Голямото накисване

ГЛАВА ВТОРА

Наскоро след като бяха положени основите на красивото приятелство между Хоумър Пайл и Дуейн Стотълмейър, приятелство, което щеше да намери материалното си изражение в размяна на коледни картички и най-новите им стихотворения, един приятен млад мъж с червеникава коса се появи в трети отдел на съда „Куинс Бенч“ на улица „Странд“ в Лондон. Това беше Джералд Годфрид Франсис Уест, за който бе споменал Дуейн и трябва да побързаме да поясним, че той не беше дошъл да застане на подсъдимата скамейка, за да отговаря на въпросите на обвинението. Беше призован да участва като съдебен заседател — нещо, което може да се случи и на най-добрите от нас — с перспективата да търка твърдата пейка и, както се казва на правен жаргон — старателно да анализира фактите и да вземе най-правилното решение.

Съдебните заседатели заеха местата си, служителят, чието задължение беше да поддържа недоволство у съда, направо надмина себе си; а Джери, заглеждайки се в момичето на края на същата редица, на която беше седнал, все повече се убеждаваше, че странното усещане за удар между очите от атомна бомба, което беше получил още първия път щом я видя, се дължи на любов от пръв поглед.

Понякога се случват такива работи. Любовта на А към В или ако повече ви харесва, на С към В често се нуждае от много месеци подклаждане преди да се разгори в буен огън, но може и да пламне изведнъж, да избухне като някой от онези бомбени атентати, предизвикващи безброй човешки жертви. Като че ли няма установено правило.

Тя беше момиче с открито красиво лице, което говореше за здравословен живот на открито. Джери си я представи застинала на кулата за скокове над плувния басейн, готова да се гмурне толкова грациозно, че дори няма да раздвижи гладката повърхност на водата. Представи си я на игрището за голф (спорт, към който самият той беше особено пристрастен) и как прецизният й удар отпраща топката на двеста метра. Помисли си също, въпреки че предположението можеше и да не е съвсем точно, че се занимава и с тенис.

Косата й беше светлокестенява, брадичката волева и закръглена. Беше седнала твърде далече, за да определи цвета на очите й, но инстинктивно усещаше, че бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат.

„Каква ирония“ — помисли си той. Когато съдът го избра за съдебен заседател, беше изругал недоволно. По професия художник, специализирал се в карикатури и комикси, той обичаше, когато не играе голф, да се отдава на изкуството си, но в този момент Джери благославяше късмета си, че не е станал общински ковчежник, зъболекар, тъмничар или някой от братството на Светата Троица, понеже тези глезени чеда на системата по някаква неизвестна нему причина не можеха да бъдат съдебни заседатели. Само ако знаеше, че призовки получават и такива красиви момичета, колко различно щеше да приеме това неприятно обществено задължение.

Това, за което освен тях двамата бяха призовани в съда още десет мъже и жени, беше делото „Онапулос енд Онапулос“ срещу компанията за стъклени бутилки „Линкълншир енд Истърн каунтис“ — един от онези скучни спорове между фирми, в които адвокатите и на двете страни постоянно подават някакви документи на съдията и молят Негова светлост да благоволи да хвърли един поглед на пасажа, отбелязан с молив на дясната страница, при което Негова светлост неизменно поглежда към лявата страница. („Кой е този господин Джонс? В записките ми не пише нищо за него.“; „Ваша светлост чете погрешната страница. Ако Ваша светлост обърне внимание на дясната страница, вместо лявата страница…“; „Но защо да не погледна лявата страница?“; „Защото, Ваша светлост, там няма нищо, засягащо въпросния случай.“) Единственото нещо, поради което тези процедури не се струваха на Джери нетърпимо отегчителни, беше щастливото обстоятелство, че и съдията, и адвокатите на двете страни, както и част от присъстващите имаха изключително комични физиономии, макар титулуването на някои от фасадите с термина „физиономия“ бе твърде ласкателно за собствениците им и Джери запълваше времето си като ги скицираше в бележника си.

При кръстосания разпит на Емил Онапулос във връзка с устно споразумение, за което се твърдеше, че е сключено на четвърти ноември предходната година, Джери забеляза особен блясък в очите на своята възлюбена, като че ли отговорите на свидетеля й се сториха незадоволителни. На два пъти тя сви красивите си устнички и многозначително сбърчи финото си носле. Все едно си казваше, че ако свидетелят очаква съдебните заседатели да са на негова страна, трябва да се постарае доста повече.

