Хайдутин майка не храни

Ножът ще е съдията

— Не му виждам края — оригна се шумно Дражо, червендалест четник, и тупна подутия си пояс.

— На кое? — запита Димо и продължи да глозга овнешката плешка.

— На шашкънията ти! — отвърна дебелият и се просна по гръб до огнището. — Коремът ми ще се пукне от това овнешко месо.

— Нищо — върна му заема Димо. — Червеите ще ти кажат аферим за тлъстия корем. Те от акъл като твоя много не отбират …

Други път всички се смееха на такива закачки, но сега хайдутите ядяха мълчаливо, пръснати около огнището.

Втори ден откак бяха изпълнили наредбите, които войводата даде, преди да слезе от планината: входът за пещерата беше зазидан, зидът — затрупан с пръст, камънак и трева, цялата поляна беше разчистена, конете бяха скрити по околните селца и кошари, всички цървули и оръжия бяха потегнати, но на път още не тръгваха.

Долавяха момчетата, че става нещо — никой от тях не беше слязъл с хабер за отпуска, който беят трябваше да даде за момчето си. Войводата се губеше покрай момата, байрактарят току шушукаше с двамата старейшини Богдан и Герго, а те се търкаляха около огнището — лежеха, ядяха, пак лежеха, — като че нарочно чакаха Мехмед бей да сбере не само главорезите от под Балкана, но и низами да докара …

— Герго — обади се глас в тъмното.

— Какво има? — отвърна домакинът.

— Да беше налял по една кратунка …

— Вярно, брей! — подзе наново червенобузестият Дражо и седна. — Виж ти, как щяхме да забравим. Налей, бай Герго, налей, че ми ври нещо …

— Ври ти червей в… — не изтрая друг глас откъм белостволата бука.

— А бе то има един кози мях, ама го вардих за зор заман — почна да скланя Герго.

— Па налей, щом искат — каза Димо и сам облиза устни. — Какъв по-голям зор за Дражо от тоя: да лежи и да … Налей му, като иска.

Герго стана, изгуби се нейде в тъмното и скоро се върна с мях под мишница. Хайдутите се оживиха, някои наставаха и се струпаха около домакина. Димо нахвърля нови дървета в огъня. Отблясъкът от пламъците запърли брадите и припламна игриво в очите на стари и млади.

По най-стар обичай в Балкана хайдутите вино не пиеха. Но след като ограбиха успешно царската хазна на Троянската пътека, войводата се развесели и обеща занапред да отпуща, когато има, по кратунка на човек. Всеки подлагаше каква да е съдинка и Герго отмерваше, колкото трябва, без да повтаря. Па и никой не чакаше повторка: срамно беше — Горан рядко изпиваше своята кратунка, а Страхил дори не лизваше. Герго спазваше строго наредбата, че нямаше пощада, ако някой нарушеше обичаите, и всичко беше наред.

И сега домакинът пристъпваше полека, наливаше и отминаваше. Сипа и на дебелия Дражо. Той се изправи, навири кратунката към тъмното и викна ухилен:

— Хай наздраве, войводо! И на нас да е сладко, па и на тебе…

Всички схванаха намека, но само неколцина се засмяха. Герго, както наливаше, се врътна така пъргаво, че прошареният му вече перчем се отметна към ухото.

— Събирай си устата, шишко! — викна той и грабна кратунката от ръцете на разпуснатия четник. — Какви ги дрънкаш?

— Че аз, какво… — рече да се оправи Дражо, но не се стърпя и добави: — Думам само, че момата е харна. Дай си ми кратунката — зъб вече няма да обеля. Искам само да се чукна за хаир с войводата. Ще ида да го викна.

И той наистина тръгна. Дражо едва ли би се престрашил да се навре в очите на войводата, но трябваше някак да се измъкне от тежкия поглед на стария домакин, който сякаш го натискаше по раменете. Ала преди още да излезе от светлия кръг на огъня, пред него се изпречи едрият като бука байрактар.

— Къде?

