Голямото накисване

ГЛАВА ОСМА

В малките английски селца от типа на Мелингъм в долината, което беше толкова малко, че в пощата се продаваха бонбони и кълбета прежда и имаше само един оазис — „Гъската и гъсока“, където човек можеше да се поосвежи и ободри с едно питие след измерителния ден, най-важната персона — персоната с главно „П“ — винаги е собственикът на Голямата къща. Той е този, та дори да се казва Криспин Скроуп, за когото се предполага, че носи на раменете си по-умна глава от останалите и към него се обръщат всички жители с жалбите и недоволствата си.

Това се канеше да направи и представителят на реда и законността в селото, полицай Ърнест Симс, в деня след пристигането на Криспин от Лондон. Внушителната му фигура, изваяна сякаш специално да поражда ужас в сърцата на злодеите, запъхтяно пристъпи входната врата на Мелингъм Хол. Икономът на Криспин, с когото си размениха по един леден поглед, го пусна да влезе. Като че ли двамата не бяха в много добри отношения.

— Здравейте, Ваша Уродливост — приветства го икономът. — За какво сте се дотътрили този път?

— Не е за ушите ви, Ваша Наглост — гласеше студеният отговор. — Искам да говоря с господин Скроуп.

— А дали той ще желае да говори с вас — продължи закачката си икономът, — ето това е въпросът. Добре, качете се горе и му развалете настроението за целия ден. Той е в библиотеката.

Библиотеката беше на втория етаж — просторна, но мрачна стая със стотици подвързани в телешка кожа книги, накацали като кокошки на полозите си, събрани още от времето, когато четящата публика си падаше по сборници с проповеди и все още не беше култивирала вкус към прекрасните творби за шпиони, гарнирани с някое и друго убийство. Естеството на писаното слово, на което бе собственик, винаги бе потискало Криспин, но пък си имаше и своята добра страна, защото помещението никога не ставаше обект на нашествия от страна на неговите гости. Това беше мястото, където човек можеше да се отдаде на мислите си без да се страхува, че някой ще го обезпокои, като му кихне в ухото.

Една скорошна финансова операция, от която се надяваше да извлече значителна печалба, не излизаше от ума на Криспин още откакто се върна от Лондон. Запален от увереността на Варни за сигурността на вложението и следвайки философията, че ако не участваш, няма да спечелиш, той заложи сто от двеста и трите паунда, шест шилинга и четири пенса, които бе получил от брат си Бил на победа за коня Братска любов в надбягванията в Нюмаркет.

Беше казал на Барни, че отдавна вече не се занимава със залагания, но това едва ли би могло да се нарече истинско залагане, толкова очевиден беше резултатът. Нека да погледнем фактите. Първо, какво беше показал Уилоуби с паричната си помощ, ако не братска любов? Второ, животното беше собственост на един приятел от ученическите години и щеше да го язди жокей, на който малкото име беше Бил. Че кой истински мъж, на когото в жилите тече кръв, а не вода, ще се направи, че не забелязва божественото предзнаменование в толкова много съвпадения?

И като капак на всичко дойде влизането на полицай Симс, понеже фамилното име на жокея, чиито родители го бяха кръстили Бил, беше Копър (англ. жаргон, полицай, бел. пр.).

„Наистина, — помисли си Криспин, — провеждането на конното надбягване се превръща в една чиста формалност. Много по-просто щеше да бъде, ако организаторите още сега ми изпратят чека по пощата“.

— Влизай, Симс, влизай — слънчево подвикна той. — По служба ли или по лична работа?

Служителят на реда не даде никакви външни признаци, че споделя превъзходното настроение на домакина. Напротив, физиономията му не можеше да бъде по-сериозна. Както винаги той имаше вид на набързо издялан от траен дървесен вид от човек, учил скулптура задочно и току-що взел третия си урок.

— Да, сър — отвърна той и гласът му беше рязък и официален. Човек би си помислил, че така иска да внуши на своя домакин, че това не е едно посещение по съседски. — Отнася се до вашия иконом, сър.

Доброто настроение на Криспин рязко спадна. Последните думи като че ли докоснаха оголен нерв. Само допреди миг той бе щастлив, щастлив, щастлив като Полиана (героиня от роман на Е. Портър, символ на непоправим оптимизъм, бел. пр.) и в следващия миг пенливото чувство на приповдигнатост рухна. Погледът му стана тревожен и плах.

