Гордостта на завоевателите

3.

Миртянинът беше типичен за своята раса: нисък, набит, покрит с малки зеленикавокафяви люспи и с лице, което хората почти неизменно оприличаваха на обелен портокал. Седеше вдървен пред бюрото, впил бледожълтите си очи в лицето на Кавана. От устата му капеше слюнка.

Определено се чувстваше нещастен.

— Искам да говоря с Кавана — изръмжа той на своя отвратителен, но повече или по-малко разбираем английски. Кавана обеща да говори с мен.

— Аз съм Кавана — каза Арик. — Арик Кавана, първородният син на лорд Стюарт Кавана. И съм директор на предприятията на фирмата „Кавтроникс“ в този регион на Космоса. Готов съм да изслушам всякакви оплаквания.

Миртянинът тихо изсъска.

— Вие сте човек — изръмжа той и от устата му това прозвуча като проклятие. — И се грижите преди всичко за хората от вашата раса. Миртяните са за вас само роби.

— О! — възкликна Арик и повдигна вежди. — Да не искаш да кажеш, че миртяните се грижат повече за хората, отколкото за себе си?

Люспите леко се повдигнаха, после се върнаха в предишното си положение.

— Обиждате миртяните?

— Ни най-малко — увери го Арик. — Просто искам да се изясним. Ти обвини хората, че се грижат повече за своята раса, отколкото за нехуманоидите. Нима миртяните не правят същото?

Миртянинът замълча за момент, люспите му ритмично се повдигаха и спадаха. Арик потисна желанието си да избута стола малко по-назад от бюрото. За части от секундата се почувства отново като тийнейджър, зает с любимото си занимание — да дразни по-малкия си брат — и внезапно осъзна, че пред него не се намира малко дете. Сега това не беше игра… В очите на миртянина се четеше същият изпълнен с решителност поглед, както и в неговите.

Арик се отърси от спомените. Вече не беше петнадесетгодишен, пред него стоеше не Фелиан, готов да го натупа за сторената лудория, а нехуманоид, бригадир в завод на „Кавтроникс“ за електронна техника. Той сигурно нямаше да е достатъчно бърз, за да нападне физически сина на фабриканта. Въпреки това Арик съжали, че е оставил Хил навън. Обикновено при посещенията в заводите Арик не ползваше услугите на телохранителите на баща си, но трептенето на люспите на миртянина показваше, че тялото му отделя много топлина, а когато един миртянин се прегрее, той се разгневява. Арик беше подхвърлил тази забележка, за да разбере лоялността на расите към Севкоорд в перспектива и да предотврати очакваната тирада, но всичко това щеше да е безполезно, ако миртянинът му размажеше физиономията.

Люспите престанаха да трептят.

— Все пак е вярно, че ни смятате за роби — каза миртянинът.

— Грешиш — възрази Арик и задиша по-спокойно. — Към нашите миртянски работници винаги сме се отнасяли с уважение.

— Тогава защо? — попита миртянинът и посочи с два дебели пръста към прозореца. — Защо закривате този завод?

Арик въздъхна. Ето го! Същият въпрос, който по време на тази обиколка му беше задаван от две други нехуманоидни раси. Той се зачуди дали преди пет месеца, когато започна да налага новите си ограничения, Федералното министерство на търговията е имало представа за проблемите, които ще възникнат. И дали изобщо го е грижа.

— Просто намаляваме обема на някои дейности.

— И миртяни повече няма да работят тук?

— Е, някои миртяни ще загубят работните си места — съгласи се Арик. — Както и някои от анклава Джардан.

— Това отнася ли се и за хората?

— Не зная — отговори Арик. — Тепърва ще се решава.

Люспите затрептяха.

— Кога?

— Когато намерим за целесъобразно — каза Арик. — Ти да не би да искаш да ускориш тези решения?

Миртянинът поклати глава. От устата му се посипаха слюнки. Според миртянската култура поклащането на главата често беше знак за заплаха. На Арик не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че в този случай миртянинът просто подражава на хората.

— Не, само пледирам за справедливост — изръмжа той.

— И аз държа на справедливостта — увери го Арик. — Баща ми също. Бъди сигурен, че двамата с баща ми ще направим всичко възможно за справедливо решение на проблема.

— Ще ми се да е така — каза миртянинът и кръстоса пръсти за довиждане. — Остани си в мир.

Арик отговори на жеста.

— Върви си в мир.

Миртянинът се обърна и напусна офиса.

— Справедливост — промърмори тихо Арик и сви устни. Баща му беше предупреждавал пълномощника на търговското министерство… беше го предупреждавал многократно, че както от политическа, така и от стопанска гледна точка това е лош ход. Все едно че беше говорил на пън.

