам Флора беше жена, която държеше на думата си. Беше обещала на своето агънце, че ще се свърже с годеника й по телефона и ще му довери, че мечтите му за сватбен камбанен звън са напълно безпочвени и така и направи. Представлението беше толкова блестящо, че тя с пълно право можеше да претендира Джери да си плати такса на цената на един билет на първия ред.

— Зная, че ще разбереш, Джералд — приключи тя. — А, щях да забравя, Вера иска да ти предам, че за нея ти винаги ще останеш един много скъп приятел. Сбогом, Джералд, сбогом, сбогом.

Слушалката трепереше в ръката на Джери, докато я поставяше на мястото й. По време на разговора с Мадам Флора беше схванал, че нейното агънце го счита слаб и точно така се чувстваше в този момент, въпреки че „слаб“ е твърде слаба дума. „Безгръбначен“ е може би думата, която стилист като Гюстав Флобер (Гюстав Флобер, 1821–1880, френски писател; много негови събратя по перо като Д. Конрад, Х. Джеймс и Д. Джойс признават, че са повлияни от съвършения му стил, бел. пр.) би използвал, въпреки че, понеже е французин, навярно щеше да избере съответната френска дума.

Разбира се, това беше истинско облекчение, при все че това също бе слаба дума. Нима човек може да каже, че осъденият на смърт на ешафода, който съзира пратеник, галопиращ на запенен кон и носещ заповед за помилване, се чувства облекчен. Може би най-добрият начин да излезем от това затруднение с речниковия запас е да кажем, че чувствата на Джери в този момент много приличаха на тези на Криспин Скроуп, докато наблюдаваше как брат му Уилоуби пише чек за двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса.

Джери дълго време стоя онемял, мислите му бяха в пълен безпорядък и единственото чувство, което го изпълваше, бе едно безкрайно благоговение пред своя ангел — хранител, който и този път, по съвсем необясним начин, бе разсякъл Гордиевия възел на страданията на храненика си. След това у него се прокрадна мисълта, че не е достатъчно да се отдаваш на благодарности за добре свършената работа — за да постигне добри резултати, човек трябва да изпреварва събитията. Вече свободен да ухажва любимото момиче, Джери не биваше да губи и минута в приготовления. Щяха да вечерят заедно следващата събота, но щеше да бъде пълно безумство да се разтакава дотогава и да стои със скръстени ръце. В такива моменти всяка минута е скъпа. Кой знае дали много преди мечтаната събота някое мазно конте от Борнмът нямаше да й (авърти главата? Той никога не бе ходил в Борнмът, но беше сигурен, че там си имат мазни контета в изобилие. Трябваше незабавно да замине за Борнмът и да се постарае присъствието му да се почувства осезаемо.

Но най-неотложната му задача беше да научи името й — нещо, което за втори път бе пропуснал да направи. Един ухажор, който възнамерява да ухажва без да разполага с този толкова важен факт, не бива изобщо да се надява и на най-минимален успех.

За щастие всичко беше много просто. Тя беше отишла да се срещне с вуйчо му Бил, за да научи нещо в нейна полза, така че от него се искаше само да набере един телефонен номер.

— Вуйчо Бил? Аз съм Джери.

Реакцията на родственика му не можеше да се определи като много сърдечна. Той тъкмо се канеше да излиза за своята обичайна среща на игрището за голф и не му оставаше много време до влака.

— Типично в твой стил — грубо отговори той. — Ще ми се обадиш точно тогава, когато имам само пет минути, за да стигна до гарата.

— Заминаваш ли някъде? — полюбопитства Джери.

— Отивам на голф.

— Добре. Няма да ти отнема повече от минутка. Става въпрос за едно момиче. Ще я поканя на вечеря в събота.

— Вера няма ли нищо против?

— Не, всичко е наред. Вера развали годежа.

— Радвам се да го чуя. Тя е най-лошата партия за един мъж.

— А другото момиче е прекрасно.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам как се казва.

— Не я ли попита?

— Не.

— И защо не?

— Ами, заприказвахме се за други неща и се отплеснах.

От другата страна на жицата се чу въздишка.

— Винаги съм се страхувал, че нещо такова ще се случи с теб, Джери, още откакто падна на главата си като бебе. Довиждане.

— Не, не, почакай, вуйчо Бил, не затваряй. Ти познаваш това момиче. Днес следобяд имаше среща с нея по повод едно писмо, което си й написал. Казал си й, че ако се свърже с теб, ще научи нещо от голяма полза за нея.

От последвалото изсумтяване в другия край на жицата Джери разбра, че най-после е възбудил интереса на вуйчо си.

— О, боже! Това ли е тя? Сега си спомням. Тя ми спомена нещо, че те познава. Казва се Хъникът. Джейн Хъникът. Тя е стюардеса.

— Знам.

— Но аз пък не знам дали задълго ще остане такава. Получи в наследство доста пари.

— И аз така си мислех.

— От някакъв старец на име Донахю, с който, изглежда, се е запознала по време на работата си. Онзи ден е починал. Не ми са известни всички подробности, но говорих по телефона с нюйоркските адвокати и те ми казаха, че нямал близки роднини, така че няма вероятност завещанието да бъде оспорвано. Всичко остава на Джейн. Пожелавам й късмет. Направи ми впечатление на много приятно момиче, което напълно заслужава да удари джакпота. Ще получи между един и два милиона долара. А сега довиждане, по дяволите. Трябва да бързам, иначе ще изпусна проклетия влак.

След тези думи Уилоуби, без да губи повече време, излезе натоварен с куфара си и стиковете за голф. В другия край на линията той остави един любящ племенник, втренчил невиждащ поглед пред себе си, а общият му вид напомняше някой, който подобно на жената на Лот (библ. Лот е племенник на Авраам. Господ спасил Лот и семейството му от унищожението, на което подложил Содом и Гомора, но изрично му заповядал по време на бягството никой да не се обръща назад. По пътя жената на Лот погледнала назад и се превърнала в стълб от сол, бел. пр.) се е превърнал без да подозира в стълб от сол.

Честно казано, Джери беше ужасен. За Джейн Хъникът тези пари, паднали й от небето, ако там се беше заселил старият господин Донахю, щяха да донесат щастие, защото дори и в тези години на обезценяване на парите, според него една сумичка между един и два милиона долара винаги е добре дошла. Затова пък нейното внезапно нахлуване в графата с най-високи данъчни ставки разби всичките му надежди и мечти.

Все някога у човек се поражда отвращение от живота. У Джери то се роди точно в този момент от мисълта, че се превръща в познатия персонаж от фарса — безпаричният ухажор, който се опитва да се ожени за богатата наследница. Без значение колко искрена може да е любовта на един мъж, ако той покаже склонност към ухажване на милионерки, целият свят ще му се смее, а всеки, на който целият свят се е присмивал, може да ви каже, че изживяването е едно от най-неприятните.

Засега оставяме Джери със скашкана и безформена маса в гърдите вместо душа и се обръщаме да надникнем какво става с Мейбъл, секретарката.