Хайдутин майка не храни

Претоварената кола и малкото камъче

Дядо Димитър гледаше, търкаше очи, пак ги втренчваше и не можеше да повярва. Дорчо ли стоеше пред вратника, или беше някой чужд кон, който само приличаше на него?

Конете, можеха да си приличат, но ябълката на седлото, което беше пристегнато на гърба на коня, не можеше да го излъже — сам я беше майсторисвал от един сух крушов кривун. И черджето под седлото си беше тяхното шарено чердже. После, ако беше чужд кон, какво диреше пред техния вратник? Защо побутваше с муцуна портичката, като че искаше сам да си отвори?

— Дорчо! — викна старият.

Конят дигна глава, стрелна уши нагоре и почна да напира с гърди вратницата.

Не беше се излъгал: конят, от който го беше съборил турчинът край Алтън Панега, беше успял по някакво чудо да се отскубне, да прехвърли планината и да се спре до техния вратник. Как ли не му се радваше — прегръщаше главата му, тупаше го по шията, галеше го, дори го целуна по влажната муцуна. После свали юздата му, колана му отслаби … И едва след като се насити на първата радост, почна да проумява:

— Страхил трябва да е свършил тази работа. Не току-така го нямаше никакъв от два дена!… Може и воловете да е докарал.

Щом си спомни за воловете, той забрави Дорчо. Коне като него много, но такива волове насън дори не се намираха. Обзе го такова нетърпение да узнае дали хайдутинът беше оправил панежкия сербезин, че едва извика на снаха си да върже коня до сеното, затвори вратницата и хукна към Страхилови.

Колкото и да бързаше, не можеше да се не спре до плета на Сиромах Петрови, за да разбере какви бяха тия викове и плачове сред двора. Поразмести клонете и видя, че Иорданчо Крастата беше дошел с кабзамалина да изкарва кравицата на Петрови.

— Ще я вземем, Петре, не мога повече да чакам — кротко-кротко мажеше Крастата пред прежълтелия като смъртник селянин.

— Аман, чорбаджи, недей… Само тя си ни е — молеше се Петър и току гледаше дрипавата си жена, като че тя можеше да му помогне нещо.

По-големичкото му момче стоеше до майка си с проточена шия и не сваляше очи от чорбаджията, а двете малки деца се бяха хванали малко по-встрани за мръсните си ризки и пищяха поред като прегракнали петлета.

— Борчът си е борч, Петре — поучаваше Крастата. — Мене твойта крава не ми трябва. Я виж — крава ли е това? — тръкна той алената си тояжка по изпъкналите ребра на добичето. — Плати си борча — не ти ща кравата.

— Не се ли свърши тоя борч бе, чорбаджи? — плачливо питаше Петър. — Нали ти жънахме четири дена с жената.

— То беше за солта — напомни му Иорданчо.

— Ами дето Петър ви ора? — проплака жената.

— Ти не се обаждай! — сопна й се Крастата. — Не е това женска работа. Тефтер ли е това тука? На, виж — всичко е записано в него! — почна той да прелиства омазаните листове под носа на Сиромах Петра, който наистина зачака да види къде какво беше записано, макар и да не разбираше от четмо и писмо. — Ей го где пише: Памук!… Памук ли е, ми кажи?

— Памук ли? — стресна се Петър. — Та ние кой знае откога не сме вземали памук!

— Не сте вземали! Вие все не сте вземали! — разлюти се Иорданчо. — Карайте бе! Какво гледате? — ревна той на двамата си слуги-пазванти, които стояха мълчаливи зад него. — Борчовете си не можеш да помниш — извърна се той отново към прежълтелия селянин, — а можеш да дрънкаш из село, че само Страхил ми идвал дохаки. На ти сега Страхил! — посочи той пръст и закрачи след слугите си.

Сега вече и големичкото момче не изтрая, ревна с все сила и тръгна по стъпките на чорбаджията, като стискаше безсилно пестничета.

— Къде? Къде? — извърна се изведнъж Крастата и размаха тоягата. — Да не съм мечка, та вървите подире ми.

Петър, жената и децата се спряха на купчинка, но когато Крастата и хората му отминаха стотина крачки, те пак се престрашиха и се повлякоха на разбита върволица из улицата. В двора остана само едно мъничко пале, което продължаваше да си джавка на вятъра.

Размирените от плачовете и писъците съседи надничаха през плетищата и зидовете, кълняха и стрелкаха с ръце чорбаджията, но всички се вардеха да не ги види или чуе Иорданчо. Само беловласият Станчо Голишара не изтрая и викна на притуления в клонака дядо Димитър:

— Димитрее, няма ли кой да претрепе това куче?

Ала Димитър не можа да отговори на Станчо, защото бабичката му го натика в къщи. „Крастата пак навири опашка — помисли си той със свито сърце. — Що ли му трябваше на Страхила на женска пола ратай да става!“ Усети, че го набира яд на Димка, макар тя да му беше по-близка и от своя дъщеря.