Вратата на офиса се отвори. Арик разтревожен вдигна глава, видя, че е Хил, и се успокои.

— Почти навреме — каза саркастично той. — Аз рискувам живота си с един миртянин, а теб те няма.

— Бях навън — спокойно отговори Хил. — Спирах останалите осем, които напираха да влезнат.

— Наистина ли! — Арик вдига вежди. — Не ми каза, че са цяла делегация.

— Не исках да ви тревожа — вдигна рамене Хил. — Освен това не беше толкова важно, тъй като бях решил в никакъв случай да не пусна да влезе повече от един. Пък и прецених, че с един миртянин все ще успете да се справите.

— Оценявам високо увереността ти в моите сили — каза сухо Арик, разбрал защо така лесно се бе справил с посетителя. Очаквал да бъде част от деветчленна делегация, а останал сам, миртянинът беше загубил самоувереността си.

— Отидоха ли си?

Хил кимна и попита:

— Заради съкращенията ли са разгневени?

— Да, заради заплахата от съкращения — каза Арик и за кой ли път се зачуди как да убеди налудничавите служители от Министерството на търговията, че ако в заводите „Кавтроникс“ за компютърни компоненти работят нехуманоиди, няма никаква опасност за изтичане на военни тайни. — Дойде ли началникът на нощната смяна?

— Не, сър — отговори Хил, приближи се до писалището и подаде на Арик една магнитна карта. — Това току-що пристигна. Със скутер от Земята.

— Трябва да е от баща ми — каза Арик, взе картата и я сложи в компютъра. Може би баща му съобщаваше, че Донезал е готов да им помогне. Набра необходимия алгоритъм и съобщението се появи на екрана.

Беше много кратко.

Арик го прочете два пъти. Беше потресен. Не! Не можеше да бъде!

— Какво ви е, сър?

Арик събра сили и вдигна глава.

— Корабът тук ли е?

— Не, сър — отвърна Хил и се намръщи. — Нали планирахте да пътувате утре.

Арик пое дълбоко дъх и се опита да се отърси от обхваналото го вцепенение.

— Свържи се с космодрума! — нареди той. — Резервирай едно място на лайнера за Земята. А утре върни кораба на Ейвън!

— Да, сър — каза Хил и извади видеотелефона си. — Мога ли да попитам какво се е случило?

Арик се облегна назад и затвори очи.

— Брат ми — отвърна той. — Мъртъв е.

— Доктор Кавана?

Мелинда Кавана вдигна глава от големия екран и прекъсна последната проверка на предстоящата операция.

— Какво има?

— Доктор Билингсгейт е в подготвителния кабинет — съобщи сестрата.

— Благодаря — каза Мелинда и мислено поклати глава. Той можеше да я повика по пейджъра или по телефона, вместо да праща на бегом да я намерят. Никога не беше работила с Билингсгейт, но хирурзите на Общността по необходимост бяха малък сплотен колектив и тя беше слушала достатъчно много истории, за да знае, че това е типично за Билингсгейт. Според някои то беше израз на високомерие, на пестене на собственото му време, а според други Билингсгейт просто предпочиташе личните контакти пред използването на средствата за електронна комуникация.

— Кажи му, че след минута съм при него.

Тя свърши с проверката на плана и извади магнитната карта от компютъра. Подготвителният кабинет беше в дъното на коридора. Когато влезе, Билингсгейт разучаваше на дисплея подробния план на операцията.

— А… Кавана — каза разсеяно той и махна с ръка. — Готова ли си?

— Почти — отвърна Мелинда и седна до него. — Но има някои дреболии, които бих желала да обсъдим.

Билингсгейт обърна глава към нея. Изпод рунтавите му вежди я гледаха две строги очи.

— Аз пък мислех, че сме изяснили всичко — каза той и гласът му прозвуча половин октава по-ниско.

— И аз — съгласи се Мелинда, пъхна магнитната карта в компютъра и отвори файла. — Вижте сега… Първо, смятам, че през третата фаза трябва да намалим количеството на използвания маркинин. Разбира се, ще трябва да намалим кръвното налягане, но при шорозинова капка само на четири сантиметра мисля, че трябва да обсъдим възможността за намаляване на дозата поне с десет процента.

Рунтавите вежди се свъсиха още малко.

— Десет процента е прекалено драстично.

— Но е необходимо — каза Мелинда. — Второ, през четвъртата фаза от всяка страна ще има по два отделни невробиндера. Този, според мен, е много близко до възела на зрителните нерви. — Тя посочи на екрана. — Особено като се вземе предвид коригираната дозировка.

— Наистина ли мислиш така? — попита раздразнено Билингсгейт. — Кажи ми, някога извършвала ли си тази операция?