Възхищението му към момичето видимо нарасна. У нея имаше всичко — умееше не само да играе добре голф, тенис, да плува, а се отличаваше и с остър ум, който можеше да претегля, да отсява и да вниква в показанията; беше момиче, чиято будна интелигентност му позволяваше да успява да следи за какво, по дяволите, изобщо говореха тези съмнителни непрокопсаници, нещо, което той самият отдавна беше изгубил надежда да разбере.

Часовете се нижеха. Изведнъж Джери се сепна изненадан — в този момент тъкмо довършваше портрета на адвоката на защитата — адвокатите бяха свършили с пледоариите си и съдията призова съдебните заседатели да се оттеглят и да вземат решението си.

Старши съдебният заседател призова за ред в залата и дванадесетте, от които зависеше съдбата на двамата Онапулос и може би на десетки производители на стъклени бутилки, защото, както знаем, тази особена порода се плоди като зайци, особено в Линкълншир и Истърн каунтис (буквално — източните графства, бел. пр.), започнаха да излагат мненията си.

Както е обичайно в такива случаи, мненията варираха от плиткоумия до откровени тъпоумия. Наложи се момичето да поеме разискванията в свои ръце. Със звучен, мелодичен глас, който в ушите на Джери звучеше като песента на пойни птички, накацали по здрач из храстите в градината на старовремска къща, тя определи главните насоки, които едни съвестни съдебни заседатели трябваше да следват.

Оказа се, че тя е сто процента на страната на стъклените бутилки. Дори да беше любимата племенница на някой от вицепрезидентите, едва ли щеше да бъде по-убедена в правотата си.

Тя завладя слушателите си от самото начало, особено Джери. Би било преувеличено да твърдим, че той следеше разсъжденията й, но беше съгласен с всяка нейна дума. Като пророк Даниил (библейски пророк от 6 век пр.н.е., който умеел да тълкува сънища и на няколко пъти доказвал правотата си пред завистници и клеветници с помощта на непоколебимата си вяра в Бог, бел. пр.) — каза си той. Без капчица колебание Джери беше готов да я следва във всичко. Това, което е добро за нея, ще бъде добро и за него. Изпитваше съжаление към Джони Холидей, адвокатът на Онапулос, който му беше личен приятел, fiat justicia, ruat coelum, (Нека справедливостта възтържествува, дори небесата да се сгромолясат (лат.), бел. пр.) както казват из техните среди. В края на краищата юрист с опита на Джони би трябвало отдавна да е научил урока, че не можеш да спечелиш срещу всички.

Без колебание Джери даде своя принос към единодушния вот и избраниците на обществото се запътиха отново към залата на съда да занесат на стькларите добрата новина, която щеше да посипе пътя им с рози или по-скоро с бутилки по целия Линкълншир и всички източни графства.

Като изключим гадаринските свине (Според Евангелието на Лука (8:26-35) Иисус заповядал на бесовете, вселили се в един човек от Гадаринската страна, да излязат от него и да влязат в стадото свине, пасящи в покрайнините. И след като това станало, свинете се втурнали към езерото и се издавили, бел. пр.), известни от векове със способностите си в късия спринт, няма друга група по-бърза на прав старт от съдебни заседатели, най-после освободени от задълженията си и в паническо бягство към вратата. Джери и момичето бяха отнесени далеч един от друг от тълпата. Но навън той успя да я настигне по улицата и захвана разговор с подкупващо прокашляне.

Многобройни са случаите, в които безумно влюбеният младеж, който досега е боготворил любимата само от разстояние, изведнъж получава възможност за близка среща с обожествения обект и тутакси преживява дълбоко разочарование. При Джери нещата не стояха по този начин. Присъствието й го вълнуваше от далечно разстояние, а сега, застанали лице в лице, го вълнуваше още повече. Очите й, както своевременно забеляза, бяха кафяви със златисти пламъчета и абсолютно съвършени, както бе предположил на един по-ранен етап.

Тя го поздрави, все едно бяха стари приятели.

— О, здравейте. Вие бяхте от съдебните заседатели, нали? — каза момичето и Джери едва не подскочи от мисълта, че го е запомнила.

Да, отговори той, наистина е бил от съдебните заседатели, добавяйки, че не е имал никакъв избор.

