Голямото накисване

ГЛАВА ТРЕТА

Докато в трети отдел на „Куийнс Бенч“ Джери и другите съдебни заседатели решаваха съдбата на производството на стъклени бутилки в Линкълншир и източните графства, в офиса на Скроуп, Ашби и Пембертън на Бедфорд Роу работата си течеше в обичайното русло.

Отдавна бяха отминали дните, когато лондонските адвокати извършваха дейността си в мрачни и депресиращи бърлоги, защото съвременният адвокат обича удобствата и е убеден, че му подхожда само най-доброто. Помещенията на Скроуп, Ашби и Пембертън бяха светли, просторни и обзаведени с вкус, а това, което допълваше уюта, беше присъствието на секретарка с фигура на пясъчен часовник и изобилие от руси коси. Тя напомни на прекрачилия прага посетител за сервитьорки, които е познавал на младини, когато сервитьорките и барманките трайно присъстваха в живота му. Той се приближи нервно до бюрото, защото обстоятелствата го бяха направили един изнервен човек. Прокашля се, за да прочисти гърлото си преди да заговори, а когато заговори, гласът му звучеше смирено.

— Може ли да се срещна с господин Скроуп?

— Името ви, сър?

— Господин Скроуп.

— Вашето име, сър.

— Господин Скроуп.

— Господин Скроуп?

— Господин Криспин Скроуп. Аз съм брат на господин Скроуп.

— О, извинете, господин Скроуп. Господин Скроуп е зает в момента, господин Скроуп. Заповядайте, седнете, господин Скроуп.

Господин Скроуп взе един стол и зачака господин Скроуп да се освободи. Беше възрастен мъж с оредяваща коса, воднистосини очи и увиснали мустаци. Погледът му беше напрегнат, както често се случва с възрастните хора с оредяваща коса, когато отиват да искат пари назаем от по-малките си братя. От време на време сухото му тяло потрепваше в нервен тик. Последните разговори по темата Скроуп му бяха отнели и малкото останала увереност, която имаше, когато се отправи на път към тази мисия. Колкото по-дълго седеше, толкова по-малко вероятно му се струваше, че на брат му Уилоуби, въпреки че беше голям симпатяга и даже добре разположен, макар че му се бе случвало в миналото и друг път да отпуска дребни заеми, може да се разчита, за да изкиха колосалната сума от двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса — сума, приблизително равна или поне така бе изчислил трескавият мозък на Криспин, на цената на едно пътуване до Луната.

Времето куцукаше бавно и мъчително и той си помисли, че ако бе имал малко мозък в главата, щеше да изпрати на брат си телеграма да се уговорят да се срещнат някъде другаде, вместо да ходи в офиса му без предупреждение в разгара на такъв натоварен ден. Но в този момент вратата с надпис „Уилоуби Скроуп“ се отвори и в рамката й се появи огромен мъж, от когото лъхаше благоденствие, който изпращаше още един такъв огромен и лъхащ на благоденствие мъж. Здрависаха се, посетителят тръгна по пътя си и първият огромен и лъхащ на благоденствие мъж се обърна към секретарката:

— Съсипах го. Направих го на пух и прах, Мейбъл — изшептя той радостно.

— Не ви разбрах, господин Скроуп?

— Играхме голф в кабинета ми. Прекърших го като житна ръкойка. Двайсет и три на единайсет.

— Поздравления, господин Скроуп.

— И то заслужени, бих казал. Знаете ли тайната на безпогрешния удар, Мейбъл? Съвършена координация между ръката и погледа, а за да постигнеш това, стойката трябва да бъде изправена, не вдървена, но в същото време не и прекалено отпусната.

Уилоуби Скроуп се обърна към посетителя:

— Съгласен ли сте с мен, сър? — каза той и млъкна, широко отворил очи. — За бога! Крипс!

— Здрасти, Бил.

