Голямото накисване

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Шокът от лошата вест кара различните хора да реагират различно. Някои твърди характери я приемат с вдигната глава, но от тримата присъстващи никой не можеше да се похвали с челична натура. Криспин, който още при научаването на новината се бе разтреперал като желе, все още се люлееше; Джери изхърка като гумена играчка, настьпена по погрешка от бавачката; докато Чипъндейл за нула време изрецитира ругатните от речника на някакъв стар морски вълк. Няма да преувеличим, ако кажем, че настъпи пълно вцепенение.

Криспин първи наруши неловкото мълчание.

— Тази жена трябва да е луда. Ами картината е от Гейнсбъро. Струва цяло състояние. Какво, по дяволите, я е накарало да постъпи така?

— Религията, старче — каза Чипъндейл, който беше винаги насреща, когато имаше нужда от логично обяснение. — Религиозна страст. Понякога обзема жените. Имах една леля, която веднъж заложи изкуствените зъби на баща ми, за да даде своя принос към мисията за пропагандирането на евангелието сред непросветените жители на Западна Африка. След като бе строго разпитана от семейството, тя обясни, че трупала съкровище в рая, но едва ли е натрупала много, защото за едни изкуствени зъби не можеш да вземеш повече от няколко шилинга. Става дума за леля Миртъл — продължи той, желаейки да избегне всякакви недоразумения за коя точно от лелите му ставаше дума. — Ще ви кажа нещо много забавно за леля Миртъл… Моля? — каза той, защото Джери беше взел думата.

Джери обясни, че е казал само „По дяволите леля ви Миртъл!“ и Чипъндейл, удивен от съвпадението, му каза, че точно това са били думите, които баща му изрекъл, когато разбрал за изчезването на изкуствените си зъби.

— Беше много привързан към тези зъби. Можеше да чупи бадеми с тях и, разбира се, без тях не можеше да поддържа жизнерадостен вид. Няма да повярвате какви неща изрече по адрес на непросветените жители на Западна Африка, въпреки че ако бе помислил малко, щеше да разбере, че никой не може да ги вини за това, което се бе случило със зъбите му. Но всичко това за леля Миртъл ви го разказвам само за да илюстрирам на какво са способни жени, изпаднали в религиозен екстаз.

Джери се съвземаше много бавно и още не възвърнал обичайното си благоразположение, попита кисело какво толкова религиозно има в това да направиш дарение в благотворителна разпродажба в полза на годишния излет на младежите, организиран от църквата.

— Аз дори не ги знам какви са тия младежи.

Чипъндейл се изненада от такава празнота в познанията на приятеля си. Винаги готов да се притече на помощ, той побърза да я запълни.

— Това е едно стадо малоумници, които се събират на групи по енориите в провинцията. Повечето от тях пеят в църковния хор и посещават неделното училище, а веднъж в годината им отпускат юздите и им организират излет. Пътуват с автобус и ги запасяват с кифли, твърдо сварени яйца и лимонада, а това, разбира се, струва пари. Не можеш да си набавиш кифли, твърдо сварени яйца и лимонада ей така, без пари, да не говорим за наемането на автобус и бакшиш за шофьора, затова викарият организира тази разпродажба, за да набави мангизите. Ако питаш мен, той е пълен глупак да се занимава с такива работи. Много по-просто е да издави тези малки хулигани в кофа с вода. Това ще им даде урок как се подиграва с физическите недостатъци на хората. Знаеш ли как ме нарече един от тях вчера?

Въпросът бе адресиран към Криспин, който отговори със същата раздразнителност като Джери.

— Не искам да слушам как са ви нарекли вчера. И престанете с тези кръчмарски изрази.

— Аз също не бих искал да ги чувам отново — съгласи се икономът. — Откъде ги учат тези думи, понятие си нямам. Предполагам, в неделното училище. Но бях започнал да ви разказвам за леля ми Миртъл. Тя имаше изкуствени зъби също като баща ми, но докато неговите му бяха по мярка и му седяха като тапет на стена, при нея не беше така и тя се принуди да си купи още един чифт и така първият оставаше непотребен. Леля ми Миртъл мразеше да прахосва, но не знаеше какво да прави с тях. Защо не заложи тях, за да даде парите за западноафриканците, не знам, но предполагам, че не се е сетила. След дълго мъдруване й дошла идеята да ги използва за механизъм, ако знаете какво означава думата, за капан за мишки. Обърна се към един учен, който познаваше, да й конструира един по такъв начин, че всяка мишка, която си пъхне носа вътре, да си получи заслуженото. И всичко щеше да тръгне по мед и масло, ако една нощ не беше отишла до кухнята в тъмното, и то без обувки, и не беше бутнала капана, който щракнал като менгеме и замалко да й откъсне палеца. Докторите в болницата решили да го ампутират, за да не се получи гангрена. И понеже зъбите си бяха нейни собствени, тя стана единствената жена в източен Дълуич, където живееше по онова време, която можеше да каже за себе си без да лъже, че си е отхапала палеца на крака. Това й създаде известен престиж. Е, не мога да остана повече да си бъбрим, момчета, така че, ако не ви трябвам за нещо, ще се заема със задълженията си.

След като Чипъндейл излезе Джери и Криспин стояха без да обелят дума цял час. От двамата опечалени Джери беше този, който скърбеше повече заради унижението от мисълта, че когато е предположил, че мозъкът му може да намери изход от всяка дилема, жестоко се е заблуждавал. Както би се изразил Чипъндейл, гордостта му бе стъпкана в праха.

Джери не виждаше никакъв изход от ситуацията. Мисълта да нахлуят в дома на викария, да го вържат и да палят кибритени клечки между пръстите на краката му, докато предаде миниатюрата, му се стори непрактична. За момент се запали по нея, но разумът му подсказа, че такова действие може да доведе само до арестуването му от полицай Симс. И ако такова събитие би превърнало бдителния редови полицай в сержант, той предпочиташе това издигане в служебната йерархия да бъде върху нечий друг гръб. Нека полицай Симс засега посвещава огромната си енергия в решаване на проблема с краката си.

Какъвто и да бе той.

Както се бе случвало и преди, атмосферата в библиотеката му се стори потискаща. Нямаше достатъчно кислород да поддържа огъня на мисълта му. С надеждата, че свежият въздух и разходката ще стимулират отново малките му сиви клетки, той стана и каза на Криспин, че излиза да се поразтъпче.

