Хайдутин майка не храни

Бащин дом

Колкото и да се вглеждаше в тъмното, нийде не видя светлинка. Докато беше из полето, чуваше далечния лай на псетата, но като наближи, и той затихна.

Тяхната къща беше през два двора открай село, та той съвсем неусетно се промъкна покрай плетищата и спря там, дето трябваше да бъде вратникът им. Слезе от коня, но хлътна в израслите до пояс магарешки тръни, репеи и бъзе, които бяха задръстили и поваления вратник, и малката портичка до него. Страхил се дръпна назад, избиколи и забеляза малко по-встрани един направен от добичетата и снеговете през зимата прелез в простата каменна ограда. Мина оттам, прекара и коня, но и дворът не беше по-чист. Пътечки трябваше да има, но в тъмното не личеха, та едва си проправи път сред буренака. Конят крачеше след него и пръхтеше от лютивата миризма на смачкания бъз.

Излезе на чисто — там гдето правеха харман някога — и се вгледа да види къщата. Едва различи покрива и между черниците. И тя му се стори нещо не на мястото си — смалила се беше в тъмното, като да бе коленичила пред израслите в последните години черници. На една от тях изпърпа някаква птица. Страхил се вкопа — тръпки полазиха между плешките му само като помисли, че ей сега ще чуе страшното улукане на кукумявката… Но птицата затихна на клончето или в гнездото си и той си отдъхна:

— Добре, че барем кукумявки няма …

Привърза коня за един кол с похлупен отгоре череп, пристъпи към откритите външни стъпала и бръкна между двата камъка, гдето оставяха преди кривата като човка и сплескана като длето в единия край желязна отключалка. Там си беше тя и сега, но щом я взе, ръждата почна да се рони между пръстите му. Изкачи се по стъпалата, но преди да пристъпи на язлъка, опита с крак — страх го беше да не е прогнил и той. Здравата горунова дъска не се подаде. Блъсна я два-три пъти с пета и тя издумка.

— Ще трае години — реши той шепнешката.

Здравата опора под краката му като че му даде малко повечко сила.

Все така яка си беше и горуновата, излъскана в единия край врата. Напипа дупчицата, завря дългия ръждясал ключ, намери нареза на напречната дъска, която затваряше отвътре вратата, и врътна отключалката назад: дъсчицата се отмести.

Бутна вратата, влезе и пак я притвори, за да може да запали огън. Но мазилката отзад вратата се посипа по калпака му, вмъкна се под яката на ризата му… Паяжини облепиха лицето му, мустаците му. Рече да ги махне — още повече ги размаза …

Замириса на мухъл, на прах и гнилота…

Вслуша се, но чу само чегъртането на червеите откъм ъгъла, гдето беше полицата.

Извади огнилото, сложи на кремъка по-големичко парче прахан и зачатка. После пристъпи към огнището, напипа в тъмното няколко останали кой знае откога вършини, обра шумките им, взе от шиника парче сух тор, сви всичко на топка и сложи разпалената прахан в нея. Замаха — торът се подпали. Димът лютеше, но Страхил го вдъхна с наслада — познат, роден мирис, който някога, в детските му години, винаги го подсещаше, че е близо вече бащината къща, топлият краищник, чорбицата и ласката на коравата майчина длан.

„Много ли те разкарва, мама, днеска звънчарката?“ — счу му се приглушен шепот.

Сложи разпалената топка върху старата пепел на огнището, посипа отгоре нови листа и клечки, раздуха ги и огънят пламна. Но колко малко приличаше това огнище на огнището, което му се беше мярнало, докато ореше на нивата.

Обра всички съчки и дръвчета наоколо и ги натрупа върху огъня. Пламъкът го облиза, засили се, затрептя по напрашените паници на полицата. Видя как сянката му се разигра по стената и изтръпна — в гората не бе потрепвал така, както в тоя запустял дом.

Насред собата бе капало и водата беше прояла пръстената настилка дотолкова, че ако стъпеше в дупката, кракът му би хлътнал чак в зимника отдолу. Но той избиколи дупката, взе две-три от изправените в ъгъла конопени паздерки, припали едната от огъня и влезе в голямата вътрешна стая.

И тук никога не беше имало кой знае що, че си бяха винаги сиромаси — един широк одър, постлан с рогозки отдолу и шарени черги отгоре, стан, зидана печка, която се палеше откъм външното огнище, сандъци с дрехи и хубавата рязана полица с извити подпорки, която опасваше и четирите стени, с наредените по нея тасове, шарени паници, гърненца и павурчета за ракия. Огледа се на няколко пъти.

— Всичко е на мястото си — ще трябва само да се изтупа, да се измаже и стаята пак ще светне.

Припали нова паздерка и наближи предния прозорец.

Ей тука, на същото това столче, седеше някога майка му, предеше и плачеше …

— Не — сбърчи вежди войводата. — Не всякога …

Бледото сияние на далечен спомен проясни тъмната завеса на годините. Имаше наистина време, когато майка му не плачеше… Преде и пее … Той седи срещу нея, дялка с хабната костура и я слуша. Слънцето се провира между латинките и шибоя на прозореца, трепти по лицето й със зелени пламъчета.