— Войводата, рекох да викна да яде — смутолеви думите Дражо и без да ще, поизви рамо назад.

— Я се връщай — отряза Горан.

Байрактарят не го и дочака да се върне и пак се затули зад дебелия камък.

Хайдутите посрещнаха със смях посрамения храбрец.

— Що го не викна? — присмя му се Димо.

— Работа си имал човекът — примирено отвърна. Дражо и смигна, като врътна глава към тъмното. — Нищо, ще му изпея една песничка. Гдето и да е, той ще ме чуе и ще се обади — ще видите.

И той се сви на тревата, поизкашля се и запя:

Петел пее на боклука, шайне ле, байне ле, либе ле мой, лика бере, люлка плете, шайне ле, байне ле, либе ле мой…

Игривата песен излитна и затрептя над поляната. В същия миг пълната месечинка надникна над Прелеза и сякаш не от нея, а от песента стана по-светло. Хайдутите се досещаха накъде Дражо ще подкара песента, но никой не се обади да го спре.

Та кой лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой?

Димка лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой …

Притуриха се още няколко гласа:

Та кой люлей люлчица?

Шайне ле, байне ле, либе ле мой …

— Много ли искате да знаете? — подвикна изведнъж първият певец, като разбърка останалите гласове. — Който се сеща — да си трае! — И той завърши, като прескочи един ред от думите:

Еднъж люлне — дваж целуне, шайне ле, байне ле, либе ле мой …

Изведнъж Дражо погледна към полянката и млъкна.

— Казах ли ти, че ще се обади — смушка той прилегналия на лакът до него Димо.

Страхил излезе от тъмното, спря се до огъня и се огледа.

— Какво се умълчахте? Що не пеете? — запита той с пресилена усмивка, като искаше да срещне нечий поглед, но момчетата или свеждаха очи, или се преструваха на заспали. Войводата се позабърка. — Почерпихте ли се?

— Пихме вече — отвърна Димо и се зави в ямурлука си, като придръпна пушката между коленете, както спяха обикновено всички.

Усети войводата, че дружината му има нещо против него.

— Я бре, Герго! — викна той, само да каже нещо, да сподави тревогата си. — Дай още вино! Нека си пийнат — искам всички да са весели.

— Аз вече им налях по кратунка — обади се Герго, без да се извърне. — Па и за път сме се стегнали. Страхил се ядоса:

— Пътят си е път, а като казвам да дадеш вино — ще дадеш.

— Както речеш — отстъпи домакинът и пак взе сложения встрани мях. — Димо, подай си кратунката — сбута той с крак Димо, който беше най-близо до него.

Димо се изправи, порови около себе си и намери оставената до камъка кратунка. Поднесе я към меха, но Страхил пресегна и я взе от ръцете му:

— Първо на мене налей!

При тия думи полянката изведнъж оживя. Хайдутите се надигнаха — толкова им се видя чудно, че войводата поиска да пие. И домакинът го гледаше смаян, като се бавеше да отвори чепчето.

— Какво ме гледаш? Наливай, наливай! — подкани Страхил.

И Герго наля. Страхил надигна кратунката и изгълта виното до капка.

— Дай още една. Герго пак наля, догоре я напълни. Но ето че байрактарят пристъпи съвсем близо до Страхил и рече тихо:

— Ела, войводо. Имам нещо да ти казвам…

Страхил изви смръщено лице, но Горан намери сила да му се усмихне:

— Новина една се получи …

Войводата даде кратунката на Димо и тръгна по него.

Вървяха дълго, докато възбудените гласове покрай огнището затихнаха. Тогава байрактарят спря, погледна с укор войводата и рече:

— Защо пиеш, Страхиле? Ти не бива да пиеш. Знаеш ли какво става с дружината, на която войводата пие?

— Аз не съм вече ваш войвода — глухо отвърна Страхил.

— Недей — възпря го байрактарят. — Не приказвай такива думи. Хич не ти приличат. Замаяла ти се е нещо главата, ама ще ти мине. Аз отдавна исках да си поприказваме, ала все не идваше ред …

— Ти нали чу какво казах днеска на търговеца?

