Хайдутин майка не храни

Първи дни

Той, денят, едва-що настъпваше. Кучетата още се гушеха по сламите — нито едно не залая подир момъка, който тичаше покрай селските пътища и ниски каменни дувари, като влачеше тоягата си. Изведнъж сви, блъсна, без да се запре, една плетена вратница, но тя не се поддаде, защото беше залостена отвътре.

— Чичо Димитре! … Ей, чичо Димитре! — викна момъкът навътре към скритата в сливака къщурка.

Сега вече и глухите кучета биха го чули: едно пале джавна откъм сламите, от градината замята цици кучка, а по нея се спусна голям овчарски пес и всички се втурнаха към подранилия гост. Момъкът размаха кривака да ги прогони, но те още повече се настървиха.

— Чичо Димитре! — викна той още веднъж. Изпод навеса на вътрешния двор се обади глас:

— А-о!

Старият стопанин трябва да мажеше колата си, защото се показа между сливите с катраник в едната ръка и омаслено перо в другата.

— Ти ли си, Ангеле! — викна той и закуцука към вратата, че Горановите мехлеми още не бяха заздравили раната му. — Чиба бе! — извъртя старецът катраника към овчарката. — Вълци да ви ядат! Какво си подранил? Какво е станало?

— Деде! — присви очи момъкът. — Не се преструвай толкова…

— На мене ли думаш? — зачуди се дядо Димитър.

— А, не! На кривака си приказвам … Къде си скрил госта си? — запита по-тихо момъкът.

— Кой гост бре, момче?

— Страхил! — отсече Ангел и устата му се обтегна в широка усмивка, която трябваше напълно да разкрие дядо Димитровото хитруване.

Но старецът нищо не разбираше:

— Не се шегувай, сине, ами ако наистина знаеш нещо — кажи. Никакъв гост не е дохождал у нас.

— Хайде де!

— Казвай бе, човече, да те вземат никаквите! — ядоса се старият, като мушна перото в дупката на катраника и окачи брънката на един от шиповете на вратника.

— А пък аз мислех, че ти пръв ще се научиш. У тях, рекох си, е слязъл…

— Кой да е слязъл бре?

— Страхил! Върнал се е в село. Чичо Стамен, говедарят, снощи го е видял, като е идвал насам. Приказвал е с него в гората.

— Приказвал е, вятър — все още не вярваше старецът. — В гората и турчин да си, пак ще ти се случи да срещнеш хайдутин.

— Приказвал е — продължи настойчиво Ангел. — Бай Стамен дирил снощи телето на бабини Райкини по Окрайна, когато срещнал Страхила. Вървял си полекичка и пушка дори не носел. Войводата му рекъл: — Добра среща. — Дал бог добро, войводо — отвърнал чичо Стамен. — Къде така си се упътил? — В село — рекъл Страхил. Селото не е сгодно място за хайдути — закачил го чичо Стамен. Щом е село, то е за всички — подметнал Страхил и отминал.

— И ти какво си рече? Щом Страхил е минал покрай чичо ти Стамена, право у дядови ти Димитрови трябва да е слязъл. Ангеле, Ангеле — заовайква го старият.

— Ама това не е всичко! — разсърди се момъкът. — И жена е имало с него. Димка!

Нарочно да го беше скроил, пак нямаше да смае толкова стареца.

— А, повярва ли сега? — възликува Ангел.

— Трай, трай, да мине това куче! — обади се тихо старецът, като врътна глава към улицата.

Уличката беше тясна и чорбаджи Иорданчо Крастата — висок, червендалест старец — не можеше да не ги види. Но той не извърна глава, а и те не го поздравиха.

— И той трябва да е чул за Страхила, щом се е разшътал по това време — каза разтревожено старецът. — Бърза да иде при субашата. Ела, ела да идем у Страхилови… — отвори той вратницата. — Ако Страхила наистина е слязъл в село, той у тях си е отишъл.

А чорбаджи Йордан продължи да потраква с алената си тояга и да крачи ядосано надолу. Щом стигна края на улицата, той се присламчи зад един плет и погледна нагоре, гдето вече подтичваха Ангел и дядо Димитър.