— Призовката звучеше доста категорично и реших да не рискувам. Не знам какво може да ти се случи, ако не се явиш — кимна Джери, впил поглед в нея.

— Предполагам, че биха се ядосали не на шега.

— Щяха да кипнат като нагорещено олио?

— Не бих се учудила.

— Но едва ли щеше да е по-лошо, отколкото да седиш с часове на дело като това.

— Отегчихте ли се?

— До смърт.

— О, горкичкият господин…, горкичкият господин кой?

— Горкичкият господин Уест. Горкичкият господин Д. Г. Ф. Уест!

— Съжалявам, че ви е подействало така. Аз искрено се забавлявах. Но съм учудена, че сте се отегчили. Изглеждахте толкова заинтригуван.

— Аз?

— Видях ви да си водите старателно записки в тефтерчето през цялото време. Бях наистина впечатлена.

— Не бяха бележки, а скици. Рисувах съдията и другите образи.

— Художник ли сте?

— Нещо такова. Предимно карикатури.

— Е, все пак е по-добре, отколкото да рисувате голи руски принцеси, полегнали върху тигрови кожи.

— Защо давате този пример? — с едва прикрито възмущение в гласа попита Джери. Все пак, какво им е на руските принцеси.

— Защото една моя леля, която живее в Борнмът, си мисли, че художниците правят точно това. Какво рисувате? Комикси?

— Опитвам се.

— Странно, аз самата съм луд фен на комиксите, но не си спомням да съм виждала някои, подписани Д. Г. Ф. Уест.

— Подписвам ги Джери.

— За бога! Може ли един автограф, маестро? Аз съм една от най-големите ви почитателки.

Джери преглътна, за да си възвърне дар-словото, от което последното поразително откровение го бе лишило. Устоявайки на изкушението да каже, че това, естествено, би трябвало да ги сближи, той се задоволи с далеч по-слабото:

— О, ъ… нима?

— Оправяли сте ми настроението повече от всеки друг — продължи да чурулика младата дама. — А в моята работа доброто настроение е много важно нещо.

— И защо така?

— Трябва постоянно да се усмихвам. Доста депресиращо е. Аз съм стюардеса. И не само депресиращо, а и много уморително за лицевите мускули.

— Да, но се срещате с много интересни хора.

— И защо е това „но“?

— Прозвуча ми така, все едно не харесвате работата си.

— О, харесвам я. Даже много. Човек може да види големия свят и, както казвате, среща много интересни хора — засмя се тя.

След кратък анализ Джери определи смеха й като среброструен.

Или по-скоро — помисли си той, защото си падаше и малко поет — досущ като звука на бучки лед в халба бира през горещ августовски ден.

— Спомних си — обясни тя, — един старец на име Донахю, който по едно време доста пътуваше с нас и беше постоянно в отвратително настроение. „Ей, момиче!“ — често мучеше той, когато се обръщаше към мен и ръмжеше като ранена пума, ако не се отзова достатъчно бързо, според него. Най-накрая му обясних, че проблемът му се състои в това, че за негова беда все ме уцелва, когато не съм с маратонките и спортния екип и от този момент нататък започнахме да се разбираме чудесно. Точно преди да изляза в отпуск някой ми каза, че е умрял. Беше ми мъчно. О, да, животът е приятен.

— Всъщност, би трябвало да станете адвокат.

— Какво ви кара да мислите така?

— Спомних си как обобщихте случая в съда преди малко. Бяхте невероятно убедителна, когато споделихте мнението си. Аз бях поразен от красноречието ви. Как го постигате?

— В училище съм участвала в доста дебати.

— Роудийн?

— Челтнъм.

— Не може да бъде! Аз самият съм учил в Челтнъм. Разбира се, не в девическото, в другото.

— Колко жалко, че не сме се познавали.

— Е, нали се запознахме.

— Наистина.

— Какво ще кажете да обядваме някъде. О, не, извинете. Съвсем забравих. Днес трябва да обядвам с моя попечител.

— Имате попечител? Страхотно!

— Какво ще кажете за вечеря?

— Няма да съм тук за вечеря. Ще бъда в Борнмът на гости у леля.

— Задълго ли?

— Няколко дена.

— Значи и за утре не става?

— Страхувам се, че не.

— Вдругиден?

— Съмнявам се.

— А по-вдругиден?

— Пак е съмнително.