— Много добре знаеш, че не съм — отвърна Мелинда. — Но съм била консултант на пет подобни операции.

Билингсгейт едва забележимо повдигна вежди.

— На петима различни хирурзи, нали?

— Това е несправедливо — възмути се Мелинда. — И ти много добре го знаеш. Няма две еднакви операции… не съществува такова нещо. Опитът ти да пренебрегнеш мнението ми и сляпо да следваш първоначалния си план е истинска безотговорност. И може да се окаже фатален.

— Едва ли — възрази Билингсгейт.

— Обаче искаш аз да поема риска?

Билингсгейт стисна устни.

— Не трябваше да унижаваш Мюлер публично.

— Опитах се да му го кажа насаме. Не пожела да ме чуе.

Билингсгейт се обърна към екрана и за момент в стаята се възцари тишина.

— Значи смяташ, че трябва да намалим маркинина с десет процента, така ли? — попита той.

— Да — каза Мелинда. — По-малката доза ще свърши по-добра работа. Особено при това ниво на метаболизъм на пациента.

— Щях да попитам дали си го проверила — каза Билингсгейт. — Добре. Но ако кръвното налягане не остане в нормалните граници, ще повишим дозата. Прав ли съм?

— Напълно — съгласи се Мелинда. — Хайде сега да разгледаме невробиндерите.

Дискусията беше кратка и спокойна. Накрая той мълчаливо се съгласи. Като всички хирурзи, с които Мелинда беше работила, Билингсгейт страстно защитаваше собствения си план за операция, но беше достатъчно опитен и не се отнасяше с пренебрежение към препоръките на консултанта си. С все по-широкото използване на интелигентни компютъризирани системи за извършване на рутинни операции живите хирурзи се използваха само в случаите, когато се изискваше не само умение, но и изкуство. В литературата трябват редактори. В скулптурата — каменоделци. За хирургията бяха необходими консултанти за планиране на операцията. Или поне така гласеше теорията.

— Добре — най-после се съгласи Билингсгейт. — Ще намалим маркинина с десет процента и ще преместим невробиндерите три милиметра надясно. Това ли е всичко?

— Да. — Мелинда изключи компютъра. — Всичко останало готово ли е?

— Почти. Остава ни само да… — Той спря, тъй като вратата се отвори и влезе една медицинска сестра.

— Извинявайте, доктор Кавана, но има спешно съобщение за вас — каза тя и й подаде една магнитна карта.

— Благодаря — каза Мелинда и сложи картата в джобния си компютър.

— Свършвай бързо — подкани я Билингсгейт и стана.

— След минутка идвам — обеща Мелинда и се намръщи пред надрасканите символи. Сигурно беше някакво служебно нареждане или нещо строго официално. Но записът беше шифрован с един от частните кодове на баща й. Тя написа командата за декодиране, зачете дешифрираното съобщение и се намръщи…

Сърцето й се сви.

— Не! — прошепна Мелинда.

Стигнал почти до вратата, Билингсгейт се обърна.

— Какво има?

Мелинда мълчаливо обърна екрана към него. Той го прочете и промърмори:

— О, Господи! Кой е този Фелиан?

— Брат ми — отвърна Мелинда. Гласът й прозвуча така, сякаш идваше някъде отдалече. Беше видяла Фелиан преди три седмици, когато и двамата бяха на Надежда. Но тогава беше много заета и…

Билингсгейт й казваше нещо, но тя не го чуваше.

— Прощавай — извини се тя и се насили да се съсредоточи. — Какво каза?

— Казах, че няма нужда да си на операцията — повтори той. — Екипът ще се справи и без теб. Отивай на космодрума и заминавай!

— Не — отвърна Мелинда и избърса очи. — Аз съм консултант на тази операция. Според правилника трябва да остана.

— Това е препоръка — напомни й Билингсгейт. — Не е задължение.

— За мен е задължение — заяви категорично Мелинда и се изправи. Умът й бе започнал отново да работи нормално, да подрежда възможностите и необходимостите с обичайната за хирургията точност. — Изчакай ме само пет минутки да се свържа със завода на „Кавтроникс“ в Кай Хо и идвам.

— Добре — съгласи се Билингсгейт, но гласът му не прозвуча много убедително. — Все пак искам да те попитам — сигурна ли си, че искаш да останеш?

— Абсолютно — увери го тя. — Не мога да върна Фелиан, но може би ще помогна някой друг да не умре.

Едва когато чу какво е казала, Мелинда си даде сметка колко лесно Билингсгейт може да изтълкува думите й като обида за хирургическите си способности. Той обаче, изглежда, дори не ги чу.

— Добре тогава — повтори Билингсгейт. — Сестра, кажи на екипа да се приготви. Щом доктор Кавана свърши, започваме.