— Икономът ли? — повтори той като ехо. — Какво е направил?

Ърнест Симс веднага доби препарирания вид, с който даваше показанията си в съда.

— На вниманието ми попадна информация, че организира хазартни игри в „Гъската и гъсока“, което, както знаете, е противозаконно. Когато го предупредих, че ако продължи с тази дейност, ще бъда принуден да предприема действия, той използва обръщения, съдържащи лична обида.

След като направи кратка пауза, за да даде възможност на аудиторията си да се разтрепера, служителят на законността продължи и на Криспин се стори, че е сменил темата, защото следващите му думи приеха формата на съобщение, че предният ден е бил рожденият ден на майка му.

— Тя живее в Хънстънтън в Норфък и аз винаги й изпращам телеграма за рождения ден — съобщи полицаят.

Криспин продължи да е в неведение. Никой не би възразил на чувствата, породили такъв акт на синовна обич, защото всеки знае, че най-добрият приятел на един полицай е неговата майка, но той не намираше подходящи думи, за да вмъкне нещо, освен може би, че това му прави чест. И остана безмълвен.

— Отидох в пощата и оставих велосипеда си подпрян отвън. Изпратих телеграмата и когато излязох навън…

Тук Ърнест Симс млъкна, като че ли нещо го беше стиснало за гърлото; като че ли обзелите го чувства надвиха самообладанието му от закалена стомана.

— И когато излязох навън — продължи той, успявайки да надмогне моментната слабост — там беше този иконом, който учеше малката Марлен Хибс да кара велосипед на моя велосипед.

Сега вече Криспин се почувства задължен да каже мнението си и само можем да съжаляваме, че критичната му забележка бе толкова неадекватна.

— Не е трябвало да прави това.

— Прав сте, че не е трябвало — съгласи се Ърнест Симс с острия тон на човек, чиито най-съкровени чувства са били накърнени, — същото му казах и аз. Казах му, че велосипедът е собственост на Короната и когато той използва тази собственост, за да преподава уроци по каране на велосипед, той умишлено обижда Нейно величество кралицата. Казах му, че ако го хвана да прави такива неща още веднъж, на момента ще го затворя, без да ми мигне окото.

— Това сигурно го е впечатлило — предположи тихо Криспин.

— Никак. Започна да говори как му е дошло до гуша от полицейски произвол. Нещо повече — вашият иконом отправи заплахи.

— Заплахи?

— Да, сър, заплахи. Каза, че ще си разчисти сметките с мен. Каза, че ще направи така, че да се проклинам, задето съм се родил.

— Това не ми харесва.

— На никой не би му харесало, особено когато в допълнение неполнолетната Марлен Хибс стои наблизо и се пръска от смях.

— Тц-тц-тц.

— Много точно казано, сър, тц-тц-тц. Да не споменавам намеците на малката за Гестапо и това, че ме нарече копой. Сигурно е чула думата в някой филм.

— Чудовищно — каза Криспин, — чудовищно. Но какво мога да направя аз?

— Уволнете го, сър — повиши глас властта. — Той е подривен елемент.

Това бе политика, която Криспин с удоволствие би следвал, но имаше причини, които не можеше да сподели със своя събеседник, възпиращи го от подобно действие. Той съчувстваше на Ърнест Симс с цялото си сърце, но беше с вързани ръце, в безизходица и безпомощност.

— Ще говоря с него — каза домакинът и още докато го казваше, усети колко нерешително прозвуча.

Полицаят явно бе останал със същото впечатление и това стана ясно от суровостта на тона му, когато си взимаше довиждане.

— Много добре, сър — беше всичко, което каза, но ако беше добавил „и мисля, че не е трябвало и да очаквам нещо повече от червей като вас“, едва ли щеше да изрази по-недвусмислено чувствата си.

След като отдели достатъчно време на госта си, Криспин излезе на алеята пред къщата и закрачи неспокойно назад-напред, замислен за скорошния разговор. Маневрата беше много рискована, защото навън той бе в сериозна опасност да бъде срещнат от някой от наемателите, например от полковник Нортьн-Смит, с неговото изобилие от забавни истории за живота в Далечния изток, или пък Р. В. Чизхоум, който обичаше да споделя мрачните си предчувствия за това какво ще се случи на всички нас, ако нещата продължават да се развиват по този начин. Но Криспин имаше нужда от чист въздух и, досущ като племенника си, мислеше по-добре, когато се движеше.

