Гордостта на завоевателите

8.

Фелиан се събуди и надуши в килията нови миризми. Отвори очи. Върху плота от обръщащия се панел в стената, през който предния ден му бяха подали спасителната чанта, имаше поднос с шест прилични на големи парчета жълто-кафяво тесто полусфери с набучени в тях ярко оцветени ядки. Общият ефект беше на празнично лакомство, приготвено от деца далтонисти. Закуска. Не беше сигурен, че първото нещо, което желае да види след събуждане, е точно това. Но запасът му от хранителни блокчета бързо се стопяваше, а той искаше да му останат поне за първите два дни, когато щеше да направи опит за бягство. Пък и в края на краищата при приемането в Мироопазващите сили му бяха обещали нови и необичайни преживявания.

Оставеният на подноса прибор за хранене му предлагаше първото такова преживяване. Основната част представляваше полуеластична лъжица с притисната с пружина пръчица на обратната страна — нещо средно между щипци и използуваните в Китай пръчици за хранене. Фелиан реши, че този прибор навярно е пригоден за ръцете на извънземните с допълнителния им палец, но е неудобен за човешката ръка. Беше от някакъв мек, каучукообразен материал. Той се отказа от приличния на китайски пръчици детайл и го изви настрана.

Този първи опит на извънземните да приготвят човешка храна имаше скромен успех. Само едно от шестте ястия имаше наистина добър вкус. Останалите можеха да се оценят от горе-долу, през почти безвкусни, до приличащото на дървени въглища печено на майка му, когато той забравяше да изключи фурната. Фелиан обаче изяде всичко с изключение на последното. Започна от най-доброто и продължи в низходящ ред. Щеше да е интересно да разбере дали наблюдаващите го извънземни ще обърнат внимание на този ред и за следващото хранене съответно ще коригират менюто. Много се надяваше да стане така.

Тримата следователи пристигнаха, когато почти беше свършил със закуската. Този път той видя скритата врата, през която влязоха — беше между две подпори, почти незабележима.

— Здравей, Кавв-ана — поздрави Свв-селик. — Ти добре?

— Сравнително добре — отговори Фелиан, остави лъжицата-пръчица на подноса и изпи последната глътка вода от шишето. Знанията на Свв-селик по английски, изглежда, се подобряваха, макар и не толкова бързо, колкото можеше да се очаква от същество, екипирано с извънземна версия на „майндлинк“2. Или бяха затруднени с дешифрирането на данните в компютъра на комодор Даями, или техните транслаторни програми не бяха толкова съвършени, като тези на Мироопазващите сили. Фелиан се надяваше да е последното. Щеше да е добре, ако поне в една област човечеството е по-напред от тях. — А вие?

— И ние добре. — Свв-селик се размърда и най-ниският от тримата — Трр-гилаг, ако Фелиан не грешеше — пристъпи напред. Държеше нещо, което приличаше на сгънат гащеризон. Отвори обръщащия се панел и го пусна в килията. Фелиан внимателно наблюдаваше операцията, броеше секундите и се опитваше да прецени дали ще има време да скочи и да го хване за китката, преди извънземният да я дръпне. Нямаше да стане.

— Ти облече това — каза Свв-селик, когато Трр-гилаг затвори панела.

Фелиан отиде до дрехата и я вдигна. Беше гащеризон, направен от същата материя като предишния, но с твърди и малко по-дебели пръстени около лактите, китките, по средата на бедрата и глезените. Пръстени имаше и около гърдите и кръста. По предницата, гърба и ръкавите в материала бяха втъкани множество малки блестящи дискове.

— Какво е това? — попита той.

— Дреха — отговори Свв-селик. — Ти излиза навън.

Фелиан се намръщи.

— Навън? Извън голямата зала ли? — попита той.

Свв-селик като че ли размисляше или пък очакваше да чуе превода.

— Ти има нужда навън. Ние отива навън.

— Слушам, сър — промърмори Фелиан, свали старите си дрехи и облече новите. Пръстените не бяха много тежки и, изглежда, нямаше да пречат на движенията му.

— Ето — каза той и закопча катарамата на колана. — Готов съм.

— Ти няма отделяш нас — предупреди го Свв-селик, когато Трр-гилаг отиде до вратата и я отвори. — Отделиш — наказан.

— Ясно — съгласи се Фелиан. Значи затова бяха пръстените. Някакъв механизъм, който да го ограничава. При съществуващите обстоятелства тази предпазна мярка беше съвсем разумна.