Но още преди да стигне до вратата тя се отвори и той видя, че Чипъндейл, този пощенски гълъб в човешки образ, се бе върнал.

Отправените от Джери и Криспин към него погледи бяха ледени. Има моменти, когато племенник и вуйчо искрено приветстват компанията на дребното мършаво човече с физиономия на домашна птица, но този не бе сред тях.

Това, което още повече ги раздразни обаче беше избождащият очите факт, че олицетворението на крилатата фауна бе в отлично настроение, все едно току-що бе купил целия свят и беше платил в брой. От дълбините на безизходицата, в която се намираха, това беше направо непоносима гледка. Ако беше влязъл един меланхоличен Чипъндейл — както и да е; а един Чипъндейл, облян в сълзи, може би щеше да бъде посрещнат дори сърдечно; но един Чипъндейл, ухилен до уши като чеширски котарак им подейства като нож в гърдите и когато отвориха уста да облекат чувствата си в слова, той ги прекъсна най-безцеремонно и заговори:

— Имам добра новина за вас, приятели — каза той и странната идея, че на света точно в този момент можеше да съществува нещо като добра новина ги лиши от словесност. Изцъклените погледи и висналите ченета показваха колко силен бе интересът им, но думи не бяха произнесени. Ако не беше кройката на дрехите, можеха да минат за двама трапистки монаси (монасите от този орден, основан през 1664 г. в Ла Трап са давали обет за мълчание и други въздържания, бел. пр.), които тайно от братята си слушат криминална радио-пиеса.

За разлика от Криспин, който без протакане започваше от същината на нещата, Чипъндейл предпочиташе заобиколния начин. Известно време той занимава слушателите си с нещо като обръщение към тинейджърите, които са на прага на живота и се нуждаят от неговите безценни съвети.

— Имайте кураж — каза той, — не се предавайте, казвайте си, че най-тъмно е преди разсъмване и колкото и да надвисват буреносните облаци, накрая слънцето пак ще се усмихне за всички. Но — добави той, — само кураж не е достатъчен. Трябва също и способност да се мисли бързо. Ако не можеш да мислиш бързо, когато е надвиснала беда, свършено е с теб.

Той самият винаги съобразявал бързо и в този случай, когато викарият се е докопал до проклетата миниатюра, той вече открил как трябва да се действа. И как точно?

— Ще ви кажа, приятели — продължи Чипъндейл, проявявайки малко човещина да смъкне напрежението от публиката си. — Ние всички искаме миниатюрата, нали? Аз току-що бях при викария и я взех.

— Взели сте я? — попита Джери.

— Но как е възможно? — попита Криспин.

— Всичко е възможно, старче, ако мислиш достатъчно бързо.

— Искате да кажете, че миниатюрата сега е у вас? — не можеше да повярва Криспин.

— Радвам се, че ме попита това — каза Чипъндейл. — Да, проклетото нещо е у мене.

Сега вече и двамата асимилираха за какво става въпрос и радостни викове, два на брой, едновременно раздвижиха застоялия въздух в библиотеката. Погледите им бяха изпълнени със страхопочитание. Нищо не бе останало от предишното им убеждение, че с изключение на едноклетъчните в заблатените водоеми, Чипъндейл е най-низшата форма на живот, която природата е създавала досега.

Последваха бурни аплодисменти. Джери каза, че Чипъндейл е венец на майката-природа. Криспин подкрепи това мнение. След това Джери добави, че Чипъндейл е свръхчовек и Криспин вметна, че точно това е думата, която той също искал да употреби и добави, че все още му е трудно да осъзнае как дори надарен човек като него е постигнал този триумф.

— Но как успяхте? — попита Джери.

— Отидох при него и се разприказвахме — скромно каза Чипъндейл.

— Какво имате предвид?

— Да — каза Криспин. — За какво се разприказвахте?

— Познайте от три пъти.

— Моля ви!

— Добре — милостиво склони Чипъндейл. — Казах му, че момичето на картината е досущ като момичето, което обичах и загубих, защото тя умря в ръцете ми от една болест… как й беше името… сифилис?

— Може би тифус?

— Точно така. Казах му, че е гушнала чемшира от пристъп на тифус и много ми се иска това нещо да ми напомня за нея, така че, би ли бил така добър да ми я продаде преди да открие разпродажбата и да дойдат останалите купувачи. Казах му, че тя означава много за мен и съм сигурен, че ще разбере и той каза да, да, наистина, разбира се и ще ми я даде. Така и направи и си тръгнах от тях с картинката, увита в амбалажна хартия. Елементарно.

— Възхитително — възкликна Криспин. — Нямам думи да опиша вашата изобретателност.

— Нито пък аз — каза Джери. — Това показва колко…

Той замлъкна и Чипъндейл попита какво показва това.

— Колко бяхте прав за това, че слънцето се усмихва на всички — каза Джери. Той се канеше да каже, че това показва, че не можеш да съдиш за умствените способности на човек по това как изглежда, защото дори и този, който на външен вид прилича поразително на най-отблъскващия вид пернати, може въпреки това да притежава умствения багаж на велик генерал, но навреме съобрази, че това може да прозвучи малко обидно.

— И какво направихте с миниатюрата?

— Скрил съм я, друже — усмихна се Чипъндейл. — Мисля да я предам на господин Скроуп, за да се погрижи за нея.

Криспин се съгласи, че така ще бъде най-добре и Чипъндейл каза, че отива да направи каквото трябва.

— Но преди това има едно друго нещо, което трябва да уточним. Дали си спомняш — обърна се той към Джери, — за полицай Симс и проблемите му с краката?

Джери го увери, че не е забравил, въпреки че точно в този момент не виждал как проблемът на служителя на реда, по-скоро предмет на интерес от страна на медицината, се вписва в пейзажа на нещата. Информацията може би трябвало да се отнесе към някой специалист-ортопед.

— Какво му е на краката?

— Сутринта и рано следобед — каза Чипъндейл — нищо, но надвечер, когато е направил обиколката си, те се спарват и това му причинява значителни неприятности. На мен лично не ми го е казвал, защото не сме в такива отношения, но го знам от жената на пощаджията, където е на квартира. Той казал на нея, а тя на мен, че когато е в края на дългите си и предълги обиколки, чувствал ходилата си като подпалени.