— Тато беше още жив… — прошепна войводата. — Тя после захвана да плаче.

Саксиите бяха още тука, но цветята отдавна бяха изсъхнали. Само две-три по-здрави коренчета стърчаха върху сухата пръст. Подръпна едното — отскубна се.

— Цветята лесно се прихващат, като има кой да ги полива — рече току-така хайдутинът.

Припали и третата паздерка и отвори вратичката на малкото долапче в стената. Паяжините бяха уплели и него, но нещо светна още с отварянето. Страхил посегна и го взе.

— Пръстенче! — рече той зарадвано и го погледна на светлината: мъничко, сребърно, женско пръстенче.

Посегна пак да го остави, но ръката му застина във въздуха.

Догоря и третата паздерка. Той хвърли угарката и заопипва в тъмното малката халкичка. Изведнъж му се стори, че върши нещо много лошо. Тъмното го притисна отвсякъде и той пристъпи неволно към прозореца — хвана се за дървените пречки и задиша хладния въздух.

Небето на изток вече бледнееше. Петлите размирваха селото, но чувството, че върши нещо недобро, не го оставяше — очакваше всеки миг някой да сложи ръце на раменете му и да го попита гръмогласно:

— Какво правиш ти? Какво си намислил да правиш?

Извърна се трескаво, като да се заварди от удар, и викна:

— Мале, дотегна ми! И мене ми се живее! Живее ми се, мале! Живее ми се!

И при всеки вик се блъскаше с песници в гърдите.

Едва сега усети, че главата го боли — сви се на стола, гдето седеше майка му, и застина безмълвен.

Изведнъж в напрегнатата нощна тишина по вратата се чу някакво тихо чегъртане.

Той се изправи и сложи ръка на силяха си.

— Дали не са ме усетили?

Погледна към прозореца, отгдето можеше да се измъкне, като избие проядените от червеите слаби рамки, зърна и четвъртитата дупка на тавана и пристъпи към външната врата. Огънят мяташе последни езици и размазваше светлината си по излющените стени. Войводата пристъпи досами вратата и долепи ухо на дъската. Долови след малко тихо пъшкане. Открехна вратата толкова, колкото да провре само пищова си в цепнатината. Нещо черно се мярна на прага и Страхил без малко не натисна спусъка. Спря го радостно скимтене.

— Черньо, ти ли си! — викна той и усети как коленете му отслабнаха.

Кучето се провлече и легна в краката на хайдутина, като завираше муцуна в навущата му. Страхил съвсем се забрави: клекна, после седна, прегърна главата на старото куче, долепи я до бузата си и замря. Отгде да вземеше думи да изкаже радостта си, че поне една душа беше устояла жива в тоя пуст дом?

— Помниш ли, Черньо? — шепнеше задавено той. — Помниш ли? Помниш ли? …

Питаше него, но и той нищо определено не си спомняше — всичко минало беше се претопило в пъстроцветна като дъга вълна и се люшкаше, люшкаше пред очите му… И само едно черно петно: върви конник през гората и си пее. Връща се от далечен път. Ето го, че наближава Вълчия дол. Гръмна пушка — удари го…

Баща му.

Ала светлата радостна вълна пак плисна, зарумени дори небето насреща, заличи образа на черния конник.

— Ела, ела по на светло. Искам хубавичко да те разгледам …

Излезе от къщи, седна на каменните стъпала и пак заразглежда кучето в предутринния здрач.

— Колко си ожулен! И стар си вече. Не можеш, както ми се види, сам да се храниш … Не ти ли се живее сам, а? Кажи де! Искаш ли пак да си дойда при тебе? Да знаеш каква къщица ще ти направя… Ела с мене да видим къде ще е по-сухо…

И той тръгна наред с кучето да оглежда къде какво трябваше да се прави и поправя.

От оградата на кошарата не беше останало ни помен. Старият кош бе прилегнал до земята.

— И мишките май са избягали от него! — усмихна се Страхил и си представи на неговото място друг кош — висок, плетен, с дялани горунови подпорки по ъглите и червен керемиден покрив.

— С три отделения ще е — за житото, ечемика и кукуруза…

— И това ми било кошара! — поритна той изгнилата слама, свлечена около скелета на някогашната кошара, гдето беше се крил, за да затваря зиме врабците. — Всичко наново трябва да се прави.

Далече заскърца кола.

— Време е да си ходя — погледна той неспокойно към изгрева.

Не му се оставяше стария бащин дом. Всичко като че с глас молеше да бъде поправено и подновено. Дори и колът, за който беше привързал коня си, беше се изскубнал. Страхил се наведе, опита се да го забие, но долният му край беше съвсем изгнил. Остави го пак и се отби в зимника. Дълго пипа, докато намери секирата. Колкото и да беше ръждясала, все пак свърши работа — изостри колеца. Обърна я тил нишки, замахна няколко пъти и го заби дълбоко сред гнилочта в старата дупка.

— Поне едно нещо да стои здраво на мястото си! — рече си хайдутинът и се опита да разклати побития колец.

Но той не се поддаде.

„Аз се клатя и заради него“ — помисли Страхил и се приведе да хване юздата.

Докато вървеше през бъзето, той наистина се клатеше, като да бе пил гъста джиброва утайка.