За съжаление, той не можеше да се задоволи само с това заключение. По време на разходката трябваше да разбере как точно действа този механизъм. Надяваше се, че няма да му причини силна болка.

Третият следовател, Нзз-ооназ, остана назад, а Свв-селик и Трр-гилаг тръгнаха от двете му страни. Очевидно Нзз-ооназ имаше задачата при нужда да включи устройството. Значи когато решеше да побегне, трябваше най-напред да се отърве от него.

Пресякоха залата и отидоха до вратата. Свв-селик направи нещо на една от конзолите до нея и тя се отвори. За първи път от две седмици Фелиан излизаше навън.

Времето беше почти същото, както при пристигането им: синьо небе и бели облаци, хладно, но не неприятно, лек ветрец. В далечния край на космодрума имаше малък кораб, приблизително колкото куриерските кораби на Мироопазващите сили. Около него работеха няколко извънземни. Строежът на втория комплекс беше доста напреднал — бяха се появили още два ниски, прилични на ракетни силози купола.

В центъра на триъгълника, очертан от трите купола, също имаше нещо ново. Малка пирамида, висока може би три метра, блестяща, бяла, с десетина неравномерно разпръснати върху горната половина тъмни петна.

— Добре?

Фелиан погледна Свв-селик и се помъчи да разгадае едносричната фраза на извънземния. После се досети. Нали им беше казал, че за да оцелеят, хората имат нужда от слънчева светлина.

— Да, ще помогне — кимна той, разкопча яката на гащеризона си и обърна лице към слънцето. — Макар че с това облекло ползата не е толкова голяма. Малка е откритата площ на тялото. Ефектът ще се прояви много по-бързо, ако мога да сваля тази дреха.

Езикът на Свв-селик изскочи от устата му.

— Не може!

— Добре. — Фелиан вдигна рамене. — Просто казах. — Той пое дълбоко дъх и протегна ръце. — Може ли да потичам малко? Хората имат нужда и от упражнения.

Езикът отново изскочи.

— Ти не отделя нас!

— Тогава не може ли поне да походим? — настоя Фелиан и посочи към гората, приблизително на шест градуса вляво от куполите и пирамидата. — Бих искал да видя онези дървета.

Настъпи обичайната пауза, докато пристигне преводът, и още малко, докато Свв-селик и Трр-гилаг вземат решение.

— Ние отива заедно — отговори най-после Свв-селик. — Ти не отделя ние.

Тръгнаха към дърветата по червената пепел около комплекса — при всяка стъпка вдигаха малки облачета прах. Трр-гилаг и Свв-селик стояха от двете му страни, а Нзз-ооназ продължаваше да ги следва отзад.

— Ти… Трр-гилаг? — попита Фелиан. По-ниският извънземен го погледна.

— Говори!

— Защо никога не разговаряш с мен?

Приличната на тирбушон опашка на Трр-гилаг леко се повдигна.

— Не разбира.

— Никога не разговаряш с мен — повтори Фелиан, погледна към куполите и пирамидата и съвсем леко се насочи натам. — И Нзз-ооназ не разговаря. Винаги говори само Свв-селик. Вие двамата защо не говорите?

Трр-гилаг погледна покрай него към Свв-селик.

— Тоо’рр права.

— Какво е тоо’рр? — попита Фелиан.

— Свв-селик тоо’рр — отговори Трр-гилаг.

Свв-селик тоо’рр? Дали „тоо’рр“ беше фамилно име? Или титла? Военен чин? А може би каста?

— Не разбирам — каза Фелиан и се отклони още мъничко към набелязаната цел. — Свв-селик да не е случайно експерт по разпитване на хуманоиди и така нататък?

— Не разбира.

— Да не е специалист по разговори с чуждозем… как наричате вие себе си?

Последва нова пауза, ново кратко съвещание между двамата извънземни.

— Ние зхиррзхианци — отговори най-сетне Свв-селик.

Фелиан реши да провери. Имената им не бяха трудни за произнасяне, макар че думите предизвикваха неприятно трептене на езика му.

— Значи Свв-селик е специалист по водене на разговори с незхиррзхианци? — каза той.

Неочаквано Свв-селик сграбчи рамото му и викна:

— Не ходи там!

— Какво? — Фелиан се намръщи и спря.

— Не ходи там! — повтори Свв-селик. Езикът му изскочи и той посочи куполите и пирамидата, към които се беше отклонил Фелиан.

— Какво искаш да кажеш с това „не ходи там“? — попита Фелиан. Значи предположението му се бе оказало вярно: куполите и пирамидите бяха нещо важно. — Искам само да разгледам дърветата.