— Много лошо.

— Зависи как гледаш на това. За мен това си е жив късмет. Манна небесна, както се казва.

— И защо мислите така?

— Добре, хайде да помислим. Какво първо прави човек, когато чувства ходилата си като подпалени? Слага ги в студена вода.

Джери се съгласи. Криспин също. Но и двамата споделиха, че все още не виждат как този факт може да представлява интерес за двама души, които в никакъв случай не се числят към близките приятели на полицай Симс.

— Сега ще разберете — каза Чипъндейл. Говореше със спокойното търпение на учител в начално училище, който изпитва трудност да обясни нещо съвсем очевидно на двама ученика, които схващат по-бавно от обичайното за бавноразвиващи се деца, но е твърдо решен да им го набие в дебелите тикви. — Знаете ли потока?

Криспин все още не схващаше.

— Потокът, който се влива в езерото — каза Чипъндейл, губейки малко от пословичното си търпение.

— О, да, разбира се, че зная потока.

— Така, след последната си обиколка Симс отива до потока, сваля ботушите си и потапя краката си във водата.

— Имате предвид подпалените си ходила — бързо вметна Джери.

— То си е същото — каза Чипъндейл, този път съвсем нетърпеливо. — Това, на което искам да наблегна е, че полицай Симс сяда там и разхлажда краката си във водата.

— И какво?

— И всеки, който иска, може да се промъкне незабелязано зад гърба му, да го бутне и да му направи едно свето кръщене — възбудено завърши Чипъндейл и загледа двамата пред себе си с блеснал поглед.

Джери схвана какви са намеренията на Чипъндейл. Спомни си какво беше казал за стъпкването на гордостта на полицай Симс в праха. Без съмнение, такава баня щеше да свърши хубава работа в тази насока. Още веднъж той се възхити на широкия размах на иконома и на задълбочените му познания по стратегия и тактика.

— Кога смятате да направите това? — попита той почти с богоговение.

Въпросът искрено изненада Чипъндейл.

— Кой, аз ли? — попита той. — Няма да го направя аз. По дяволите, та нали ще бъда първият заподозрян при тези мои обтегнати отношения с кучия му син и ако нямам непоклатимо алиби, направо ще ме окошарят. Работата ще свърши някой от вас двамцата. Може да хвърляте жребий.

На Джери това се стори разумно. Той, Криспин и Чипъндейл бяха съюзници, свързани помежду си като бойни другари, рамо до рамо срещу трудностите и не мислеше, че е прекалено за един съюзник да пожелае някой от другите двама да бутне един полицай във водата. Това си беше една дребна услуга, каквато всеки би трябвало да очаква от съюзника си. Ако някой от тримата мускетари бе поискал другите двама да бутнат кардинал Ришельо в Сена, другите двама мускетари щяха с готовност да скочат като пружини.

Поглеждайки към Криспин, с надежда да открие подобен ентусиазъм и подкрепа на плана, той с учудване прочете изписаното на лицето му нежелание да сътрудничи. Даже няма да е преувеличено, ако кажем, че Криспин беше ужасен.

Когато заговори, това пролича и от гласа му, въпреки че не бе многословен.

— Какво! — измуча домакинът.

— Чу много добре, старче — тупна го дружески по гърба Чипъндейл.

— Никога не бих си и помислил да направя такова нещо.

— Ами тогава по-добре започвай да мислиш, иначе няма да получиш миниатюрата. Аз ще я занеса в Лондон сам и ще прибера за себе си тези двеста паунда, които брат ти Бил предлага за нея. Ако се държиш честно, ще получиш своя дял. Но откажеш ли да направиш това простичкото нещо, за което те моля, няма да получиш и пени. Какво ще кажеш, приятелю?

Джери също се изказа в полза на каузата на Чипъндейл.

— Мисля, че е по-добре да се съгласиш, вуйчо Криспин — каза той.

— Разбира се, че е по-добре да се съгласи.

— Може да се падне на мен да свърша работата — помъчи се да го ободри Джери.

— Разбира се, че може.

— А дори и да се падне на теб, от какво има да се притесняваш? Всичко ще отнеме само минутка. Просто едно хубаво побутване.

— Като да си топнеш хляба в соса — допълни Чипъндейл.

— А ако те хване, можеш да кажеш, че си искал да го потупаш приятелски по гърба и си го бутнал без да искаш.

Тези аргументи, колкото и разумни да бяха, не успяха да убедят Криспин. Той продължаваше да се чувства като главен герой в ужасен кошмар. Но приятелското изявление на Чипъндейл, какво щял да направи в случай, че откаже тази дребна услуга, натежа повече пред естественото нежелание да се отнесе към един служител на реда като с парче хляб.

— Добре — каза той със задгробен глас.

— Само така — в един глас изреваха Джери и Чипъндейл.

— Тогава да не губим време — каза вторият. — Значи хвърлям монетата и вие избирате.

И той подхвърли една монета.

— Ези — измърмори Криспин.

— Тура — каза Чипъндейл.

— Лош късмет — каза Джери. — Е, мисля, че най-добре е аз да тръгвам за Лондон и да запозная вуйчо Бил с последното развитие на нещата. Предполагам, че ще прояви голям интерес.

И той излезе, за да провери разписанието на влаковете. Чипъндейл остана, за да даде някой и друг съвет, така необходим на неопитните тласкачи на полицаи в потоци.

— Чел ли си онези разкази за един индиански вожд на име Чинг или нещо такова? — попита Чипъндейл. — Забравил съм му името, но това, което съм запомнил, горещо ти го препоръчвам. Не си мисли, че всеки празноглавец като Симс задължително трябва да е и глух, защото случайно зная, че не е. Оня ден, когато беше намъкнал туловището си в „Гъската и гъсока“, си говорих с един приятел тихичко и споменах името му по повод, че е едно противно нахално ченге, а тази змия в тревата ме чула. Вдигна голяма тупурдия. Да знаеш, че е винаги нащрек и веднага ще те усети, ако настъпиш някоя суха съчка, така че внимавай. Чингачгук, това беше името на индианския вожд, въпреки че, честно да си кажа, не ми се вярва. Ти какво мислиш? Представи си, че кръщаваш детето си в църквата и когато викарият каже: „Кажете името на това дете“, ти казваш „Чингачгук“. Ами че веднага ще повикат полицай Симс да те отведе за пиянство и хулиганство. И така, пак се върнахме на въпроса за Симс — имай предвид, че е над сто кила, така че трябва да го бутнеш хубаво. Вложи цялата си сила.