— Нищо не съм чул — махна Горан нехайно ръка. — А ти нищо не си казал!

Страхил стоеше с наведена глава и хапеше устната си:

— Тежко ми е, бай Горане, мъка ми е, та място не мога да си намеря …

— Знам, то с кого не се е случвало! Но като върнеш момичето в село, всичко ще се оправи.

— Нищо не знаеш… Не е само до момичето. И да го върна, мъката ми няма да мине. Дотегнало ми е. Не ми се живее тоя кучешки живот! Откога е, знаеш ли? А мигар аз не съм човек?

Мина доста време, преди Горан да отговори.

— Не си — тежко отсече той. — Не си ти… обикновен човек. Хайдутин си! И не само хайдутин, ами и войвода. Ти си наш! — тупна той пестница о гърдите си. — На народа си! Хората на нас се надяват, от нас чакат закрила! Можеш ли да ги излъжеш? Отгде ще вземеш тая сила?

Облак затули месечината, притъмня. Звездите плахо затрепкаха във висинето.

— Войводо! — разтърси го за раменете Горан и Страхил усети, че не само гласът му трепереше. — Опомни се! Стегни си юздите. Мериш ли добре какво си намислил? За смях ще станеш на хората. И бабичките ще те препикават. Децата на подбив ще те вземат: хайдутин от турчин прошка да иска! Где се е чуло това? А? Кажи де?

Но Страхил мълчеше.

Гласът на байрактаря отпадна:

— После, не забравяй … Ти сам знаеш …

— Какво?

— Клетва си дал. Войводска клетва: или вярност, или …

Страхил мигом измъкна широкия нож от пояса си и почна да тика дръжката му в ръцете на байрактаря.

— На, дръж, вземи го — бърбореше той като трескав. — Само това аслъ остава … Толкова пъти си ми спасявал живота — имаш право веднъж да го вземеш … Убий ме, Горане! — простена той, като откри широката си гръд. — Спаси ме, брате, да не ставам за смях на хората. Разбери, ако си човек!

— Стига си въртял тоя нож из ръцете си — каза Гора, като издърпа ножа и го хвърли на тревата. — Що ще мреш? — извиси той глас. — Ти си потребен, войводо! Цял народ те почита. Момите песни ти пеят. Само името ти стига да се отърват толкова християнски души. Който веднъж е хванал гората — той в постеля не умира. И ти, войводо, в бой ще умреш, няма да престъпиш клетвата си. Пред бога си я дал!

— Ъ-ъ… — прови хайдутинът. — Не сте хора вие! … Зверове сте … Зверове … Зверове …

Горан изтръпна — не очи, а две тъмни дупки зееха срещу него.

Малко нещо беше пил войводата, а се залюшка мъртво пиян към пролеза.

Ветрецът прошушна в клоните на големия бук сред поляната, сякаш пожали за своя побратим. Байрактарят се огледа и взе от тревата Страхиловия нож.

Господи, прости мене, грешния?

В единия край на Орловата полянка бяха постлали на бейското момче под два слепени в горния си край като колибка камъни, завили го бяха топло и то си спеше кротко. Спеше и Димка върху дебел овчарски козяк, заметната с ямурлука на Страхила.

Месецът подаде жълто око иззад облака и сянката на байрактаря полази по скалите, начупи се, но скоро прилегна в тревата и тръгна пред него — черна като мисълта, която го водеше тука.

Откак само за да откраднат овцете, бяха изгорили с лека ръка децата му, и неговата ръка олекна — сякаш не тежък ятаган, а перце стискаха възлестите му пръсти: въртеше го, без да отмерва много, забиваше го в гърди, в гърбове, в кореми, после го изтриваше в тревата и отминаваше из пътя си … Всеки, който с нещо увреждаше на народа или се спречкваше в пътя на дружината, ако не разбереше от първа дума, погиваше при сгода, па и без сгода, че не те, а изедниците бяха наложили мярката: човекът да не струва дори колкото едно яре.