Криспин си блъскаше главата в отчаяни опити да разбере какво точно е имал предвид неговият служител, когато е намекнал на Ърнест Симс, че ще съжалява за това, че се е родил. Можеше да бъде това или онова, но какъвто и да беше скритият смисъл на думите му, беше ясно, че са свързани с някакво действие, което той със сигурност не би одобрил. Ако имаше нещо, на което един стопанин-пацифист гледа с подозрителност, това е възможността собственият му иконом да направи така, че полицаите да се проклинат за това, че са се родили.

Ето защо още щом Барни излезе от къщата, на мига усети, че нещо с нейния мил домакин не е наред и понеже си беше една добра душа-самарянка, тя започна да го разпитва.

— Нещо не е както трябва? — подхвана тя разчоплянето на загадката.

Криспин подскочи от изненада с пъргавината на зърно мексикански боб в нагорещен тиган, но когато осъзна чии са думите, веднага се успокои. Нямаше нищо против компанията на Барни, напротив — беше добре дошла. Още от първата им среща в офиса на Уилоуби той изпитваше към нея истинска привързаност. Дори си помисли, че няма да е лошо, ако й сподели страховете си. И когато тя повтори въпроса си, той не отвърна: „Не, не, нищо“, както би направил, ако го попиташе полковник Нортьн-Смит или пък Р. Б. Чизхоум. Кратко и ясно, както се казва, той отговори:

— Да, много съм разтревожен, госпожо Клейборн.

— Барни — поправи го новата му наемателка.

— Да, много съм разтревожен, Барни. Получи се много неприятна ситуация.

— Много лошо. Неприятните ситуации са много неприятно нещо, нали? Какво се е случило?

— Чипъндейл (Томас Чипъндейл, 1718–1789, английски майстор на мебели, работил в различни стилове. Творбите му се отличавали с изящество и здравина, бел. пр.).

— Кой?

— Икономът ми. Казва се Чипъндейл — поясни Криспин.

Някоя друга, по-малко деликатна жена, при такова встъпление със сигурност би изцвилила: „Да е правил наскоро хубави столове?“, но Барни разбираше, че сега не му е времето за шеги. Очевидното страдание на Криспин накара сърцето й м се свие от състрадание.

— И какво е направил този… Чипъндейл? — попита тя.

— Нищо особено — каза Криспин, — но това, което се кани да направи, е страшно. Общественото мнение в „Гъската и гъсо“ вече шушука в трепетно очакване какво ще се случи в близко бъдеще.

И Криспин разказа цялата история с полицая Симс, а Барни слушаше с вниманието на високоплатен психиатър от „Харли Стрийт“. Когато Криспин свърши разказа, тя се опита да го успокои.

— Не виждам за какво трябва да се тревожите. На този Чипъндейл сигурно устата му е по-голяма отколкото трябва, но според мен това са си празни приказки. Хайде да помислим какво може да направи? Колко полицаи има тук, в района?

— Само един.

— В такъв случай съм го виждала. Един такъв едър, сигурно е към сто кила, а Чипъндейл е дребосъкът, който, ако го затвориш в книжен чувал, няма да може да излезе. Още в първия рунд всичко ще е свършило.

— Но представете си, че Чипъндейл използва хитрост и му причини някаква скрита травма?

— Като например?

Криспин трябваше да признае, че в момента не може да уточни каква точно и Барни го посъветва да не позволява собственото му въображението да го кара да губи нужното в такива кризисни моменти самообладание.

— Мислите си за това, което се случва в криминалните романи — досети се тя. — Там злодеите пускат кобри в комините на полицая или сипват някаква неизвестна отрова в чашата му с бира. Но ако все пак това ви притеснява, защо просто не му покажете вратата? Няма нищо трудно в това да уволниш един иконом, нали?

Криспин се колебаеше. Всички ние си имаме своите тайни, които предпочитаме да не споделяме с никой, но в този момент той усети, че е на ръба да разкрие своята най-мрачна тайна. Веднага след това нуждата от съчувствие надделя над предпазливостта.

— Не мога да го уволня — изпъшка той и сякаш планина се смъкна от плещите му.

— И защо не?

— Защото той не е иконом.

— Но той се държи като такъв.

— Искам да кажа, че той не е истински иконом.

— Не ви разбирам.