И с едно безгрижно „Чингачгук“ Чипъндейл излезе и остави Криспин насаме с мислите си.

Барни, върнала се от гостуване у викария, не беше в обичайното си приповдигнато настроение. Викарият я беше посрещнал добре, не й бе отказал нищо, в смисъл на препечени филийки с масло или сладкиши, но въпреки това тя се чувстваше депресирана. Мислеше си за Д. Г. Ф. Уест и странния начин, по който прекарваше летните си следобеди.

Това беше първото й посещение в Англия и, разбира се, можеше да приеме, че е обичайна практика на младите англичани да се завират в шкафове, вероятно с идеята да изскочат внезапно и да уплашат някого, но нещо като че ли й подсказваше, че този случай е индивидуален, а не просто пример за това какво се случва по всяко време и в цялата страна. И по тази причина беше в реда на нещата да се поинтересува за душевното здраве на Джери. Всички свидетелства насочваха към заключението, че младежът е съвсем нередовен и това я натъжаваше много, защото за краткото време на тяхното запознанство тя се отнасяше към него с нескрита симпатия. „Очарователен младеж“, беше си казала в началото на познанството им. А сега горчиво съжаляваше за тази му слабост. Дори си беше измислила теория, че тези неща, които върши, са проява на типичното английско чувство за хумор.

Точно в този момент мислите й бяха отклонени от появата на авансцената на нейния домакин. Той излезе от къщата и се отправи към езерото. Барни му извика и Криспин се обърна; и когато се приближи, измъченият му поглед събуди веички майчински инстинкти у нея. Това бе лицето на мъж, който носеше бремето на толкова тревоги, че тя се зачуди как изобщо е способен да се движи под тежестта му. Видът му й напомни как изглеждаше покойният й съпруг на първи януари през изминалите съвместно изживяни години. Тогава покойният господин Клейборн, поради навика си да посреща Новата година у дома, никога не бе в добро настроение.

— Крипс! — извика тя. — За бога! Приличаш на труп, престоял дълги дни във вода.

Наистина имаше известна прилика между Криспин и споменатите тленни останки, защото изминалото време не бе успяло да намали ужаса от задачата, която стоеше пред него. Освен това изпитваше болезнено съжаление за миналото. „Какви мрежи се налага да плетем — казваше си той, — когато се обърнем към брат за двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса и след това загубим сто от тях, като заложим на кон, който финишира втори. Половината от нещастията в живота — мислеше си той, — се дължат на коне, които финишират втори; другата половина, когато избереш ези, а се пада тура“.

Човек не може да мисли за такива неща дълго време без това да му се изпише на лицето. Цялата загриженост, която Барни чувстваше към Д. Г. Ф. Уест сега се насочи към този нов претендент за съчувствието й. И нищо чудно в това. Д. Г. Ф. Уест беше само познат, докато Криспин Скроуп й беше станал много близък. А и беше толкова безпомощен, лесно раним, изобщо този тип човек, който без женска ръка да го направлява неминуемо ще се оплете в собствените си крака и ще потъне в някое от многобройните тресавища на живота. Сърцето й се късаше за него.

— Какво има, Крипс? Какво те мъчи? — попита загрижено тя.

Труден въпрос; не можеше да се отговори само с няколко думи. Криспин, както сами се убедихте, не обладаваше изобилие от интелект, но все пак му се намираше толкова, че да схване колко неразумно би било да спомене по какъвто и да е повод миниатюрата. И все пак всичко у него го подтикваше да се довери на този ангел на съчувствието. Искаше да се разтовари от тежкото бреме на страшната неизвестност, която го дебнеше и караше сърцето му да замира в гръдта, както вероятно би се изразил Шекспир.

След миг му хрумна как да го направи. Налагаше се да фалшифицира истината. Дипломатите го правят всеки ден. И той реши да й каже всичко или по-скоро една цензурирана от него версия на всичко.

— Чипъндейл — изблея жално той. — Изнудва ме.

— Изразявай се по-ясно, Крипс. Прозвуча ми така, все едно каза, че Чипъндейл те изнудва.

— Точно това казах.

— За бога! Да не си извършил някакво престъпление?

— Не, не, разбира се, че не. Но той казва, че ако не правя каквото иска, ще каже на всички гости, че е съдия-изпълнител.

— И това лошо ли е?

— Фатално. Всички ще си тръгнат.

— А пък аз си мислех, че не обичаш гости.

— Нуждая се от парите им.

— Това ли иска Чипъндейл? Пари?

— Не. Иска да блъсна полицай Симс в потока.

Дълбоки бръчки прерязаха гладкото челото на Барни. За разлика от Вера Ъпшоу, тя никога не се тревожеше, че ще й останат бръчки. Когато нещо истински я тревожеше, тя не се опитваше да превъзмогне природата си.

— Будалкаш ли се с мен, Крипс? — строго попита тя.

— Не, не.

— Защото така ми звучи. Да блъснеш полицай Симс в потока, няма много смисъл. И къде е процентът за Чипъндейл в това?

След като успешно премина мястото в разказа, където измислицата трябваше да замени истината, Криспин можеше да говори по-свободно. С разтреперан глас, но без паузи или заекване, той й напомни за лошите отношения между полицай Симс и Чипъндейл, заплахата на последния, че ще накара първия да съжалява, че се е родил и каква трудност би имал един тежащ петдесет килограма мъж да се опълчи открито на един над сто килограмов мъж. След това продължи с проблемите, които полицаят имал с ходилата си и навикът му да търси отмора в хладните води на потока.

— Той сяда на брега на потока и ги потапя във водата, така че ще бъде лесно да го бутне човек.

— Фасулска работа.

— Само че…

— Само че ти е съвестно да го направиш.

Криспин потвърди, че това е самата истина и Барни каза, че го разбира.

— Не приляга на човек в твоето положение да върши такива неща. Не ми ли беше споменал, че си съдия или нещо такова?

