Гордостта на завоевателите

6.

Фелиан твърдо реши да избяга на всяка цена. През първите четири дни му се струваше, че ще умре.

Никога не беше преживявал такива мъки: ужасни стомашни спазми без повръщане; силно виене на свят и главоболие, от които умът му беше като в мъгла; почти през час качване на температура. Може би беше реакция от някакви местни бактерии или вируси. Ако му беше останала умствена енергия за такъв вид разсъждения, това му състояние несъмнено щеше да го разтревожи много повече.

По-голямата част от тези четири дни той прекара на легло — или добре завит и зъзнещ от студ, или с отметнати завивки и разкопчан до кръста гащеризон, за да се разхлади. Беше в ужас и виждаше странни сънища, които се смесваха с не по-малко странната действителност на неговия затвор. От време на време се събуждаше и виждаше около себе си извънземни, които го бодяха и изследваха с някакви бели инструменти. Но спомените му бяха неясни. Може би и те бяха сънища.

На петия ден се събуди и установи, че е здрав.

Остана няколко минути неподвижен и провери наум някои факти, опитвайки се да реши дали да повярва, че наистина е здрав. Угнетеността и объркването му бяха отминали и за първи път от пристигането си разбра, че е гладен като вълк.

Внимателно се изправи. Даваше си сметка, че четири дни обезводняване могат да се окажат също толкова сериозна причина за световъртеж, колкото и някоя болест.

На нощното шкафче до леглото имаше висок цилиндър с някаква прозрачна течност и две блокчета концентрирана храна от неговата капсула. Течността се оказа вода с приятен аромат. Блокчетата бяха точно онова, от което се нуждаеше.

Фелиан седна на ръба на леглото и докато ядеше, внимателно огледа залата. Виждаха се трима извънземни: двама работеха при една от конзолите, а третият режеше на нещо, прилично на кон за прескачане. Като че ли никой от тях не му обръщаше особено голямо внимание, но неизвестно защо той се съмняваше в това.

Все пак те бяха извънземни, а през петнадесетте години, прекарани във флота, той се беше научил да не проявява прекалена доверчивост. Свърши закуската, свали мръсния си гащеризон и се мушна под душа.

Стандартната флотска капкова сапуниерка липсваше, но с малко експериментиране той откри, че една изпъкнала част на стената до душа всъщност е дебел калъп от някакво сапунообразно вещество. Изми се, спря водата и едва тогава се сети, че не е видял хавлия за бърсане. Реши, че може да мине и без хавлия. След душа отново се беше почувствал цивилизовано човешко същество и ако докато изсъхнеше трябваше да се разхожда гол, това щеше да е съвсем незначителна цена за удоволствието от къпането.

Изтръска водата от тялото си и излезе. За своя изненада откри, че старият му гащеризон е изчезнал и на леглото е оставен съвсем нов.

— Добра домашна прислуга — промърмори той, огледа килията и тръгна към леглото…

Изведнъж адреналинът му рязко се повиши. Там, отляво на него, в стената на килията му, по средата на млечнобелия заключващ механизъм се виждаше вертикална пролука — вратата беше открехната!

Фелиан продължи да върви към леглото и да се оглежда, а умът му трескаво работеше. Възможно ли бе, когато са донесли новия гащеризон, похитителите му да са пропуснали да затворят вратата? Не… не бе възможно да са толкова немарливи. Сигурно беше проверка. Искаха да разберат какво ще направи, ако има възможност да избяга.

Фелиан седна на леглото, взе гащеризона и си даде вид, че го разглежда. Проверката беше толкова досадно очевидна, че се почувства обиден. Едва се беше възстановил от четиридневно боледуване, пленник в един непознат за него свят, без нищо освен дрехите, които му бяха дали. Нима очакваха при тези условия да побегне? Или някаква съвсем друга реакция? Например да изскочи от килията и да се опита да убие извънземните в голямата зала?

С изненада откри, че мястото, където ръката му се беше допряла до гащеризона, е сухо. Материалът, изглежда, беше изсмукал водата от кожата му. Може би затова извънземните не му бяха донесли хавлия. Той започна да се облича като с крайчеца на окото си не преставаше да следи какво правят извънземните. Те продължаваха да си вършат работата, сякаш съвсем случайно бяха забравили да затворят вратата.

„Добре — каза си той и дръпна ципа на гащеризона. — Най-вероятно искат да разберат доколко съм интелигентен и подозрителен. С малко късмет може би ще мога да използувам този случай, за да си направят няколко неверни заключения.“ Фелиан напъха празното шише за вода в джоба на гащеризона си, мислено кръстоса пръсти за късмет и тръгна към вратата.

Беше видял как го правят. Натиска се един бутон на млечнобялото табло на стената до вратата и тя сама се отваря. С ръка не беше толкова лесно да се отвори, но не беше и толкова трудно, колкото се опита да го представи той. Какъвто и метод за измъкване да използваше, сигурно щеше да се изисква физическа сила и колкото повече извънземните подценяваха неговата мускулна сила, толкова по-голям щеше да е шансът му за успех.