— Нает е от фирмата, която се занимава с поддръжката на къщата. Дължа им много пари. Дългът е вече от две години. Изпратиха го тук и не мога да се отърва от него, докато не им платя. Той е нещо като съдия-изпълнител. Не знам дали си имате такива в Америка.

Барни не беше от жените, които лесно можеш да учудиш, но в този момент не можа да сдържи възклицанието си. Никога нямаше да й мине през ум, че тези неща продължават в почтените къщи в Англия. Мелингъм Хол й беше направил силно впечатление и току-що споделената тайна направо я шокира.

— Искате да кажете, че сте в банкрут?

— Не знам накъде да се обърна.

— Гръм и мълнии! И през ум не би ми минало. Сега не се учудвам, че не искахте да заложите на Братска любов. И какво смятате да правите?

— Нямам представа.

— Аз имам — на мига отговори Барни. — Трябва да се ожените за някоя дама с много пари.

— Коя би взела човек като мен?

— С такава къща? Десетки. Само трябва да пуснете обява в „Таймс“, че очаквате предложения и те ще се втурнат насам като лисици след невръстно пиле. Боже господи, човече, вие сте добър, интелигентен, разбран, трезвеник, честен и обичате животните. Вчера ви видях да си говорите с котката, дето се навърта наоколо и чух колко хубави неща й казахте. За нула време ще ви глътнат. И тогава ще можете да ръководите това място както си му е редът и ще можете да уволните този Чипъндейл. А между другото — допълни Барни, явно в стихията си на детектив от криминален роман, за който все още липсваха няколко парченца от пъзела, за да стане картината напълно ясна — защо този Чипъндейл се прави точно на иконом?

— Предложението беше негово. Каза, че няма да ми е приятно гостите да узнаят в качеството си на какъв е тук, така че ще играе ролята на иконом. Не се налага да му плащам нищо.

Сериозността, с която Барни обсъждаше тайната страна от живота на собственика на Мелингъм Хол, изведнъж отстъпи място на веселието. Смехът й със сигурност се чу в няколко съседни графства и подплаши всички налични пъдпъдъци.

— В такъв случай нещата се нареждат добре, според мен. Иконом, който работи без заплата и на всичкото отгоре не може да напусне! Ако разберат приятелите ми в Лонг Айлънд, ще им потекат лигите. За своите икономи се налага да плащат заплати колкото откуп за арабски принц и на всичкото отгоре никога не са сигурни кога верният служител ще се вслуша в зова на дивото и с кръвясал поглед ще напусне благородническия дом. Няма за какво да се тревожите. Вече се изяснихме, че можем да не обръщаме внимание на заплахите на Чипъндейл. Въздух под налягане. А като иконом си го бива. Живнете малко, Крипс, и се усмихвайте. От вас се иска само това. Ако крачите в живота с усмивка, ще се удивите колко много хора ще ви приближат и ще ви кажат: „На какво, по дяволите, се хилите? Какво толкова весело има?“ Ще намерите много нови приятели.

Този чудесен съвет, толкова прост и в същото време толкова практичен, би трябвало веднага да се приеме от човека, за когото беше адресиран, но дори и да се бе съгласил да закрачи в живота с усмивка, ясно беше, че няма да започне още в същия миг. А и появявата на намиращия се на служба при него съдия-изпълнител нямаше с какво да повиши настроението му. Възможно е Чипъндейл да има своя малък кръг от почитатели, които засияват още щом го зърнат отдалеч, но Криспин нямаше честта да е един от тях.

— Търсят ви по телефона, сър — каза Чипъндейл, незнайно откъде изплувал. Ако бяха насаме, той щеше да използва съвсем друго обръщение, но присъствието на Барни го възпря. — Представи се за брат ви.

Криспин хукна към къщата, последван от Чипъндейл, който се отправи към своето помещение, където имаше дериват. Икономът подслушваше всички телефонни разговори, защото човек никога не знае от кой храст може да изскочи заек.

— Бил? — вдигна слушалката Криспин.

— Ти ли си, Крипс?

— Гласът ти звучи странно, Бил. Да не се е случило нещо?

— Страшно си прав, че нещо се е случило. Проклетата Клейборн ми е откраднала „Момичето в синьо“ — избоботи Уилоуби. Устните на Чипъндейл се свиха в едно „Охо!“, докато устните на всеки по-емоционален човек биха промълвили „Боже мили!“.