— Отиват, хаирсъзите, да го търсят! — метна чорбаджията пискюла на феса си. — Ятаци нали са!…

— Добро утро, чорбаджи — викна някой почти в ухото му.

Иорданчо стреснато се извърна и видя през плета Сиромах Петър да дига гащите си:

— Клеча и си викам: кой ли мърмори така? Па то бил нашият чорбаджия.

— Хайде, хайде! — кипна Иорданчо. — Че ще прескоча плета и ще ти нашаря дирника!

— Ама ще стъпиш на нещо и ще измърсиш калеврите си! — пак се засмя мъничкият, мършав селянин и почна да опасва кърпения си пояс.

Йордан шибна плета с тоягата, изпсува и си тръгна, но Сиромах Петър не го остави:

— Дядо чорбаджи! Ей, дядо чорбаджи, обърни се! … Чу ли новината?

Знаеше чорбаджията какво ще му каже дрипавият селянин, но пак се извърна:

— Каква новина бе, гольо?

— Казват, чорбаджи, че Страхил се бил върнал. Нощеска го видели. Какво ще кажеш а? Драго ли ти е? — викаше селянинът, като че старият чорбаджия беше глух.

Йордан се врътна изведнъж и се спусна към плета с вдигната тояга.

— Чакай бе, чорбаджи! — отстъпи Сиромах Петър с престорена уплаха. — Какво съм виновен аз? Хората приказват!

— Хората! Хората! — риташе чорбаджията сухите клечки на плета и размахваше тоягата над главата си. — Ще ти дам аз да разбереш. Вместо да слушаш какво дрънкат хората, ти за борча си да беше помислил! Ще ти дойда с кабзамалина — хубаво да помниш!

— Недей, чорбаджи — позатихна войнствената радост на Сиромах Петър. — Какво съм крив аз, че всинца по село само за това приказват.

— Ще видиш ти, ще видиш! — още веднъж се закани чорбаджи Йордан и полетя към кафенето.

Раничко беше още, но по-старите турци вече слизаха един по един от махалата си и се редяха по рогозката на язлъка пред Османовото кафене. Само за тукашния субаша Хасан ага имаше едно напълнено с памук шилтенце — да му е по-меко, а и по-височко да е от другите.

Хасан ага бе кръстосал крака на шилтенцето, сърбаше горчивото кафе от широкия шарен филджан и смучеше оставеното малко встрани наргиле.

— Добро утро, субаша ефенди — поздрави по турски още отдалече чорбаджи Йордан.

— Добро утро, чорбаджи йордане — отвърна агата, като остави за малко филджана си на преградката на ниския язлък. — Буйурум. Мустафа, направи едно кафе на чорбаджията!

Йордан събу калеврите си, сви се на рогозката от дясната страна на субашата и зачака кафето, искаше му се да бъде спокоен като агата, да заговори, след като сръбне първата глъдка, а не можеше, че много нещо беше му се насъбрало тая сутрин: местеше се, пухтеше и току оглеждаше мегдана, гдето се мяркаха подранили за вода бабички и скърцаха тръгналите по къра коли. Не, не можа да дочака кафето — приведе се към агата и запита тихо:

— Колко сеймени имаш?

Агата извърна бавно глава към него и го погледна сънено.

— Ти, чорбаджи, както ми се види, лош сън трябва да си сънувал — рече той зачудено, но когато се извърна и посегна да вземе филджана си, в крайчеца на очите му трепкаше някаква по-жива светлина.

— Ох, Хасан ага — развърза език чорбаджията, — кам да беше сън! Знаеш ли? — пак се прибра той. — Страхил бил слязъл тая нощ в село.

Ала субашата не се смая — той дори не мръдна. Изсърба бавно-бавно кафето, смукна още веднъж наргилето, остави филджана и едва тогава рече:

— Е, та какво, като се върнал?

— Хасан ага! — така се отметна Крастата, че гърбът му се блъсна о стената. — Ти ли ми приказваш това? Аз ти викам за хайдутина Страхил?

— Така де — усмихна се в мустака си турчинът. — И аз за него ти викам… Ние с него отдавна се знаем… Не е лош човек. Не е закачил досега мирни люде от нашия край.