Обикновено между братя съществува някаква, макар и бледа физическа прилика, но човек трудно би повярвал, че тези двамата са изобщо някакви роднини. Криспин беше слаб и стеснителен; Уилоуби — дебел и излъчващ самочувствие, което върви ръка за ръка с успеха. Криспин изглеждаше като типичния беден роднина; Уилоуби, естествено, като богатия. Който и да ги беше вместил в такива категории, нямаше да сгреши. Уилоуби имаше една от най-доходните практики в Лондон, докато всичко, което съдбата беше отредила за Криспин, беше грижата за голямо имение в провинцията с недостатъчно средства за поддръжка. Скроуп от Мелингьм Хол бяха живели презадоволени в продължение на векове, но настоящият собственик на тази древна купчина тухли, както често я наричаше самият той, не знаеше накъде да се обърне; единствената му утеха бяха спомените за веселите дни, които беше преживял през младостта.

Уилоуби, по-малкият син, който спрямо традициите, свързани с по-малките синове, беше запокитен сред бурните вълни на големия свят, за да печели сам хляба си, сега попадаше в най-високата графа на Данъка за общия доход.

Криспин, истинският наследник, беше принуден да приема пансионери, за да може да свърже двата края, а в момента между тях имаше разстояние от двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса.

Уилоуби все още гледаше втренчено. Посещение на брат му беше последното нещо, което очакваше. Винаги беше приемал факта, че Криспин никога не идва в Лондон като нещо в реда на нещата. Уговорки за онези малки заеми, за които стана дума по-горе, винаги бяха провеждани по телефона.

— Не знаех, че си тук, Крипс. Защо не ми казахте, Мейбъл?

— Предположих, че не желаете да бъдете прекъсван по време на важни разговори, господин Скроуп — отвърна секретарката с достойнство, което много й отиваше и Уилоуби трябваше да признае, че по принцип е постъпила правилно.

— Права сте. Щеше да попречи на съвършената ми координация между ръката и погледа. Е, хайде, влизай, Крипс, — каза Уилоуби и следвайки го в офиса, Криспин усети тръпката на слаба надежда. Беше ясно, че Бил е в приповдигнато настроение тази сутрин. Дали беше достатъчно приповдигнато, че да му подпише чек за двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса само времето щеше да покаже, но изгледите бяха общо взето благоприятни.

И след като влязоха в офиса, доброто настроение на Уилоуби не секна. Носеше се из стаята във весела възбуда. Тананикаше откъси от песни и по-скоро подскачаше, отколкото ходеше. Ако имаше по-лъчезарен адвокат на Бедфорд Роу тази сутрин, едва ли щеше да бъде лесно да се намери.

— Я виж ти! Крипс наминал да ме види. Искаш ли пура?

— Не, благодаря, Бил.

— Но ще обядваш с мен, нали?

— Съжалявам. Трябва да хвана влака в един и петнайсет.

— Жалко. Поканил съм Джери на обяд в „Савой“. Щеше да се зарадва да те види.

Криспин прие с облекчение възможността да отложи с няколко минути темата за заеми и чекове. Въпреки че трябваше час по-скоро да обсъди въпроса, стоящ на първо място в дневния ред, той изпитваше огромно неудобство да го повдигне. Това състояние, известно от пословиците като сърбежи и бодежи, беше напълно характерно за стеснителни мъже, които трябва да поискат по-голяма сума пари. Можем да го изразим и така — тяхното „не смея“ надделяваше над „ще го направя“.

— Как е Джери? — попита той.

— Изглежда в добра форма.

— Как я кара?

— Добре, предполагам. Не съм го чул да се оплаква.

— Даде ли му ония пари, които баща му му остави?

— Не.

— Мисля, че трябва, Бил.

Криспин говореше искрено. Знаеше, че въпросната сума беше значителна, тъй като Джоузеф Уест бе печелил добре от производството на порцелан на север, а Джери беше младо момче с добро сърце, на което, ако е собственик на значителна банкова сметка, един осиромашал вуйчо винаги можеше да разчита.