Но когато видя вързаните под навеса на коша едри бели волове, той дотолкова се учуди и зарадва, че забрави и сиромах Петра, и думите на Станчо, и яда си срещу Димка. Заусуква се около добичетата — зъбите им гледа, рогата им опипва, — искаше да се увери дали Страхил е взел същите волове, които турчинът му открадна, или други беше купил отнякъде.

— Не, същите са — реши той най-после. — Отгдето е взел коня, оттам е изкарал и воловете… — Открадна ли ги? — запита той Страхила и смигна, но подсиненото му око го заболя, та се смръщи.

— Да не би да са чужди, та ще ги крада? — сбръчка се в усмивка сухото Страхилово лице, но старецът видя как клепачите му се присвиха, като че ли искаха да потулят злите пламъчета в очите му.

— Че как можа да ги намериш?

— Да са живи приятели — оживи се Страхил. — Имам един стар познайник, воденичар е на Панега … Разпитах го в чий турски двор има нови волове и човекът ми каза. Отидох и си ги взех…

— Взе ги?

— Както виждаш — посочи Страхил воловете. — Слушай бе, чичо! Ти защо казваш, че Али ага бил сербез човек? Знаеш ли, че нямаше да има хайдути, ако всички турци бяха като него? Срещнах го аз, приказвах с него и човекът ми се закле, че грешката е твоя. Бил си му оставил воловете да ги опита. Ако му допаднели, щял да си ги плати. Сам ти си му бил предложил …

— Така ли ти рече? — кипна дядо Димитър.

— Тъй, ами — продължаваше Страхил, но веждите му не се вдигаха от очите. — Опитал ги ефендията, ама не му се харесали и затова ми ги върна…

— А, не му харесали, тъй ли?

— Щом не ти харесват, рекох му, върни си ми ги. И коня ми изкарай, защото не ми се връща пеша. Отвърза ми човекът воловете, изкара ми коня и аз си тръгнах…

— Разправяй, разправяй по-нататък! — подканяше дядо Димитър. — Изкара ти той воловете, качи се ти на коня, тръгна си, после?

— После … После свих по пътеката, повървях, има-няма, половин час и се отбих в гората. Притулих хубаво добичетата в една долчинка, а пък аз прилегнах да почакам дали няма да пъкне някой серсемин… Такъв ни е, знаеш, хайдушкият обичай: след като се разделим с някой приятел-турчин, не отминаваме много, преди да видим дали няма да се съсети да ни догони за нещо…

— Чака ли го дълго? — святкаше очи дядо Димитър.

— Нали ти рекох, че е серсемин! — лекичко се усмихна Страхил. — Тъкмо бях се притулил, и ей ти го, че лети. Опасал оня ми ти силях, затъкнал ония ми ти пищови, ятаган — тича и размахва една дълга като копраля пушка. Не щеш ли, за проклетия взе, та се спря тъкмо край камъка, зад който се бях притулил. Искаше да огледа още веднъж чакмака на пушката си …

— Е? — не можеше вече дядо Димитър да трае.

Но Страхил не довърши разказа си — някакъв човек се втурна в двора, поогледа се, зърна ги и забърза към тях.

— Сиромах Петър — позна го дядо Димитър. Иде да ти се оплаква от Крастата. Изкара му, кучето, кравицата…

— Кажи, Петре — посрещна го Страхил, като видя, че в двора влязоха жената и момчето, с които се беше разправял оня ден при кукуруза, а след тях и още две дечица по ризки.

— Ограбиха ме, Страхиле! — ревна пресипнато Петър и раздра и без това скъсаната си риза. — Една кравица имаха децата — и нея ми взеха. Жънах му, орах му, камъни му прекарвах за кошарата — моят борч не можа да се свърши.

— Какво имаш да му даваш? — запита Страхил.

— Само една крупа сол съм взел тая година.

— Не е само до солта, Страхиле — подля масло в огъня дядо Димитър, като се сети за думите на Голишара. — Зъб му има Крастата, че не му мълчи из село. А откак се прибра ти, това куче място не можа да си намери от радост. С ушите си го чух, като каза, че взима кравата, задето Сиромах Петър бил казал, че само ти ще му дойдеш дохаки.

— Тъй рече мръсната му Краста! — викаше Петър.

Страхил огледа бавно воловете, чиито хълбоци бяха хлътнали от дългия път, мярна червения покрив на коша в дъното на двора, светналата белосана къща, жена си, която се навеждаше към децата с мръсните ризки, срещна светлия поглед на момчето, което се заричаше хайдутин да стане, и тръгна към портата.

Спря при жените, каза на Петровица, че й дава мястото Завинаги, погали рошавите главици на децата, поръча на Димка да им даде да ядат и пак тръгна…

Излязъл беше вече на улицата, когато дядо Димитър го настигна и повървя с него, докато стигнаха техния вратник.

— Гледай, Страхиле, да не избързаш нещо — напомни му старецът, но Страхил продължи пътя си, без дори да се извърне към него.

Когато Страхил бутна изрязаната в голямата чорбаджийска порта вратничка, Иорданчо беше вече успял да се намести на широката възглавница, сложена върху една просната под асмата черга. Щом видя хайдутина, Крастата отдръпна джезвето от въглените на сложения пред него бакърен мангал и бързо се изправи.