Като яре трябваше да загине и тая мома, за да се възпре войводата. И да я върнеха на село, той би тръгнал по нея и всичко щеше да се разбърка…

Горан стисна ножа.

„Какво е криво момичето? Какво е криво?“ — сякаш викаше някой у него.

Но байрактарят продължаваше да върви.

— По-добре тя, отколкото дружината! — беше отсъдил съветът на старите и той нямаше какво да му мисли.

Изправи се над спящото момиче, опита с пръст върха на ножа и без да ще, се огледа. Балканът над него се изгърби като звяр, готов да скочи върху му.

В това време Димка се извърна. Лицето й се окъпа в лунното мляко. Кротка усмивка придръпна крайчеца на устата и лепна мъничка трапчинка на бузата й.

„Сънува нещо хубаво…“ — рече си байрактарят и безсилно се отпусна върху камъка до главата й.

Може би измамната светлина на месеца да го полъга, но колкото повече гледаше тоя умирен от съня образ, толкова по-живо му напомняше той светлото лице на божията майка от чудотворната икона от Троянския манастир. А и забрадката се бе смъкнала, та косата й блестеше като златната нимба на иконата. Приликата бе толкова голяма, че той трепна, когато устните й помръднаха. Приведе се и подаде ухо.

— Страхиле … пръстенчето …

каза, но думите се стопиха в тих смях и байрактарят не можа да ги различи.

Едно славейче зачурулика на приведеното над пропастта дръвце. Байрактарят се извърна, но не видя ни дървото, ни птичето, а само ширналата се, обсипана със светла жарава небесна шир, която взе отведнъж очите му. Бляскавата ладия на месеца се носеше върху посребрените облаци.

„Ами ако господ ме гледа!“ — примря страшният хайдутин и усети как почна да се смалява, да се смалява — стори му се, че стана по-малък от пилето на дръвцето, по-дребен от тревичките, които се галеха с ветреца. Славейчето зачурулика по-силно, като че му хортуваше нещо. Вслуша се, като не сваляше очи от крепналото се над него златно небесно око.

Не, не пееше само пилето — всяка Звездица бе малка камбанка, която ръсеше песенчица от високия сияен купол.

Изправи се хайдутинът и вдигна ръка да се прекръсти, без да усеща, че тая ръка още стискаше ножа. Но като сви несвикналите си пръсти за светия знак, острото желязо само падна в тревата.

— Господи, прости мене грешния! — промълви гласно той и се прекръсти бавно и широко. Ръката му едва довърши кръста, и китката се свлече отмаляла под сърцето.

— Ти ли си, Страхиле? — счу той глас зад себе си. Димка се беше пробудила и го гледаше как се кръсти откроен на небето — едър и страшен.

— Бай Горане! … — подвикна задавено момичето и се придигна стреснато.

— Не се плаши — усмихна се благо байрактарят и седна до нея на камъка. — Спи си, спи … Завий се хубаво. На ти и моето кебе.

И той свлече наметката си и я просна грижливо върху краката й …

— Мен … не ми е … студено — мъчеше се момичето да удържи тракането на зъбите си. — Сънувах нещо …

— Знам — кимна глава хайдутинът. — Виждах те, че сънуваш.

— Къде е … Страхил?

— Тъдява е … Лежи си ти, спи … Той ще дойде.

Заметни се да не изстинеш … Аз оня ден ти се по-скарах, ама ти не ми връзвай кусур. Тя, нашата работа, е такваз…

— Как си го пък запомнил! — обади се с бледа усмивка момичето, като закопча кожухчето си и седна до него на камъка.

Горан извади пунгията и почна да тъпче лулата си.

— Свикнал съм да помня лошото… — каза той все така благо. — Гледах те, като спиш, и какво ли си не премислих. Сетих се за една … приказка. Трябва някой път, рекох си, да я разкажа на нашата Димка.

