Хайдутин майка не храни

Утре

Между днес и утре винаги имаше една нощ и тя беше по-страшна и от най-черните дни. Заспеше ли, цялото му минало връхлиташе на мътни талази, повличаше го и той почваше да се мята като удавник. Сънуваше, че го ограждат потери, пълнеше пушката си и стреляше. Но куршумът му не ловеше скачащите като черните дяволи по черковните стени нападатели. Измъкваше ятагана си, но ръката му отмаляваше и той нямаше сили да замахне. Една нощ отряза главата на Горана. Кръвта на байрактаря бликна, обля го целия… Когато се събуди, потънал в пот, зловещият смях на отрязаната глава още ехтеше в ушите му. Заспа, но Горан пак се яви. Вървеше през някаква гора и беше толкова едър, че дърветата стигаха до коленете му, а главата — страшна и огнена — се носеше из облаците като замъглено слънце. Почна да гомоли.

— Убий я, Горане! Убий нея вместо мене! — викаше той просълзен.

Димка се разбуди, събуди и него и той отново подири в прегръдките й спасение от ужаса на сънищата.

Привършиха майсторите с къщата и кош почнаха да правят. Изравниха мястото, поставиха четвъртити камъни по ъглите на цял един харман място: да е по-височко — и то влага да се просмуква, нито пък гадина да се провира. Свлякоха с четири колесара от Димчовата кошара дебели, отдавна изсъхнали горунови греди и ги подложиха за основа на камъните. Издигнаха страничните подпорки, накръстосаха ги, свързаха ги с горните греди и преди още да почнат да ги уплитат, наредиха покрива. Лъснаха докараните от града червени керемиди — развеселиха и двора, и стопаните му. Голям кош излезе: с три прегради — за житото, ечемика и кукуруза. Отпреде му имаше широк навес, и в най-силния дъжд хоро да играеш, и пак да не се намокриш. А таванът му щеше да побере три коли повеела.

— Не ще можем да го напълним тая година — бъбреше весело Димка една вечер, като надничаше в тъмните мънички дупки; отгдето щяха да насипват зърното.

— Нищо, тъкмо ще изсъхне по-добре — успокои я Страхил. — Ще почна вече да обикалям местата. Ще събера нашите, а и друго някое ще купя. Голямо. Само то да напълни целия кош.

— Кой знае кога ще е това! — подвикна Димка и нарочно скочи от подложката пред вратичката на коша така, че да падне в ръцете му.

Той се поогледа: майсторите бяха насядали около огъня край зида и нямаше кой да ги види. Вдигна я и я понесе към къщи.

— Как ще ти дадат хората местата тъкмо преди жътва? — галеше тя буза о бузата му.

— Та аз не ги искам сега — отвърна Страхил. — Толкова години са ги работили — халал да им е! Сега те ще ми отделят половината от беритбата, за да има и аз какво да сложа в коша си…

— Милият ми стопанин … Драгият ми стопанин… — шепнеше сподавено младата жена. — Помниш ли кога ме носеше на коня си към Хайдушката поляна? Когато бай Горан видя как …

Страхил се сепна, защото пред очите му изведнъж се беше мярнал недоволният поглед на байрактаря, с който го беше сподирил, когато го видя, че целува измъкнатото от харема на бея момиче. Тоя спомен повлече в миг други — добри и лоши, сляха се те, плиснаха и размиха пламналото в тялото му желание.

— Слушай, Димке… Казах ти да не отваряш дума за там…

— Ама какво рекох? — продължаваше все така галено да шепне изтръпналата в ръцете му жена.

— Нищо … Слез да се не спъна в стъпалата.

И той я пусна на първото каменно стъпало, като се възпря да тръгне след нея. Тя долови колебанието му и не пристъпи сама напред. Сви се изведнъж на камъка и похлипна тихо:

— Какво съм ти направила, Страхиле?

— Недей да плачеш — седна до нея Страхил. — Казвах ти — не ми споменувай за оня живот! Не ме подсещай поне ти… Оня живот си е друг, и сегашният е друг… Различни са те и не бива да се бъркат.

— Да — простичко кимна глава Димка. Сълзите й течаха на две струйки по бузите.