— Защо не го направиш, Бил? Знам, че има прилична работа, а и ти му даваш някаква допълнителна издръжка… на младеж на неговата възраст… На колко е вече? На двайсет и шест? Двайсет и седем? Трябва да има собствен капитал. Сигурно ще иска да прави най-различни неща с него.

— Всичко, което казваш, е истина. Като за начало ще се ожени за момичето на Ъпшоу, за която вече се е сгодил.

— Не знаех, че е сгоден.

— За момиче на име Вера Ъпшоу.

— Нещо общо с Чарли Ъпшоу?

— Дъщеря.

— Познавах Чарли доста добре преди години. Преди да умре, разбира се. Не се ли беше оженил за Флора Феи?

— Точно така.

— Дъщерята и тя ли е актриса?

— Не, пише. Не от нещата, които ми допадат, но мисля, че на много хора им харесва. Тънки романчета със заглавия „Нарцисови дни“ или „Утрото започва в седем“. Хахави неща.

— Мили боже!

— Да. Точно така се чувствам и аз, но това не е главната причина, поради която не желая Джери да се ожени за нея.

— А коя е?

— Защото се отнася много лошо с него. Спомняш ли си онова, второто ти дело за нарушено обещание за брак?

Мигновеният блясък в погледа на Криспин показа, че този неприятен епизод от времето, когато беше богат младеж, бе ясе още свеж в паметта му.

— Защо ми припомняш това, Бил? — попита Криспин укорително. Принципът му беше „нека мъртвото минало погребе своите мъртви“.

— Вера Ъпшоу ми напомня момичето, което те беше натопило в оня случай. Същият тип. Красива като ангел, но твърда като камък и безскрупулна в опитите си да забогатее. Тя иска само парите на Джери или по-точно парите, които е разбрала, че Джери ще получи някой ден.

— Откъде знаеш?

— От нея. Каза ми категорично, че няма да се ожени за него, докато не му дам целия капитал. Ето защо и не му го давам.

Това свидетелство, че брат му не би се разделил лесно с пари в брой, помрачи настроението на Криспин, което по едно време беше готово да политне и той загриза мустака си. Уилоуби използва появилата се пауза да изостави темата за Д. Г. Ф. Уест и неговите любовни терзания.

— Но нека говорим за нещо друго — каза той. — Да започнем с това, какво те води тук, след като не си идвал в Лондон не знам откога. По бизнес ли?

— Не, не точно бизнес.

— Данъци?

— Не, не данъци.

— Нещо не е наред в Мелингъм? Проблеми с квартирантите?

— Моля те, не ги наричай квартиранти.

— Но плащат наем, нали?

— Да; по дяволите.

— Добре тогава. Между другото, имаш свободни стаи, нали?

— О, да. Двама напуснаха миналата седмица. Казаха, че мястото било твърде забутано.

— Това е много хубаво, защото ти изпращам още един екземпляр към менажерията. Американка на име Клейборн. Бернадет Клейборн, но по-известна като Барни. Сестра е на Хоумър Пайл, американски адвокат, с когото от време на време работим заедно. Хоумър я доведе преди няколко дни и съм ги настанил у нас. Той иска да й намеря някое закътано местенце в провинцията и подчерта, че трябва да бъде достатъчно отдалечено от Лондон. Мелингъм трябва да й пасне чудесно.

Криспин бе споделил за двамата напуснали наематели, лишили го по този начин от така необходимите приходи с такава горчивина, че всеки би си помислил, че новината за американската гостенка ще го изпълни с ентусиазъм. Вместо това той направи стъписана физиономия и изрази удивлението си с глас, наподобяващ прилепов вопъл.

— Но аз не желая жени в Мелингъм!

— Разбира се, че желаеш. Една къща става дом само когато в нея се появи жена.

— Сигурно ще иска закуска в леглото.

— Не и Барни Клейборн — повдигна ръка брат му. — Тя е от тези жени, които сутрин правят разходки по седем-осем километра преди закуска, просто за апетит. Познаваш ли добре Чосър? (Джефри Чосър, 1340–1400 г., английски писател и държавник, известен с прочутите си „Кентърбърийски разкази“, бел. пр.)