— Мирови съдия съм.

— Това прави ситуацията доста неудобна. Ако те хване, ще трябва да се изправиш пред себе си и да се изпратиш в кафеза за три месеца, в комплект с конско от страна на обществеността. Лошо. Но все пак има изход.

— Какъв?

— Аз ще свърша работата. По-добре е така и има по-голяма вероятност да се получат добри резултати. Ти си много слабичък и може да не успееш да го бутнеш както трябва, а аз съм по-мускулеста и ако се облегна на някой, който е седнал на брега и си плацика краката в поточе, той пада във водата като специална доставка. Радвам се, че това се уреди. Не се съмнявам, ако голям товар ти е паднал от гърба.

И докато тя изговаряше тези думи, любовта като огромна вълна заля Криспин. И преди му се бе случвало, но много скоро пламенните чувства угасваха, причинявайки двукратното му изправяне пред съда за нарушено обещание за брак. Но този път той знаеше, че ще е завинаги.

След като от разписанието на ж. п. гарата разбра, че последният влак за Лондон е заминал преди около двайсет минути и няма никакъв шанс да го настигне, Джери се върна в библиотеката, защото когато любимото момиче бе далече, все едно му беше къде ще отиде.

Настроението му беше жизнеутвърждаващо. Всякакви съмнения относно скорошното получаване на парите си, така че да може да си позволи желаната комбинация от предложение за женитба и самоуважение, бяха изчезнали. Той нямаше много високо мнение за изпълнителските способности на вуйчо си Криспин, но със сигурност дори и той би трябвало да успее да бутне един полицай в потока. А щом веднъж полицаят се озове във водата то и последната пречка пред хепиенда щеше да отпадне.

Тези мисли, подкрепени с една от чудесните пури на Криспин, бяха достатъчни, за да го накарат да изпадне в една сантиментална благосклонност към цялото човечество и когато вратата се отвори и влезе Хоумър Пайл, той го посрещна с лъчезарна усмивка. Познанството им беше ограничено до размяна на няколко реплики, засягащи времето, но той беше представител на човечеството и като такъв имаше привилегията да му се усмихват лъчезарно. В моментната си еуфория бе готов да се усмихне дори и на Чипъндейл.

Знаейки отпреди за задълбочения му интерес към климатичните особености на Британските острови, Джери реши да започне разговора с нещо, свързано с тази тема.

— Здравейте! Днес е приятен ден.

— Да — каза Хоумър.

— Слънцето грее. Полезно е за посевите.

— Да — потвърди Хоумър.

— Най-вероятно ще се задържи така. Говори се, че има фронт на високо атмосферно налягане, простиращ се над по-голямата част от Обединеното кралство на юг от Шотландските острови. Звучи обещаващо.

— Да — за трети път изграчи Хоумър и веднага смени темата. — Търся господин Скроуп.

— Той излезе на разходка. Трябва да се върне скоро. Нещо важно ли е? — поинтересува се Джери.

— Много. В стаята ми има мишка. Искам да му обърна сериозно внимание върху нея.

Джери усети прилив на жалост към вуйчо си Криспин. Гостите му сигурно постоянно го търсеха, за да му се оплакват. Ако не беше за мишките, то щеше да бъде за капещите кранове или заради странните миризми. Много отегчително. Не е чудно, че горкият човечец беше постоянно с угрижена физиономия.

— Съжалявам — каза той. — Наистина ли има мишка в стаята ви?

— Чувам дращене.

— Като нищо. И човек не знае дали няма да стигне по-далече и да ви захапе палеца на крака. Ще спомена за това на вуйчо, ако го видя преди вас и съм сигурен, че той ще осигури една котка.

— Бъдете така добър. Благодаря ви.

— Няма нищо.

Хоумър се оттегли и Джери се почувства облекчен. По всяко друго време не би имал нищо против компанията му, защото бе сигурен, че ако не беше в лошо настроение, би могъл да беседва по много по-интересни теми от мишки и стаи, но Джери искаше да остане сам и да мисли за Джейн.

Той стана и започна да крачи из стаята. Стигна до прозореца и погледна навън. Погледът му бе привлечен от една кола, която току-що спря пред главния вход. Изглеждаше скъпа кола и човек оставаше с впечатлението, че собственикът й живее нашироко.

Така си и беше. Шофьорът излезе и отвори вратата. Първо се показаха краката, а после и цялото тяло на Уилоуби Скроуп.

Джери извика едно приветстващо „Здравей!“ и добави може би излишното „Аз съм тук, горе“. Радваше се да види вуйчо си Бил, защото пристигането му спестяваше уморителното пътуване до Лондон. Сега нямаше нужда да ходи до площад „Челси“ и да рапортува за развоя на зададената заповед. Това можеше да стане и в Мелингъм Хол на по една пура и едно питие без никакви усилия от негова страна. Затова Джери натисна звънеца, призоваващ Чипъндейл, който влезе точно когато Уилоуби се настаняваше на един фотьойл.

— Ще искаш ли нещо, приятел? — попита Чипъндейл.

— Скоч и сода — каза Джери, познавайки вкуса на вуйчо си.

— Скоч и сода. Идвам веднага — каза Чипъндейл, както винаги любезен по своему и излезе.

Уилоуби се загледа след него с неприкрито любопитство.

— Кой е тоя? — попита той.

— Чипъндейл. Икономът на вуйчо Криспин.

— Не ми прилича много на иконом.

— Писах ти в писмото, ако си спомняш, че е малко необичаен.

— И откъде го е изкопал нашият Криспин?

— Не мога да ти кажа.

— Прилича ми на туберкулозна кокошка — отбеляза Уилоуби.

— Да, има определена прилика.

— Винаги ли те нарича „приятел“?

— Не винаги. Понякога „старче“, „човече“, или „сладур“.

— Ако се обърне така към мен, ще го фрасна по окото — като един истински английски джентълмен съобщи Уилоуби.

— Аз също съм се чувствал по този начин. Но трябва да имаш едно наум относно Чипъндейл. Голям мозък е. Мисли бързо. Без него едва ли щяхме да се докопаме до твоето „Момиче в синьо“. А — каза Джери, когато обектът на разговора им влезе с един приятно отрупан поднос, — остави го там, на оная масичка. Благодаря ви, Чипъндейл.