Стиснал зъби, той натисна вратата и направи измъчена физиономия, преструвайки се, че се напряга до краен предел. Открехна вратата, колкото да се промуши.

Сега тримата извънземни наистина го наблюдаваха. Но не се втурнаха към вратата, нито измъкнаха скрити оръжия. Навярно бяха примамка, която трябваше да накара излезлия от клетката тигър да скочи върху тях.

Фелиан нямаше намерение да ги напада. Нали току-що беше демонстрирал физическа немощ. Сега беше ред да демонстрира вродена наивност и миролюбивост. Той спря до най-близкия извънземен, извади от джоба си шишето и каза:

— Може ли още малко вода?

Отведоха го обратно в килията, а един извънземен взе шишето и го напълни с вода. Този път затвориха добре вратата.

Очевидно тази част от теста свърши. Фелиан се чудеше дали го е изкарал, или се е провалил.

Изпи половин шише вода, легна на една страна и се престори, че гледа извънземните, които бяха подновили работата си.

Надяваше се, че поне създава такова впечатление. В момента се интересуваше главно от стената в килията.

Когато я видя за първи път, помисли, че е стъклена. По-късно, преди да отстъпи пред болестта, реши, че е пластмасова. Сега, докато движеше пръст по нея и се опитваше да драска с нокти, се върна на първоначалното си заключение. Невероятно здраво стъкло, несъмнено дебело поне пет сантиметра. Но все пак стъкло.

Фелиан се обърна по гръб и се опита да оцени ползата от това си заключение. Стъклото е аморфно вещество, често, но не винаги на силициева основа. Устойчиво на повечето киселини, макар че, доколкото си спомняше, имаше една-две, които го разяждат. В ума му изплува един спомен от миналото: тримата с Арик и Мелинда ритаха и той прати топката право в прозореца на кабинета на майка си. Рамката не издържа, но стъклото остана здраво, изхвърча, падна върху писалището и удари оставената от майка му чаша чай, която се счупи и заля всичко.

С крайчеца на окото си Фелиан забеляза, че нещо се движи. Обърна се и погледна. Нямаше нищо. Само обичайното трепкане на светлини от конзолите осветяваше стената на килията му.

— Кавв’ана.

Фелиан се изправи и погледна на другата страна. До стената на клетката стояха трима извънземни. По кройката на гащеризоните им, макар и да не беше съвсем сигурен, той позна тримата, които го бяха свалили от кораба.

— Здравейте — поздрави ги Фелиан, провеси крака от леглото и стана. — Как сте?

Извънземният в средата го огледа за момент, езикът му заподскача напред-назад от човката.

— Аз добре — каза той с дълбок глас. — Ти добре?

За момент Фелиан се почувства като зашеметен, после изведнъж мисълта му заработи ясно.

Извънземният говореше на английски.

— Днес съм много по-добре — успя да отговори той, без да сваля очи от съществото. — Няколко дни бях болен.

— Кои няколко дни?

Фелиан се намръщи. После разбра.

— Не кои. Колко. Четири дни. — Фелиан вдигна четири пръста. — Четири.

Извънземният млъкна, сякаш се опитваше да разбере чутото.

— Донесе теб една чанта — каза той и посочи с език към извънземния отляво, който държеше в ръка спасителната му чанта. — Ти иска чанта?

— Да, много я искам — отговори Фелиан. — Благодаря.

Извънземният отиде до вратата на килията и коленичи. Върху стъклената стена близо до пода, точно до пантите и ключалката, имаше три малки бели квадратчета. Той направи нещо на горното квадратче, един панел от стената се обърна надолу, превърна се в плот и на стената се появи отвор. Чантата беше по-голяма от отвора, но с малко натискане я промушиха.

— Благодаря — каза Фелиан.

Извънземният затвори прозорчето.

— Ти остане жив — каза извънземният в средата — Свв-селик, ако Фелиан беше запомнил добре името и ако бяха подредени по същия начин, както преди. — Чанта необходим?

— Ще ми помогне — отвърна Фелиан, опитвайки се да прикрие горчивината в гласа си. Такава неочаквана загриженост от съществата, които най-хладнокръвно бяха избили неговите другари! — Ако наистина искате да остана жив, ще ми трябва много повече храна от тази тук.

Извънземните тихо си казаха нещо, после Свв-селик съобщи:

— Храна приготви.

— Страхотно — изръмжа Фелиан. — А кога ще започне разпитът?

От другата страна на стъклото последва ново тихо разискване.

— Не разбира.

— Няма нищо, ще разберете — увери ги намусено Фелиан. — Как научихте английски?

— Ние по-късно — отвърна Свв-селик. После се обърна и си тръгна. Другите двама го последваха.

— Една минутка — извика Фелиан. И в момента, в който се обърнаха, видя, че нещо проблесна…

Извънземните го погледнаха.