— Кой Чосър?

— Бащата на английската поезия.

— А, този Чосър ли?

— Точно този. Чел ли си го напоследък? Питам, защото ако е така, тя ще ти напомни за „Стопанката от Бат“. Познаваш тоя тип — остроумна, жизнерадостна и енергична.

— Боже господи! Упорита?

— Да, предполагам, че може да се каже.

— Не я ща в Мелингъм!

— Помисли добре, Крипс.

— Не я ща!

— Решил си твърдо?

— Да. Ти не разбираш, Бил. Ти си едър, силен, здрав и не маеш какво е да имаш слаби нерви. Една упорита жена може направо да ме вкара в лудницата.

— Е, жалко, защото тя щеше да плаща двойна тарифа. Хоумър е бъкан с пари и иска да настани сестра си преди да замине за Брюксел. Той е член на П.Е.Н. и трябва да присъства на Конференцията, която ще се проведе там и затова успях да ти издействам такива условия.

Известно време Криспин седеше мълчалив, потънал в мислите си. След това изпъшка едно „Ох!“ и едносричието ясно показа, че стоманената му решителност се пречупва под ударите на тежки размишления. Пророни едно „Добре, нека да дойде“, но в гласа му не звучеше никаква приповдигнатост и продължи с това как биха реагирали останалите наематели, наслаждаващи се на гостоприемството на Мелингъм Хол.

— Да вървят по дяволите всички наематели! Да върви по дяволите и Мелингъм! Да можех да го продам това противно Място.

— И защо не го продадеш?

Криспин се затресе в оня смях, който обикновено наричат безрадостен. Уилоуби го изгледа разтревожено.

— Пак ли се обажда астмата? — попита той загрижено.

— Не. Смеех се.

— Сигурен ли си? Не ми звучеше като смях.

— А може би ще проявиш любопитство да разбереш какво ме кара да се смея. „И защо не го продадеш?“ ме питаш ти така безгрижно, все едно ей така мога да сложа Мелингъм на тезгяха и — хоп! — готово. Кой в днешно време иска къща, която е на сума ти мили откъдето и да е и е с размерите на Бъкингамския дворец? Ами погледни само колко средства поглъща. Ремонти, ремонти, постоянно ремонти — покривът, стълбището, таваните, канализацията, водопроводът, няма край. А това е само отвътре. Навън дърветата трябва да се подкастрят, сума ти декари трева не щат да се косят сами, а езерото пуска зловония до небесата, ако не се почиства от водорасли всеки втори четвъртък. Ами арендаторите? Тези фермери по цяла нощ сън не ги хваща да измислят още нещо да те изръсят с повече пари. Това е напълно достатъчно да подлуди човек. Помня, когато бях момче, татко ме взимаше на разходка из парка на Мелингъм и казваше: „Някой ден, Криспин, всичко това ще бъде твое“. Трябваше да добави: „И нека Господ се смили над душата ти“. Бил, можеш ли да ми заемеш двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса?

Нещо подсказваше на опитния Уилоуби, че това вайкане няма как да не кулминира в подобен въпрос и той не показа някаква изненада или пък вълнение. Беше свикнал да се среща с хора, желаещи да споделят парите му. Но педантичното изреждане на цифрите леко възбуди любопитството му. Повечето от желаещите да му станат длъжници не бяха толкова прецизни.

— Странна сума — каза той.

— За работниците по ремонта.

— Не могат ли да почакат?

— Чакат вече две години.

— Значи вече са свикнали да чакат.

— Не се шегувай, Бил. Няма нищо лошо в това човек да се пошегува понякога, но за мен нещата са много сериозни. Изпратили са човек при мен и сега е в къщата.

— Искаш да кажеш съдия-изпълнител?

— Да. Ужасна ситуация. Живея в постоянен страх, че наемателите ще разберат във всеки момент.

— Мисля, че добре ще се повеселят.

— Всички ще напуснат.

— Глупости!