— Тогава нека да се уговорим за по-по-вдругиден.

— Какъв ден се пада?

— Мисля, че петък.

— В такъв случай мисля, че става. Къде?

— В „Бариболт“. Около осем.

— Ще бъда там.

Тя махна на едно минаващо такси и изчезна. Джери стоеше на тротоара, загледан след нея. Някой минувач би могъл да забележи мекия блясък в очите му, ако изобщо минувачите забелязват меки блясъци в очите на хората. Може и да, а може и да не забелязват, но блясъкът си беше там. Джери изведнъж изпадна в пъстроцветно мечтание. Досега си я беше представял на кулата за скокове в мига преди да се гмурне в басейна. Сега си я представи в канцеларията на завеждащ отдел „Гражданско състояние“, лицензиран за сключване на бракове, защото беше сигурен, че момиче като нея не би желало някое от ужасните бракосъчетания с църковен хор, епископ и по-низш клир, които препускат като коне из цялата църква. Всичко ще приключи за две минути, за да могат колкото е възможно по-скоро двамата да приседнат в своето уютно гнезденце като две влюбени птички, кацнали на едно клонче. Разбира се, това ще бъде през дългите зимни вечери. През лятото ще играят голф или ще се освежават приятно с плуване.

И докато развинтеното му въображение се задълбочаваше в подробности от семейния живот, изведнъж той осъзна, че пред него стои една непреодолима преграда — пред блаженството, което се очертаваше в бъдния му живот, стоеше една сериозна пречка, за която бе забравил да помисли — сети се, че е сгоден за друго момиче.

Но дори и да не се беше сетил, само минута по-късно паметта му щеше да бъде освежена, защото щом таксито бе погълнато от уличното движение, Джери чу нечий глас да го вика по име. Завъртайки се около оста си с неприятното чувство, че е получил неочакван юмрук в слънчевия сплит, той забеляза Вера Ъпшоу, на която само преди няколко седмици се беше врекъл във вечна вярност.

Тя идваше откъм площад „Трафалгар“ и много ценители на женската красота, които вървяха в обратната посока, рискуваха да получат трайно схващане на врата от заглеждане след нея. Но кой ли би могъл да ги порицае за това опасно поведение.

Всъщност те би трябвало да бъдат по-скоро похвалени, защото с неистови усилия на волята се удържаха да не подсвирнат с уста.

Има момичета, които са много хубави, има и момичета, които ги бива; има момичета, които не са лоши и момичета, у които има нещо; но изключително рядко се случва да срещнеш момиче, което е толкова приказно красиво, та чак спира дъха ти и устата ти остава отворена като крайбрежна пещера. В този ограничен кръг девойки категорично попадаше и Вера, единствена дъщеря на покойния Чарлз (добрият стар Чарли) Ъпшоу и съпругата му, актрисата Мадам Флора Феи.

Всички преимущества бяха на нейна страна. Баща й, преди целият да пъпчаса от прекомерно пиене на шампанско, беше един от най-красивите мъже в Лондон, а всеки, който не е равнодушен към театъра, беше изпитвал върху себе си неотразимото въздействие от красотата на майка й. Единствената хубава черта, която годеницата му не бе наследила от родителката си, бе кадифеният й глас. Гласът на Вера звучеше прекалено рязко.

Рязко прозвуча и сега, когато остави без отговор поздрава на Джери и попита:

— Коя беше тая?

А Джери, който през цялото време имаше смътното чувство, че е забравил да направи нещо, осъзна, че бе пропуснал да попита колежката си от съдебната зала за името й.

— Не знам името й — призна той. — Бяхме съдебни заседатели и се заговорихме за делото.

— О — Вера изгуби интерес. — Това най-хубавият ти костюм ли е? — продължи тя, променяйки темата. Винаги беше критично настроена към външния му вид, защото и Джери, що се отнася до гардероба, както повечето хора на изкуството, предпочиташе удобството пред блясъка. Очевидно Вера си бе поставила за цел да го превърне, както един трубадур от началото на века се беше изразил, „в пример за подражание на елегантността на Запад“. — Мислех си, че ще подбереш нещо по-прилично, като за „Савой“. Но нищо. Кога е обядът ти?

— В един и трийсет.

— Тогава имаме време да си поговорим. Кой ще бъде там? — продължи да разпитва като фатмак новобранец годеницата му.