— Я бре, ей! — викна той към къщи. — Излезте, че гостенин ни иде!

Колкото и рядък да беше тоя гост, не отговаряше на един чорбаджия да вика толкова уплашено.

— Добре дошел, добре дошел — закима Иорданчо от далече, като мяташе погледи към къщи, но не подаде ръка, защото позна по смръщеното лице на хайдутина, че не идеше за добро.

От къщи изхвръкна едно пременено като за сватба моме.

— Какво искаш, дядо?

— Виж там Нако и Кръстана! — продължаваше да подвиква по-силно, отколкото трябваше, Иорданчо. — Нека нарежат мезе за ракията. Дай още една чашка за гостенина. Страхил ни е дошъл!

Момичето плесна уплашено ръце, затича из двора и завика:

— Нако! Кръстане! Къде сте се дянали бре?

— Тука сме! Тука! — обадиха се два гласа иззад къщата.

— Елате, че дядо иска да нарежете мезе за ракията. Страхил е дошъл!

И момичето отново раздрънка герданите си и се втурна пъргаво в разтворената врата на голямата, нашарена с червени и сини цветлета къща.

— Ще пийнеш от моята ракия — успокои се най-после Иорданчо, като видя, че се зададоха двамата му едри слуги и пазванти. — Само че съм я подсладил. Ние сме вече стари хора, Страхиле, и обичаме всичко да ни е по-сладичко.

Момичето донесе чашка и я сложи пред госта.

— Ей сега ще донеса и мезенце — дръпна се тя, забравила вече, че слугите трябваше да нарежат мезето.

Но и те, изглежда, не бяха чули поръчката на чорбаджията си, защото почнаха да се навъртат наоколо и да оглеждат асмата, като че много им се искаше да похапнат от зелената ягорида.

Страхил почака Иорданчо да налее чашката му, пое я и едва тогава сбра сили и запита:

— Чорбаджи Иордане, защо си взел кравата на Сиромах Петра?

— Че кога пък избързаха да ти кажат? — захихика Йордан, като отдръпна нагоре веждите си в престорено учудване.

— А? Кажи де!

— Ами за борч — трепна гласът на Иорданчо, а погледът му погали широките гърбове на пазвантите му.

— Само заради солта ли? — не се оставяше Страхил.

— Я, я си пийни! — отмести разговора Иорданчо. — Пийни си, че ще изстине.

Но Страхил чакаше отговор. Ръката му с чашката беше замръзнала без трепет във въздуха.

— А че за сол, за памук и за разни други работи — небрежно обясни Иорданчо. — Де ще ги помня всичките… Аз си имам тефтер… Пийни си де!

— Колко гроша има да ти дава? — все така равно питаше Страхил, докато свободната му ръка измъкваше кесията от пояса.

— Каквото съм имал да вземам — взел съм си го — закима примирително глава Иорданчо. — Ако искаш, пий си ракията. Само ще скриеш кесията си. Мен хайдушки пари не ми трябват. Така да знаеш!

Страхил не трепна, макар думите на Крастата да го плеснаха като отметнато въже. Само пръстите му обхванаха чашката, стиснаха я и тя се пръсна и сряза Дланта му. Болката го опомни. Загледа учудено кръвта и почна да изтрива ръката си о пояса.

Йорданчо следеше с вторачен поглед дали окървавените пръсти на хайдутина ще стигнат дръжката на ножа, който се подаваше из пояса.

— Вярно, няма за какво да се бърза — спомни си Страхил думите на дядо Димитра и усети, че му олекна. Изправи се и погледна едва ли не весело забъркания чорбаджия. — Ти, Йорданчо, запомни тия думи, дето ми ги рече сега — кимна той глава на тръгване. — Аз съм си виновен: забравил бях, че знаеш само да даваш на хайдутите, а не да вземаш от тях.

— Ти няма защо да ме заплашваш! — развика се подир него Йорданчо. — Затова ли слезе от гората? Зидай си там дуварите и не се меси в чуждите сметки! Иначе да знаеш, че ще се оплача на Мехмеда и субашата! Хама-ха! Аз меся ли се в твоите сметки? Питам ли те отгде вземаш пари нови кошове да правиш?

Но Страхил хлопна вече портичката и се изправи неочаквано пред Сиромах Петър и челядта му.

— Тука ли сте?

— Тука сме, Страхиле — отвърна Петър и лицето му просветна в надежда, като видя, че Страхил се усмихва. — Ще върне ли кравицата?

Страхил придръпна кесията си, която още се мяташе на връвчицата, извади една жълтица и я подаде на Петра.

— На, купете си друга крава, по-хубава от оная. Ти — извърна се той към големичкото момче — нали знаеш кошарите при Вървището?

— Знам ги — отвърна отсечено момчето.

— Трябва да познаваш и бате си Ангела?

— Как да не го знае — обади се Петровица, — комшии сме, дето се казва.

— Ще идеш — сниши глас Страхил — и ще му кажеш: бай Страхил те вика да слезеш веднага в село. Запомни ли?

Но момчето затича из улицата, без да му отговори.