— Удоволствието е мое, старче — каза Чипъндейл любезно. — Уискито ще ти хареса, братле — добави той, обръщайки се към Уилоуби, след което леко го перна по рамото. — Отлично качество. И буре да изпиеш, няма да те боли глава после.

Той се оттегли отново, доволен, че е бил полезен на гостите, а Уилоуби, въпреки че бе наречен „братле“, не изпита желание да ускори движенията му с един по окото. За момент и уискито, и содата бяха забравени, а лицето му грееше в толкова правдоподобна радост, че всеки магнат от филмовата индустрия, ако го видеше, щеше на момента да му предложи безсрочен договор без капка колебание.

— Какво каза? — накланяйки се напред изклокочи той. — Докопали сте се до нея?

— Почти.

Отговорът като че ли не се хареса на Уилоуби. Въпросът му изразяваше едновременно обърканост и нетърпение.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „почти“? Къде е?

— У Чипъндейл.

— Чипъндейл? Защо у Чипъндейл?

— Това е дълга история. Много заплетена. По-добре да започна от самото начало. Ще разбереш, когато чуеш всичко.

Наблюдавайки лицето на Уилоуби по време на разказа, магнатът от филмовата индустрия щеше със задоволство да открие колко прав е бил в избора си, защото Уилоуби, който досега бе изразявал убедително радост, обърканост и нетърпение, сега показа, че може да изразява също и ужас, агония и удивление със същия безспорен успех.

— Искаш да кажеш — дрезгаво попита той, като актьор с възпалени сливици в шекспирова роля, — че всичко зависи от това дали Криспин ще бутне онзи полицай в потока? Ами че той не може да бутне и снимка на полицай в поток. Не бих се доверил на Криспин да смачка оса с чаена лъжица. Повикай тоя тип Чипъндейл.

— Искаш да говориш с него?

— Искам да му счупя гръбнака на три места, ако не ми даде миниатюрата, докато преброя до десет.

В поведението на Чипъндейл, когато се отзова на повикването, добър физиономист щеше да забележи определено отклонение от нормалното. По правило той приличаше на американска кокошка или на карамелена близалка, без да го тревожи каквато и да е мисъл. Сега, учудващо, той изразяваше радостта си толкова чистосърдечно, колкото Уилоуби преди да изпадне във фаза „ужас и агония“. Бе ясно, че нещо се беше случило, за да разпръсне облаците и слънцето необезпокоявано да се усмихне на всички.

Уилоуби, при когото годините на финансова стабилност бяха развили властно поведение, рядко криеше чувствата си. Притежавайки акции и облигации в огромни количества в банката и несекващи приходи на пари в брой, на него не му се и налагаше да го прави. Когато беше ядосан, показваше, че е ядосан. Репликата му, предназначена за Чипъндейл, прозвуча сурово:

— Ти!

— Кой, аз ли, братле?

— Да, ти, спукан пикочен мехур. Къде е миниатюрата?

— Коя миниатюра?

Джери се досети, че ситуацията ще се изясни до голяма степен, ако запознае присъстващите.

— Това е господин Уилоуби Скроуп, Чипъндейл.

— О, това сте били вие — каза Чипъндейл облекчено. — Колебаех се да говоря пред вас открито, защото откъде да знам, че сте човек, пред когото мога да говоря открито. Ако вие сте човекът, който е скритият мозък на нашата малка работна група, няма нужда да държа устата си затворена. Разказа ли ви господин Уест какво се случи тук?

— Да. Къде е миниатюрата?

— Ще стигна дотам. Спомена ли ви за необходимостта местният полицай да бъде блъснат в потока? Е, сигурно ще ви е приятно да чуете, че всичко е извършено. Преди малко гледах от прозореца и го видях да джвака по пътя, подгизнал до кости. Нямаше сухо местенце по него. Напомни ми за оная песен, дето един пеел под дъжда — не че полицаят пееше, нищо подобно. Никога не съм виждал по-мокро ченге, освен от времето, когато едно се опита да арестува чичо Реджи за дребни улични залагания и леля Миртъл го заля с кофа сапунена вода, една достойна съпружеска постъпка, заради която трябваше да излежи трийсет дена без право на откупване. Така, нещото, което досега ни задържаше, вече не съществува и нищо не пречи да доставя стоката, което с удоволствие и ще направя веднага щом се кача до моята стая. „Нещото“ е в скрина, скрито под чорапи и лятно бельо. Отивам да го донеса.

Известно време след като Чипъндейл изприпка през вратата, Уилоуби седеше ням и неподвижен, все едно беше изпаднал в транс. След това, посягайки към чашата с уиски, промълви само една дума:

— Удивително!

— Този Чипъндейл трябва да е вложил цялото си сърце в накисването на полицай Симс.

— Не, мислех си как нашият Криспин е имал куража и способността да изпълни такава деликатна задача без да се провали. Не знаех, че го има в себе си. Какъв урок за всички нас — никога да не отписваме човек като некадърник, само защото през целия си живот е постъпвал като пълен некадърник. Често той се нуждае само от стимул, за да разкрие скритите си качества. Ето че идва кризисен момент и неговите изпълнителски способности блесват с пълна сила. Наистина невероятно. Мога да ти разкажа истории за Криспин като момче и като младеж и ако трябва да съм безпристрастен, дори и от съвсем наскоро, които ще те накарат да се замислиш как изобщо се е отървал от лудницата. Но когато става дума за начинание, което поставя на изпитание уменията и изобретателността на професионален престъпник… Крипс! — извика Уилоуби, защото главата на семейството беше влязъл, олюлявайки се, и гледаше бутилката уиски на масичката като човек, който е на края на силите си. — Тази горгона, която нарича себе си иконом, току-що ни разказа за твоята величествена постъпка.

— Ъ? — измуча Криспин. Изглеждаше замаян.

— При потока.

— А, при потока? — едва промълви Криспин.

— И тъкмо казвах на Джери, че никога не бях подозирал, че притежаваш такъв кураж и пъргавина. Поне за момент смелостта не ти ли измени?

— Не — каза Криспин. — Трябваше да се направи и го… ъ… направих. Всеки друг би направил същото.