— Ама, ефенди — нищо не разбираше чорбаджията, — това е хайдутин, пладнешки обирач! Има-няма две недели, откак неговите разбойници ограбиха десет от най-тлъстите ми овни в карабунарските пасища.

— Ограбили… — провлече субашата, като че искаше да ядоса стария си приятел. — Гладни са били … То, ако вземем толкова да издирваме, кой не граби? Ти не грабиш ли с две ръце? Ако аз бях на негово място, да съм ти теглил калъча сто пъти!

— Ама ти… Чакай бе, джанъм… — уплете се чорбаджията. — Аз ли сънувам, ти ли бълнуваш? Колко пъти досега си го гонил с потерите?

— Гонил съм го, право е — съгласи се субашата. — Ама то беше само за очи… От днеска заедно ще си пием кафето.

Чорбаджията хлъцна и се изправи не за годините си пъргаво.

— Къде забърза? — подръпна го Хасан ага за края на абата.

— Ще си вървя — изсумтя в белите си мустаци Йорданчо, но все не тръгваше. Разбираше той, че нещо беше станало, и много му се искаше да го узнае. Ако си идеше, нямаше от кого да го научи.

— Седи де, седи… — почна да отстъпва агата. — Я виж, Мустафа ти носи кафето.

— Не ти ща кафето! — продължаваше да се люти чорбаджи Йордан. — Ти на подбив ме взе мене! — Пак се сети за Сиромах Петър край плета и още повече кипна: — Ще си ида, щом и султанските хора почнаха да си пият кафето с хаирсъзите.

— Седни да ти разправя — отстъпи най-после агата, след като си направи кефа да ядоса чорбаджията. — Тя е дълга за разправяне, ама на тебе ще ти я кажа…

Старият чорбаджия пак се сви до него и пое кафето си. Чашката потрепера и няколко капки паднаха на сините му, опасани със златишки гайтан потури, но той не ги видя, защото не сваляше очи от черните мустаци на съседа си.

— И аз кипнах като тебе вчера — подхвана агата, — когато Юсуф дойде и ми рече: Мехмед заръча да не закачате вече хайдутина Страхил. После, като ми разправи той всичко, разбрах, че така ще е по-добре за всинца ни.

На язлъка се качиха още трима-четирима чалмалии и субашата сниши глас. Но колкото повече той разправяше, толкова по-радостно блестяха очите на съседа му, който слушаше с подложена на ухото ръка.

Кафето на чорбаджията така си изстина на рогозката.

— Разбра ли сега? — поглади агата своята боядисана синкавочерна брада.

— Мустафа! — викна изведнъж чорбаджи Йордан така силно, че дори ниско пребрадените копачки, които бързаха с наведени глави през мегдана, се престрашиха да се извърнат към кафенето. — Чуеш ли, Мустафа!

Гърбавият турчин изхвръкна като подбишнат на прага.

— Кажи, чорбаджи!

Йорданчо затръска броеницата си.

— Кой каквото пие тая заран — викаше той, — все на моя сметка ще го пишеш! Гледай само хубаво да броиш кафетата! А на тебе — извърна се Йордан към агата и додаде по-тихо — ще ти пратя още днеска едно печено шиле барабар с тепсията. Няма да ми я връщаш! Така да знаеш! Дето ме ядоса тая заран… Брей, брей, брей! — не можеше да се успокои старецът. — Тъй било, смирило се кучето, налегнало си парцалите. Брей, да мирне селото, че и аз да мирна…

— Кажи, чорбаджи, защо ти е драго, та и ние да се порадваме сабахлем — обади се един възрастен турчин откъм вътрешния ъгъл на язлъка.

— То за вас е радост и не е, ама за мене е истинска радост! — отвърна той и се изправи. — Прощавай, Хасан ага, ще ида да се поразтъпча малко, че не ме свърта на едно място.

— Барем кафето си да беше изпил — засмя се субашата след него.

— Кой ти гледа сега кафето! — подвикна Крастата и заситни през мегдана, като въртеше весело алената си тояга и бъбреше нещо под мустак.