— Ние ходи там! — отвърна Свв-селик и посочи с език група дървета доста встрани от куполите.

— Ама аз искам да видя ей онези — настоя Фелиан и посочи към куполите. Номерът не мина. Трябваше да опита с неподчинение. Ако и то не помогнеше, поне щеше да му даде възможност да провери как действа охраната зад него. Надяваше се, че когато са назначили Нзз-ооназ, не са надценили човешката физика. — Аз отивам, пък вие — както щете. Ваша воля.

И тръгна към дърветата. С крайчеца на окото си наблюдаваше Нзз-ооназ. Зхиррзхианецът вдигна цъка към него и Фелиан видя между пръстите му малък черен прибор. Средство за поддържане в подчинение или по-просто казано — оръжие.

— Не ходи там! — отново го предупреди Свв-селик.

— Не се безпокой, няма да избягам — извика през рамо Фелиан. — Къде мога да отида? Само ще погледна онези дървета отблизо.

— Не ходи там! — викна още по-настойчиво Свв-селик и в гласа му прозвуча заплаха.

Фелиан не обърна внимание на предупреждението. Нзз-ооназ все още държеше насочена към него джаджата си, но засега, изглежда, още нищо не беше се случило. Фелиан стисна зъби и направи още една крачка. Питаше се дали ще е инжекция, или електрошок. Каквото и да беше, искаше му се по-скоро да се случи. Направи втора крачка…

— Нзз-ооназ: казар! — извика Свв-селик.

Наистина беше болезнено, но по нито един от начините, очаквани от Фелиан. Над раменете му се чу слабо бръмчене, внезапно нещо го дръпна за краката и той зари лице в прахта.

Усещаше до бузата си стеблата на приличните на трева растения. Опита се да си поеме дъх. Значи това бяха измислили! Никакви рискови хапчета, никакви потенциално опасни електроди — само няколко стратегически разположени електромагнита, предназначени напълно да го обездвижат. Просто, елегантно и много безопасно, при условие че не си счупиш врата при падането. Внимателно, стараейки се усилието, което полага, да не проличи, той се опита да провери силата на магнитите.

Но беше късно — бръмченето зад него спря и той почувства, че може да се движи. Опря ръце о земята и се изправи.

— Ти не ходи там! — посъветва го Свв-селик.

— Разбрах — съгласи се Фелиан и потри ударената си буза и брадичката си. — Знаехте, че нямаше да направя нищо. Просто исках да видя дърветата.

— Защо ходи там? — попита Свв-селик.

— Защото съм любопитен — отвърна Фелиан. — Ние хората сме любопитни същества. Това може би е най-отличителната ни черта.

Свв-селик изплези език към куполите и заяви категорично:

— Любопитство не добър.

Фелиан погледна. На всеки от трите купола се отвори по една триъгълна врата и се появиха трима зхиррзхианци. Държаха някакви дълги сиви тояги с правоъгълно дуло и много малки, но остри на вид ръбове около единия край.

И трите тояги бяха насочени към Фелиан.

— Ти не ходи там! — предупреди го за пореден път Свв-селик.

— Престани де! Повтаряш се — изръмжа Фелиан. Дълбоко в дулата блестеше някаква зловеща светлина. А може би си въобразяваше? Но бе постигнал своето. — Добре. Ще отидем да разгледаме другите дървета.

Фелиан се надяваше, че ще има възможност да разгледа усмирителната си риза по-подробно, но зхиррзхианците не бяха толкова наивни, че да го оставят сам по-дълго, отколкото смятаха за разумно. След кратката разходка го придружиха до килията и щом влезе вътре, Свв-селик му заповяда да я свали. Фелиан изпълни нареждането, обръщащият се панел се отвори и той подаде дрехата. Извънземните я взеха и излязоха от залата.

Фелиан облече стария си гащеризон и се опита да осмисли видяното. Засега беше ясно, че трите купола са караулни помещения, а не силози, както беше предположил в началото. Освен това от тяхното разположение ставаше ясно, че пазят бялата пирамида.

Оставаше му да разбере защо я пазят.

Беше прекалено малка, за да е жилищен дом за някой с ръста на зхиррзхианците. Възможно ли бе да е гробница? Но размерите й бяха малки и за гробница на зхиррзхианец, пък и нямаше никакъв смисъл една гробница да се охранява така. Паметник? И в този случай не беше необходима толкова силна охрана.