— Не са глупости, ще напуснат. Така че, ако не ми дадеш тези пари…

— Разбира се, че ще ти ги дам. Ти как щеше да постъпиш на мое място? Въпреки че ми се вижда странно да имаш съдия-изпълнител в имението. Жалко, че ще го изтървеш.

Криспин преглътна шумно и мъчително като булдог, който се опитва да погълне котлет, чийто размери е подценил. Беше ясно, че от прегърбените му плещи падна голям товар, но смесен с радостта, облекчението и въодушевлението от получената така необходима сума, все пак си оставаше празнотите от усещането за прекалената лекота, с която бе получена още в момента, в който бе отправена молбата. Същото чувство изпитват и арабските търговци по пазарите на Изтока, когато нетърпелив клиент отказва да се пазари. Криспин очакваше продължителни обяснения, уговорки и молби и за момент чувствата му бяха като на човек, който, слизайки по стълбите в тъмното, посяга да стъпи на последното стъпало, а го няма. След това радостта, облекчението и въодушевлението надделяха и той ги изрази накуп в един-единствен вик .

— Това е невероятно от твоя страна, Бил! Ти ми спаси живота.

— Само още един пример за това как се държа още от вчера следобед. Чел ли си някога „Оливър Туист“?

— Предполагам като малък.

— Помниш ли братя Чирибъл?

— Смътно. Нещо като застаряващи бойскаути май, а?

— Точно така! И след вчера следобед аз съм като двамата събрани в едно.

— Какво се е случило вчера следобед?

— Виж това.

Криспин погледна малкия предмет без особен ентусиазъм. Беше миниатюра на слабичко момиче в облекло от миналия век, а слабичките момичета никога не бяха го привличали. Винаги беше предпочитал по-заобления тип. И двете дела за нарушено обещание за брак в младостта му бяха повдигнати от адвокатите на представителки на средно-тежката категория. Беше трудно да каже каквото и да е и затова започна да издава непонятни звуци, все едно си прочистваше гърлото.

Уилоуби продължи:

— Нашата пра-прабаба.

— О?

— Освен ако не е пра-пра-пра или даже още по-пра. Никога не съм бил добър в уточняване на тоя вид връзки. Кога беше живял Гейнсбъро (Томас Гейнсбъро, 1727–1788, английски художник и един от основателите на Кралската Академия, бел. пр.)?

— По времето на Регентството, май.

— И аз така мисля. От него е. Казва се „Момичето в синьо“. Нашата прапрабаба и сестра й са били близначки и той е нарисувал миниатюри на едната в синьо, а на другата в зелено. Имам другата от години и заради тази съм претърсил цялата страна. Открих я вчера в Сотби (голяма аукционна къща в Лондон, бел. пр). Наложи се да наддавам с доста желаещи, които разбраха колко много искам да я имам и само надигаха цената, но най-накрая им натрих носовете и я получих.

Криспин с мъка задържа въздишката си. Разумът му говореше, че всеки, който е богат колкото Бил, има пълното право да колекционира каквито си иска предмети, дори и да не бяха нищо особено и може да натрива носовете на когото си иска, щом покачват цената на любимия предмет, но усети болка, щом си помисли за парите, които можеха да потеглят в негова посока, а вместо това се прахосваха по разни миниатюри на пра-прабаби.

— Но стига съм ти досаждал с моите малки триумфи — каза Уилоуби. — Сега ще подпиша този чек.

— Много мило от твоя страна, Бил.

— Нещо обикновено за нас, Чирибъл. Заповядай.

Криспин пое безценното листче хартия, погали го за момент като майка своята първа рожба и го постави в джоба най-близо до сърцето. В този момент вратата откъм стаята на Ашби или пък на Пембертън се отвори и от процепа се подаде една глава.

— Може ли за минутка, Бил? — каза главата.

— Нещо по Делахей?

— Да. Само две неща да уточним заедно.

— Както се чувствам днес — каза Уилоуби, — нямам нищо против да уточним и три, и четири неща. Ей сега се връщам, Крипс.