— Не съм съгласен с теб. Това е…

Уилоуби смяташе да добави думата „героично“, но в този момент в библиотеката влезе Хоумър Пайл. Беше видял Криспин да се качва по стълбите и го беше проследил, за да го осведоми по въпроса за мишките и стаите. Беше стигнал до „О, господин Скроуп, съжалявам, че ви безпокоя“, когато погледът му падна върху Уилоуби.

— О, господин Скроуп! — възкликна той. — Не знаех, че сте тук.

— Току-що пристигнах. С кола. Трябваше да се видя по работа с госпожица Хъникът.

— Очарователна млада дама.

— Относно едно наследство, което имала.

— А, да, каза ми нещо по този въпрос тази сутрин.

— Обзалагам се, че не ви е казала всичко, защото не е знаела последното развитие. Но няма значение. Как сте, господин Пайл?

— В прекрасно здраве, благодаря. Намирам, че Мелингъм ми действа благотворно на нервите.

— Добре ли прекарахте в Брюксел?

През овалното лице на Хоумър премина сянка и за момент той забрави и мишки, и стаи. Спомни си вечерите с Вера Ъпшоу, когато само ако можеше да събере малко кураж, можеше да я помоли да се омъжи за него.

— Беше много образователно — каза той. — Между другото, господин Скроуп, получихте съобщението ми, нали?

— Съобщение?

— Телефонирах в офиса ви след като бяхте излезли на голф и предадох да ви кажат, че съм сложил миниатюрата в средното чекмедже на бюрото ви. Мога да ви обясня по-подробно, когато сме насаме. Засега само мога да ви кажа, че ми се стори по-безопасно така — каза Хоумър многозначително. — Мисля, че ще разберете какво имам предвид. Страхувах се, че може да попадне в чужди ръце, ако остане върху камината. И така, след дълги размишления, в един часа след полунощ, а може да е било и два, слязох долу и я преместих в средното чекмедже на бюрото в кабинета ви.

Когато беше силно развълнуван, лицето на Уилоуби, което така или иначе си беше доста червендалесто, винаги добиваше по-тъмни нюанси. В този случай то стана пурпурно, представяйки картинка, която би заинтересувала всеки доктор относно кръвното му налягане. Очите му изхвръкнаха от орбитите си. Гледаше втренчено Хоумър, както един охлюв би гледал друг охлюв, който е казал нещо, което го е разтърсило до дъното на душата. Дори и ушите му бяха почервенели и от вида му беше очевидно, че му е трудна да повярва.

— Искате да кажете — заекна той. — Искате да кажете, че през цялото време тя си е била там?

— Точно така.

— Тогава какво е дала сестра ви на викария?

— Моля?

— Госпожа Клейборн е дала една миниатюра на викария за благотворителна разпродажба.

— А, тази ли? — каза Хоумър и не се сдържа да се засмее. — Казвала ми е за нея. Купила я за пет шилинга от една заложна къща и имала намерение да ви я подари като малък знак на благодарност за гостоприемството ви, но после си помислила, че това е твърде незначителен предмет и че не заслужава място в колекцията ви. Причината да се обърна към вас, господин Скроуп — каза Хоумър, изоставяйки безинтересната тема и се обърна към Криспин, — е, че в стаята ми има мишка. Излиза нощно време, когато съм си легнал и дращи по мебелите, което е много дразнещо. Но виждам, че сега точно сте зает, така че, може би по-късно ще ми отделите няколко минути.

Скоро след като той излезе Уилоуби, все още пурпурен, бе осенен от мисъл, която спомогна за бързото възвръщане на обичайния цвят на лицето му. Беше готов гласно да изрази критика към навика на Хоумър да се бърка в неща, които не са негова работа, когато му хрумна нещо друго и каза:

— Е, това ще ми спести двеста паунда.

Криспин, който схвана без затруднение значението на тези думи, изблея жално, което накара брат му да направи забележка.

— Не издавай такива животински звуци, Крипс. Със сигурност не очакваш от мен да плащам огромни суми за нищо.

— Но, Бил!

— Плащам за резултати. Бизнесът си е бизнес.

Джери зададе въпрос, от чийто отговор зависеше много. Неговата възбуда, както и при Криспин, беше голяма.

— Това и за мен ли се отнася?

Уилоуби се замисли и го успокои.

— Не, при теб е различно. Ти ще получиш парите си и ако смяташ да се жениш за Джейн Хъникът, ще имаш нужда от тях.

— За да си запазя самоуважението, нали?

— По дяволите самоуважението. Ще ти трябват, за да плащаш разходите по домакинството.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Между другото, тя къде е?

— Замина за Лондон. Каза ми, че нюйоркският й адвокат е дошъл и иска да се видят.

— Видях го тази сутрин. Значи вече й е казал.

— Казал й е какво?

— Че няма и едно пени да се усмихне.

— Какво!

Възклицанието бе изречено едновременно от Джери и Криспин, като при Криспин то прозвуча по-емоционално. Гласът му, когато заговори, приличаше на глас на проговорила мумия.

— Ти ми каза, че тя е милионерка и може да купи къщата.

— Е, не е милионерка и няма да купи къщата. Аз малко преувеличих, като казах, че няма и пукнато пени, но няма да има много.

— Мисля да отида да полегна.

Сравнението, употребено по-рано за приликата между по-младия брат Скроуп и кокорещ се охлюв, сега спокойно можеше да пасне и на Джери, когато вратата се затвори след Криспин. Очите му бяха издути като на Уилоуби в момента, в който не можеше да повярва на ушите си.

— Но какво се е случило? Да не са намерили второ завещание?

— Скрито зад третата тухла вляво в кухнята? — усмихна се Уилоуби. — Няма такова нещо. Джейн Хъникът получава всичко, обаче федералните акули на Съединените щати ще се погрижат да не остане много. Покойният господин Донахю изглежда е бил от онези хора, които не одобряват плащането на данъци. Не е бил плащал своите от петнайсет години. Можеш да си представиш какво ще направят акулите в този случай. Ще бъде истински празник за тях. Като добавиш дългове, задължения по допълнителни данъци, по общия доход, такси по погребение и всичко останало и ще остане съвсем малко. Същото нещо се случи с мой клиент оня ден. Цялото му имущество беше четиристотин хиляди паунда и те го орязаха до някакви си седем хиляди чисто. Ако на Джейн Хъникът й останат толкова, може да се чувства щастливка.