— Каква ще е тая приказка? — радваше се момичето, задето тоя вечно навъсен хайдутин беше заприказвал като човек с нея.

— Ами… приказка — додаде Горан и смукна лулата си. — Ще я чуеш каква е…

Мина доста време, преди байрактарят да подхване приказката си, а когато заговори, гласът му беше съвсем заглъхнал:

— Имаше… Имало едно време едно село и в селото една хубава мома. Рада я викали. Много била хубава тая Рада. Който я видел, спирал да я погледа и не можел да й се нагледа. Още от дете техните почнали да я крият от турците. Как да е — увардили я. Намерила си тя едно момче, комшийче им било — младо, работно, яко. Овчарче. Кавалджия. Прочут свирец… Като засвирело, и щурците в полето, и пилците в гората млъквали да го слушат. Направило си момчето хубава къща край кошарите в гората и отвело там младата си булка. Да са по-далеч от агарянците. Заживели си те като в топло гнездо. Намерили им се три деца — две момченца и едно момиченце. Момиченцето било най-мъничкото. Капчица. Виждала ли си росни капки по трендафил сутрин?

— Виждала съм — отвърна тихо увлечената в приказката девойка.

— Като капчици святкали и неговите оченца. Радвала се майка им, по цял ден им шътала и пеела. А баща им, каквото и да се разправял с овцете — все за тях си мислел. Излизали вечер на язлъка. Момиченцето седяло в полата на майка си, а момчетата — от двете страни на баща си: чакали го да засвири. Месечината греела като сега. Свирел им той с кавала, докато главиците им клюмвали на коленете му…

Байрактарят толкова се унесе в приказката, че сви уста и засвири. Димка не смееше да мръдне — не можеше да повярва, че от тия слепнали под мустаците вкоравени устни може да се излее като от меден кавал толкова лека и безгрижна свирня. Слушаше свирнята и сякаш виждаше светлото видение на горската къща, на младата Рада и дечицата, заспали в скута на баща си. Ако има дом някога, такъв ще е и той. Ще излизат вечер на язлъка, ще седят с децата…

— Що замълча, бай Горане?

— Какво каеш? — вдигна той приведената си глава.

— Довърши приказката.

— Ще я довърша… Една нощ турска шайка нападна къщата и я подпали. Децата изгоряха живи. И момченцата, и момиченцето.

— Мамицее! — писна уплашено момичето.

— Трай, не се плаши… Това е приказка, отдавна е било… Строшил бащата кавала си и оттогава никой не го чул да засвири.

— Не, това не е приказка. Това наистина е било — каза с разтреперани устни Димка. — Чии? Чии бяха децата?

— Мои — издума глухо байрактарят. — Толкова години минаха, а още не мога да ги прежаля.

— Бате Горане — похлипна Димка. — Няма ли да се свърши нашето тегло…

— Ще свърши — отвърна той и тръкна с длан очите си. — Щом всичко на тоя свят има край, и теглото ще свърши. Ще се надигнат един ден живи и мъртви и ще викнат: не искаме децата ни живи да изгарят!… Голяма борба ще бъде, кървава, много свят ще погине. Но които останат — ще живеят. Децата им ще тичат из поляните, а старите ще седят по язлъците и ще свирят… Ще свирят и ще си спомнят кога и те са били деца…

Ако имаше бог на това небе, той трябваше да види сълзите на стария хайдутин.

— Хайде, аз трябва да вървя вече — обади се байрактарят по едно време и се изправи. Развърза кемера си, извади жълтица и я подаде на момичето.

— Когато ти се случи да влезеш в черква, сложи я пред иконата на света Богородица. Запали по една свещ за душиците на децата. Трички бяха… И още една запали. За нея… за Рада. Хубава беше. Като тебе беше хубава.

Димка се наведе, взе жълтицата и целуна ръката на хайдутина.

— Ти си легни и чакай Страхила. Като го видиш, кажи му: и бай Горан ти дава прошка … Прощава те заради… Само тъй му кажи — не довърши той и се загуби в тъмното между скалите.