— Кой има?

— Не „кой има“, а „какво има“ — поправи го Фелиан и отиде до стената пред тях. Умът му работеше усилено. Беше ги накарал да се обърнат и сега трябваше да измисли някакво извинение.

Външната врата зад тримата се отвори и пропусна ярък слънчев лъч. В залата влезе още един извънземен. Слънце и вдъхновение!

— Само храна не е достатъчно — каза Фелиан. — За да съм здрав, тялото ми има нужда и от слънчева светлина.

Извънземните се вторачиха в него.

— Не разбира — каза отново Свв-селик.

— Навън — поясни Фелиан и махна с ръка към вече затворената врата. — Под въздействие на слънцето в кожата ми се създават необходими за живота химически вещества. — Той почука с пръст по ръката си. — Кожа. Химически вещества. Витамин D, меланин… и много други.

— Не разбира — повтори Свв-селик. — Ние говори по-късно.

И отново се обърнаха да си вървят. Но Фелиан вече знаеше къде да гледа… и ги видя ясно.

Извънземните отвориха вратата и излязоха. В залата нахлу още един кратък поток слънчева светлина.

— Не разбирате, а? — промърмори тихо Фелиан, взе чантата и я занесе на леглото. — Много добре разбирате. Елементарният английски беше просто театър, вероятно предназначен да предизвика у него фалшиво чувство на сигурност, да го убеди, че не са разбрали онова, което е казал по време на болестта. Нямаше да мине! Той бе видял белезите в основата на дългите им черепи и знаеше какво означават те.

Свв-селик и неговите другари бяха натъпкани с електроника.

Фелиан седна на леглото, отвори чантата и изтърси съдържанието й на одеялото. Натъпкани с електроника! Може би поддържаха връзка с безжични радиостанции… но не бе видял жак. Освен ако не бе скрит под гащеризоните. И все пак бяха пълни с електроника… честно казано, при сегашното развитие на тази технология би било глупаво да не я използват. Всичко, което виждаха или чуваха, думите му, интонацията му, израженията му, езикът на тялото вероятно отиваха директно в компютър, разположен някъде в управлението, който несъмнено им предаваше какво да говорят. Очевидно и неизбежно. Единственият неясен въпрос засега беше откъде са взели граматиката и основния речников фонд. Може би по време на треската е бълнувал?

В спасителната чанта не беше останало кой знае колко. Той отдели хранителните кубчета на една страна, витамините на друга, шишетата със сок на трета. Санитарният пакет беше почти цял, макар че като се вгледа внимателно, откри на всички ампули микроскопични следи. Очевидно извънземните бяха взели проби за анализ. Комплекта инструменти, пълнителя за пистолета, въжето и резервните дрехи ги нямаше. Фелиан измъкна първото чекмедже под леглото и сложи в него хранителните блокчета и шишетата със сокове. Витамините и лекарствата сложи във второто. После сгъна изпразнената чанта и отвори третото…

И замръзна. Откри и последното парче от пъзъла. Килията му представляваше пълно копие от каютата на Даями: включително чекмеджетата под леглото, където Даями държеше изследователския си персонален компютър.

Фелиан пусна чантата в чекмеджето и бавно го затвори. Ето откъде извънземните бяха взели речниковия фонд. По отношение на сигурността Даями беше от онези параноидни личности, които не искаха личните им файлове да се вкарват в компютърна система, където теоретически до тях можеше да има достъп всеки, успял да преодолее бариерите на защитните кодове. Използуването на личен персонален компютър от страна на Даями беше техническо нарушение на разпорежданията за сигурност. За старшите офицери от Мироопазващите сили това беше публична тайна и Фелиан никога не беше чувал някой да е бил прекалено разтревожен от този факт. Малцината, проявили загриженост, по-скоро се питаха що ли за тайни крие Даями в личните си файлове.

Той отпи още една глътка ароматизирана вода и легна. Беше лошо, че са взели речниковия фонд от компютъра на Даями. Но какво друго бяха съдържали файловете му? Може би подробна карта на Общността с пълни навигационни данни? Или численост и организационни данни за Мироопазващите сили, включително местоположението на отрядите?

Или информация за КИОРО?

Фелиан се обърна. Пак се появи — нещо, което мислеше, че е видял, което беше уловил с периферното си зрение. И отново нямаше нищо.

Или най-малкото вече нямаше нищо.

Фелиан огледа бавно стаята, взирайки се внимателно във всичко. Нямаше нищо, на което да припише видяното движение: никакво физическо преместване, никакъв светлинен трик, никакво отражение. Може би беше нещо друго, някакъв друг тест, подобен на онзи с отворената врата.

Отново се обърна към стената. Добре. Щом са решили, нека си играят игричките. Рано или късно той ще намери начин, да се измъкне оттук.

Отново сложи ръка на стената и задраска лениво с нокти, опитвайки се да си спомни всичко, което беше учил за стъклото.