Хайдутин майка не храни

Горан се смее

Колкото и да бързаше войводата, не можа да изпревари нападението на дружината си, която може би за първи път, откакто той я водеше, бе тръгнала не по негова заповед. Наредбата на Горана хем го ядосваше, хем го радваше.

— Нека свикват момчетата и с неговата воля — промълви той. — Всичко става … И мене може да ме парне куршум, и моят врат на кол може да бъде набучен.

Така си приказваше, докато преваляше последния връх, макар и да знаеше, че друго щеше да стане. Но това той дори пред себе си не искаше да признае.

Изкачи върха и пред очите му се откри клисурата, по която се виеше пътеката между двете градчета в полите на планината. Две години имаше, откак се бяха прехвърлили към Зелениковец и още надолу — през Сакар, чак до морето, та пътят тука беше съвсем чист за търговци и пътници. Нападението върху бейския конак беше първото, но то още не бе се разчуло. Затова търговците все още пътуваха спокойно, без много пазванти.

Страхил излезе на открито, спря се пак да види отгде трябваше да мине, за да иде към Преспата — една остра сенчеста чупка, гдето снегът се задържаше до късно лято. Щеше му се да издебне дружината си, та да види как се разпорежда Горан на негово място. Избикаляше голите места, гдето можеха да го зърнат, после пое една суха долчинка, която го изведе над определеното за пусия място. Примъкна се още по-близо и едва тогава надникна към пътеката.

Работата беше вече свършена — търговецът стоеше вързан за един габър, двамата му слуги бяха натъркаляни на самата пътека, опасани с въжета като чували, а претоварените търговски коне отбити настрана. Всичко, което можеше да се продаде или раздаде без пари на сиромашията, се вземаше, ако имаше как да се носи или прекарва без опасности, а ненужното се разпиляваше по долищата или се изгаряше, за да бъде вредата по-голяма. Когато нападнатите не оказваха съпротива, животът им се пожалваше — оставяха ги вързани, докато минат други пътници да ги пуснат. Но из балканските пущинаци хора минаваха рядко, та обраните, ако не успееха сами да се отвържат, понякога измираха от глад и жажда, или пък дивите зверове ги разкъсваха.

— По-бързо, момчета! — подвикна Горан и се изправи тежко от под сянката, гдето беше приседнал. — Дайте да изпреварим войводата — искам да му се похвалим, когато се върне.

Байрактарят тръгна към вързания за дървото търговец. Измъкна кемера от пояса му, изсипа парите на ръката си — трябва да бяха все дребосък, защото подвикна с яд:

— Срамота е, ефенди! Грехота е един такъв голям търговец да носи толкова малко пари.

— За стока ги дадох — обади се по турски вързаният.

— Где е тая стока бе, джанъм?

— На конете …

— Ха! — прихна Горан. — Това стока ли е? Фурда!

И той пак изсипа парите в кемера, но извади ножа си, рязна гайтана, после сви кесията на топка и я подхвърли към домакина на четата:

— Дръж, Геро, прибери тия грошове. Ще има да запалим някоя свещ, за да ни прости Мохамед греховете. Ние си отиваме — извърна се той пак към търговеца. — Да не би да почнете да викате, че ако ви чуя, веднага ще ви светя маслото, така да знаеш. Хайде, дружина!

И той пъргаво тръгна нагоре по рова, като мина покрай сами Страхила. Но войводата не му се обади. Момчетата подкараха конете малко изотгоре, за да могат да поемат равното. На пътеката останаха само вързаните пътници, които мълчеха, както им беше поръчал страшният хайдутин. А той вървеше и си подсвиркваше, като че не беше оставил зад себе си трима вързани хора, които кой знае кой щеше да отвърже, изхрани и подслони през настъпващата студена балканска нощ. Изведнъж нещо се зачервеня до един храст. Горан се отби, наведе се и се вгледа.

— Кърпа!

Разгъна я — беше свилената червена забрадка, която Страхил носеше бодната в пояса си.

„Тя е — реши Горан, като се мъчеше да разбере какво дири тука. — Ето где е откъснато парчето, с което войводата превърза веднъж пръста на Божила. Но кога ли ще е минал“ — чудеше се той.

Приведе се и почна да занича по тревата наоколо — личеха съвсем пресни следи. Тревичките бяха полегнали към клисурата.

„Що ли не се е обадил?“ — питаше байрактарят, като пристъпваше полека по дирите, за да ги не загуби.

— Какво, бай Горан! Мечка ли е минала? — подвикна му отдалече един от хайдутите.