Но пък те бяха извънземни. Нямаше никаква гаранция, че мислят или постъпват като хората. И никаква гаранция, че той ще може да разбере техните съображения и мотиви.

Отпъди тази мисъл от ума си. Те бяха жестоки, хладнокръвни убийци. Но го бяха довели тук, бяха му дали храна и дрехи и правеха, както изглежда, всичко, за да остане жив. Каквито и капризи да криеше тяхната извънземна психика и култура, той щеше да разбере какво представляват.

В периферното му зрение нещо трепна. Фелиан се обърна, но, както винаги, беше много бавен и не видя нищо. Отвъд стъклената стена на клетката един техник зхиррзхианец, привлечен от неговото движение, погледна към него. Фелиан отвърна на погледа, извънземният обърна гръб и продължи работата си.

И така: какво представляваше пирамидата? Ако не беше паметник, дали не беше някаква техника? Например приемо-предавател за тяхната светкавична комуникационна система? Или нещо още по-тайно? Например терминал за излъчване на енергия?

Но ако бе така, защо не беше по-висока? И защо не бе в някаква сграда или екран, която да я предпазва от атмосферни влияния? Той знаеше, че опитите за излъчване на енергия, провеждани в Общността, са много чувствителни на атмосферни условия. Освен ако самата пирамидална форма не представляваше такъв защитен екран.

Фелиан поклати глава. Глупаво беше да хаби толкова много умствена енергия за тази пирамида. Тя можеше да е всичко — от планетарен комуникационен радиофар до контролна станция за управление на въздушния трафик. Би могла да е зхиррзхиански еквивалент на музикалната система „торус“, захранван с вятърна енергия компютър, произведение на изкуството, поръчано от правителството…

Или оръжие.

Фелиан погледна към зхиррзхианците, работещи при конзолите, и внезапно устата му пресъхна. Какво всъщност излизаше? Че има работа с неизвестен охраняван обект по средата на зхиррзхианската база. База без никакви видими признаци за наличие на ракети земя-космос или земя-въздух.

Отиде до леглото, легна и скръсти ръце на гърдите си. В Академията на Мироопазващите сили бяха провеждали безброй среднощни сесии върху възможните научни и технологически основи на тайнственото оръжие КИОРО. Една от най-интригуващите идеи, която беше чул, се отнасяше за някаква инсталация, построена на база на полеви ефект с два до пет електромагнитни полюса и същия брой резонансно куплирани тахогенератори. Теоретически се доказваше, че ако се приеме полето за независещо от никаква друга материя, на определени пресечни точки на неговите контури ще се получи радиационна каскада.

Възможно ли бе зхиррзхианците да имат своя версия на КИОРО? Възможно ли бе бялата пирамида да е един от неговите полюси?

„Добре, Кавана, успокой се. Първият въпрос, на който трябва да си отговориш, е дали това място е предна военна база, или колония на голям зхиррзхиански свят? Навярно те не биха си правили труда да създадат КИОРО на някой стар свят, на който са кацнали пътьом. Вторият въпрос е дали тази пирамида е единствена, или наоколо има още много такива? Третият въпрос — дали пирамидата е неподвижна, или има механизми за транспортиране и насочване?“

Добри въпроси, всичките до един. Проблемът беше, че не можеше да намери отговор на нито един.

Отвъд стъклената стена двама от зхиррзхианците разговаряха. Фелиан ги загледа. Щеше му се Арик да е тук. Той, Фелиан, се отличаваше в семейството с физическата си сила. Арик, за разлика от него, беше много добър в словесните изяви. Много пъти Фелиан с тайно страхопочитание беше наблюдавал как Арик хитро измъква информация от баща им, макар старецът категорично да бе заявил, че няма да им каже нищо.

Фелиан винаги се беше възхищавал на тази способност на Арик. Възхищавал и едновременно с това завиждал, макар че грижливо беше скривал тази завист от брат си. През младежките им години Арик просто щеше да използува срещу него арсенала си от словесни обиди — спорт, в който беше достигнал завидни умения. Когато и двамата станаха зрели мъже, тези закачки престанаха.

Сега Фелиан искаше да може да каже нещо, но вероятно вече беше много късно.

Той тихо изруга. Мисли като тази не можеха да му помогнат. Не беше майстор на словото. Значи трябваше да се измъкне, без да прибягва до него. Имаше ум и мускули. Време беше да започне да ги използва.

Първата крачка в тази насока беше да проучи всеки сантиметър от килията си. Всеки квадратен сантиметър и всеки ход на своите похитители.