— Само ние двамцата.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Никой друг освен вуйчо Бил и аз.

— В такъв случай той ще иска да обсъдите попечителството.

— Съмнявам се. Предполагам, че ще говори през цялото време за голф.

— Не трябва да му позволяваш. Това е големият ти шанс. Трябва да измъкнеш от него тия пари. Отдавна трябваше да си го направил.

Тя говореше със заповеднически тон и Джери мислено я оприличи на средновековна принцеса, която дава нарежданията си на слуга в кухнята или на паж от антуража си. Неочаквано за себе си усети чувство на неприязън. И преди да срещне истинската любов на своя живот той бе започнал да изпитва известни съмнения относно това дали идеята да обвърже навеки съдбата си с тази на Вера Ъпшоу не е малко необмислена. В началото всичко изглеждаше прекрасно, но лека-полека нещата между тях започнаха да понакуцват.

Мъдро ли ще бъде — запита се той — да сложиш подписа си до този на човек, у когото властността, която често върви ръка за ръка с изключителната красота, е в толкова изобилно количество? Тези блестящи очи, макар наистина да бяха като два бистри извора, можеха да хвърлят залпове от ядни искри, когато притежателката им беше недоволна от нещо, а това караше човек да се чувства изключително неловко. Напоследък се оказа, че у Джери има много неща, които будеха негодуванието й, особено явното му нежелание да тормози попечителя си за онези проклети пари.

Но като примерен годеник той успя да озапти раздразнението си и опита да заговори с обичайната си приветливост.

— Проблемът с вуйчо се състои в това, че той постоянно обръща всичко на майтап. Нищо не можеш да измъкнеш от него — опитваш се да го задържиш на въпроса, а той или ще каже някой виц, или ще започне да говори за колекцията си. Трудно е да го притиснеш.

— Би могъл, ако искаш — с тон на несмазана вятърна мелница обяви Вера.

— Опитвал съм.

— Опитай пак. Тук не можем да говорим — каза раздразнено Вера след като само за две минути трима минувачи се блъснаха в нея. — Хайде да отидем в „Савой“ и да изпием по един коктейл на бара.

— Не мога да разбера — продължи тя след като седнаха с питиетата си — защо изобщо парите ти трябва да са под попечителство. Баща ти ги е оставил на теб. Защо просто не ги взе? Защо са всичките тези глупости да не можеш да разполагаш с тях, докато не навършиш трийсет, освен ако господин Скроуп не ги освободи от попечителство?

— Обясних ти вече — спокойно каза Джери и наистина й беше обяснил и то не един и два пъти, но или паметта й изневеряваше, или като глухата змия от Светото писание тя просто не беше добър слушател. — От вуйчо Бил знам, че на младини татко е бил пълен развейпрах, не можел да се захване с нищо за по-дълго време, не можел да спести нищо, не можел да се отърве от дългове, просто се носел по течението. И когато станал на трийсет, изведнъж всичко се променило. Предполагам, че е получил някое от ония религиозни откровения, за които ти четеш. Оженил се, установил се, започнал работа, захванал се сериозно с нея, спестил пари и започнал свой собствен бизнес, и то много успешен. Очевидно това му е внушило идеята, че един мъж не струва нищо, преди да стане на трийсет и дотогава не бива да му се поверяват пари.

— Това звучи абсурдно.

— Аз също винаги съм мислил така. Но никой не ме е питал. Така че, остават ми още три години да чакам.

— Не, тая няма да я бъде — повиши глас Вера и няколко посетители от съседните маси я погледнаха възмутено.

— Сигурна ли си? Трийсет е магическото число, а аз съм на двайсет и седем.

— Няма никаква причина да чакаш три години — продължи Вера без да обръща внимание на седящите наоколо. — Говорила съм с адвокат по въпроса. Той ми каза, че всичко зависи от това дали попечителството е постоянно и неотменимо, а твоето не е такова, защото господин Скроуп може да ти даде парите когато си пожелае. Така че, прегледай внимателно оригиналния договор още веднъж за по-голяма сигурност и след това ще го призовеш в съда и ще подадеш жалба с искане за прекратяване на попечителството. Това е. Кажи на господин Скроуп днес на обяд какво смяташ да направиш и готово.

— О, не!

— Ако не го направиш, много ще се ядосам — повиши още повече глас Вера.

Джери кимна злощастно. Имаше основания да вярва на думите й.