— Гледай си пътя — отвърна му Горан и почака, докато момчетата отминат нагоре с конете.

После пак се приведе и задебна. Стъпките се отбиха от чистото и се загубиха в гъстите шубраки. Следата по клончетата беше скорошна и той не я остави. Когато излезе от храстите, се намери на самия път, отгдето Страхил преди малко беше гледал ограбването на търговеца. Камъчетата бяха разместени, като че някой ги беше ровил с ръка.

„Лежал е тука“ — реши байрактарят и пролази напред. После свали калпака и надникна над ръба на крайпътната скала, като привеждаше главата си към рамото, за да подаде само едното си око.

Не беше се излъгал — следите бяха на войводата. Ето го и него — стои пред търговеца, но гледа вторачено настрана, като че решава нещо. Ето, извади ножа …

Горан се усмихна: „Ще му свети маслото.“ Ако не беше Страхиловата заповед да се не убиват непровинени турци, и той би му видял сметката… Не би му простил — та нима агарянците пробираха кой виновен, кой невиновен…

Очите на търговеца се бяха ококорили от страх, долната му челюст се тресеше.

Войводата посегна с ножа, но не да го забие в гърдите на турчина, а само да разреже вървите, с които беше опасан около дървото. Вървите се свлякоха.

„Хо! — едва не се издаде Горан от учудване. — Сигурно не иска да убива вързания човек“ — успокои се той и зачака.

Но Страхил прибра ножа.

— Ще минеш ли покрай конака на Мехмед бей? — запита той стрещения нещастник, който не смееше да се отлепи от ствола.

— Щях да мина — каза търговецът. — Но сега нямам работа там … Всичко ми задигнаха, какво да продавам? …

— Колко ти струва стоката?

— Аз си знам — посъвзе се турчинът, като разбра, че не го грози беда. — Цял кемер алтъни съм дал за нея.

„Лъже магарето — помисли Горан. — Надали струват повече от двайсет алтъна.“

Страхил посегна и взе феса от главата на турчина. После измъкна кемера си и го изсипа в него.

— Дръж! — подаде го той на пленника. — Тука има и за нови коне, и за нова стока …

Фесът подскачаше в ръцете на търговеца.

— Пускам те — натърти Страхил, — за да свършиш една моя работа.

Войводата се огледа, като че се боеше да го не види някой. Горан едва успя да се притули зад камъка.

— Ще тръгнеш и няма да спираш, докато не стигнеш Мехмедовия конак. Намери бея и му кажи: „Страхил е съгласен да ти върне момчето, ако му дадеш прошка.“

— Какво-о? — неочаквано викна байрактарят и се изпъна на ръце върху камъка. После скочи, затича към войводата си и го хвана за рамото. — Какво рече, войводо? Прошка ли?

— Прошка, Горане — едва чуто издума Страхил. — Не ща вече …

Едрото лице на байрактаря почна да се обтяга, веждите му се вдигнаха нагоре, белките на очите му се откриха и от клокочещтото му гърло бликна луд, бесен смях:

— Хахаха!… Хо-хо-хо!… Слушайте, камъни! Слушайте, буки! Хайдутин прошка иска! Хахаха!… Страхил … Хо-хо-хо!…

Ръцете му се мятаха безсилно, от очите му потекоха сълзи, капеха по блестящите главички на оръжието и силяха му. Страхил не вярваше на тоя смях и току поглеждаше ръцете на байрактаря, които всеки миг можеха да измъкнат ятагана или пищова. Но Горан се извърна и тръгна из пътеката, по която беше отминала дружината. Пристъпяше пет-шест крачки и пак почваше да се превива и да тръшка рамене от безумен смях.

— Олеле, божке … Олеле, света Богородичке … Ще пукна…

Загуби се в храстите. Клисурата затихна.

— Ще кажеш каквото ти поръчах — извърна се отново Страхил към турчина. — От султана тапия искам да вземе. Ако е съгласен, нека те прати утре с някого от своите хора в колибата на баба Стойна в гората … Само така ще може да види момчето си живо и здраво.

— Евала, ефенди — поклони се ниско търговецът, като мярна камънака да види дали няма пак да пукне лудият хаирсъзин. — Както поръча, тъй ще кажа… Да развържа ли сега моите момчета?

Но Страхил не го чу. Отпусна се и седна отпаднал върху срязаните въжета под дървото.

Търговецът пристъпи на пръсти, отвърза двамата си пазванти и забърза надолу да спасява кожата си и пълната с хайдушко злато кесия.