— Но това е направо прекрасно! — каза Джери. — Направо великолепно! — и в момента, в който го изрече, в стаята влезе Чипъндейл. Носеше малък пакет, увит в амбалажна хартия.

Уилоуби го изгледа косо.

— Какво искаш?

На Чипъндейл въпросът се стори забавен. Той закудкудяка като птицата, на която толкова много приличаше.

— Какво искам аз? Става въпрос какво искаш ти, старче. Ако си забравил какво ме изпрати да донеса изпод лятното ми бельо, трябва да се консултираш с личния си лекар. Ето го, приятелю. Но преди да продължим, аз размислих и реших да направя малка поправка в условията.

— За какво говориш, бе, кретен?

— Уговорката беше да кихнеш двеста паунда в случай на успех на операцията. Не е достатъчно. Като се има предвид всичко, което преживях заради тебе, затворен в малки стаи с тигри-човекоядци и напрягайки мозъка си до краен предел, ще увеличим сумата на триста.

Пурпурният цвят отново започна да залива бузите на Уилоуби.

— Триста!

— Една хубава кръгла сума.

Уилоуби стана на крака. Дишаше тежко. Той постави тежката си ръка на рамото на Чипъндейл.

— Ела тук — каза той и го заведе до прозореца. — Виждаш ли онова езеро?

Чипъндейл призна, че вижда езерото.

— Тогава отивай там и скачай в него — каза Уилоуби. — И още нещо. Преди да го направиш, непременно завържи един хубав голям камък на отблъскващия си врат.

След като даде тези полезни съвети, Уилоуби се отправи към вратата, но въпреки че очевидно бързаше да се отърве от присъствието на Чипъндейл, той се поспря, за да каже нещо на Джери.

— Утре ще ти дам чек — каза той и излезе.

Чипъндейл, въпреки че беше в шок, както би се случило с повечето хора, на които са им казали да се хвърлят в езерото, успя бързо да анализира ситуацията. Беше човек, който винаги можеше да събере две и две.

— Май отворих много голяма уста — със съжаление каза той. — Трябваше да се придържам към уговорката.

— Не, не е това — помъчи се да го успокои Джери. — Няма никакво значение колко щеше да поискаш. Просто не е същата миниатюра.

— Как така не е същата миниатюра? На мен ми се вижда точно такава.

Джери би предпочел да не се задълбочава в подробности, защото Джейн беше казала, че ще се върне вечерта и той искаше да я посрещне, но му се стори невежливо да остави бившия си съюзник в неведение. Дори когато с едно партньорство е приключено, партньорите имат някои задължения един към друг.

— Ето какво се е случило — каза той.

И разказа накратко историята. Когато свърши, Чипъндейл изруга „По дяволите!“ без да уточнява кой точно трябва да ходи в тази посока.

— Значи искаш да кажеш, че целият ми труд и мъки са били напразни?

— Страхувам се, че да.

— И няма да плати?

— Не.

Чипъндейл си сипа уиски със сода и се замисли. Когато заговори, в гласа му още се усещаше едно огромно несподелено съжаление.

— Трябваше да си осигуря писмен договор.

— Да.

— Въпреки че мога да го подведа за устно споразумение. Дали мога да го съдя?

— Излишно харчене на пари, не мислиш ли?

— Може би си прав. Какво искаше да каже с това за моя противен врат?

— Беше много ядосан. Говореше каквото му падне.

— Все тая. Няма да се учудя, ако е целял обида. Ще се консултирам с адвоката си. Само че чух някой да споменава, че той също е адвокат.

— Така е.

— Тогава няма смисъл. Те се поддържат един друг. Ще трябва да зарежа тази работа. Знаеш ли какво — каза Чипъндейл без следа от мъка в гласа; слънчевата му същност бе изплувала на повърхността. — Не мога да се сдържа да не се разсмея, когато си помисля как всички ние се бъхтахме, за да се сдобием с проклетата миниатюра, а тя през цялото време е била не тази, която трябва. Смешно, нали?

Ако някой беше казал на Джери, че ще дойде време, когато ще има високо мнение за Чипъндейл и ще му е много симпатичен, щеше да отхвърли идеята като твърде абстрактна и незаслужаваща внимание; но сега, като чу тези смели думи, сърцето му се изпълни с нещо като обич към този човек. Щом Чипъндейл не можеше да се сдържи да се посмее, когато съдбата го е лишила от голяма сума пари, това показваше благородство на характера, което заслужава уважение.

— Приемаш го много мъжествено — каза той с възхищение. — Не бих казал, че аз щях да бъда толкова весел, ако вуйчо Бил не ми беше дал парите.

— За това ли говореше, когато ти каза, че ще ти даде чек?

— Да.

— Много ли?

— Доста много.

Сега беше ред на Чипъндейл да се възхити.

— Този твой вуйчо не ми прилича на човек, който лесно се разделя с парите си. Хипнотизира ли го?

Джери се засмя.

— Не се разделя с нищо. Баща ми ми остави една сума под попечителство и попечителят е вуйчо Бил. Не можех да ги имам без негово съгласие. И сега той се съгласи.

— И всичките са твои?

— Да.

— Тогава да го разбирам ли така, че отиваме в кръчмата и ти поръчваш пиенето?

Идеята беше привлекателна, но Джери поклати глава.

— С удоволствие, но имам много важна среща. Виж какво ще ти предложа — давам ти пет кинта и ти отиваш сам и се справяш с пиенето като за двама.

— Пет кинта!

— Исках да кажа десет. Става ли?

Чипъндейл отхвърли всякакви съмнения. Отговори, че става и още как. В стегната, но страстна реч, той описа Джери като един от най-благородните мъже, които природата е създала.

Колко дълго щеше да продължи тази ораторска изява никой не може да каже, защото тя беше прекъсната още в начална фаза от влизането на едно момиче в униформа на прислужница.

— Господин Чипъндейл, господин Скроуп ви вика в кабинета.

— Някаква представа защо?

— Нещо свързано с господин Симс.

— Помислих си го — Чипъндейл се обърна към Джери. — Може да се наложи да разчитам на теб за свидетел, приятелю. Къде ще бъдеш?

— Някъде около входната врата.

— Добре. Най-вероятно няма да стане нужда, но е хубаво да знам.