Хайдутин майка не храни

Хайдутин свинар

Знаеше Димка колко тежко ще му бъде, когато се проточат подбраните за ангария брезовчани, та сама го подкани да се махне от село:

— Я изкарай прасетата, докато дойдат майсторите. Па после иди да пожънеш на Герена. Видях снощи стрина Вълковица и тя ми рече, че зърното е почнало вече да прегаря. Като сготвя за майсторите, аз ще донеса ядене и ще пожънем до мръкнало.

Колкото и да беше спокоен гласът й — не можа да го излъже, не го пращаше тя само заради нивата в полето. Но той не рече нищо, а отиде и взе един от новите сърпове, окачени под навеса на коша. После отвори вратата на зимника и забърза след изгладнелите пъргави животинчета към преградената локва край село, около която циганите-свинари сбираха сутрин селските свине. Не му се искаше да среща никого днеска, но кокато мина край двора на Петко Влаха, той не можа да избегне стареца, който вчера толкова накъсо го беше отрязал пред дядо Димитра: вратникът им бе отворен.

— Добро утро, Страхиле! — подвикна му Петко, като откачи от теглича капистрите на широкогърбите си биволи. — Мислех си, като мина край вас, да те питам дали нямаш нужда от някой ангария-коларин като мене. Видях снощи, че още не си довършил чорбаджийските дувари.

— Аз, дядо Петко, си плащам на хората — отвърна позабъркан Страхил. — Виж, Мехмед има нужда от работници. Иди при него — белки те приеме, макар че си стар, та няма да му свършиш кой знае каква работа.

— При него съм и тръгнал, Страхиле, при него. Младйте ще копаят пръст, а пък аз на стари години камъни ще подпъвам — Ако ти дотежи — не го оставяше Страхил, сбери и другите дъртаци и право при пашата! Оплачете му се, той е добър човек, ще дойде да ви отмени.

— Кому да се оплачем? — отстъпи старецът. — Едно време другиму се оплаквахме, че имаше кой да ни брани, ами сега няма.

— Няма, че не знаете да почитате хората си. Въртите само езици като усойници. Вади сега камъни за бея и не се заяждай други път с мене — така да помниш.

— Ама чакай, Страхиле… — пусна дядо Петко капистрите и тръгна към вратника, но Страхил отмина подир прасетата, без да чуе заплетените му оправдания.

Не му вървеше тая сутрин: преди още да загасне ядът му от едната среща, налетя на друга. Отминал беше последната крайселска градина и пресичаше пътя, за да навлезе в рядкото бранище с Преградената локва, когато чу конски тропот по пътя откъм бейския конак. Извърна се и видя на трийсетина крачки пет-шест конници, които бързо го наближаваха. Сбърка се накъде да хване, защото позна по малкото турче, което се друсаше на едно ниско черно конче, че високият ездач на белия ат До него беше самият Мехмед.

След първата група конници се зададоха още двама, пред които тичаше с бесен лай по една сюрия привързани със синджири за ябълките на седлата хрътки и копои. Прасетата също се спряха и се вслушаха настръхнали от многогласния лай, като че и те като господаря си искаха да разберат накъде ще е по-добре да хукнат.

Конниците наближиха и Страхил, ще не ще, трябваше да изчака да минат. Обидно му беше да побегне, както би направил други на негово място, а и не можеше да свали калпак и да приведе ниско глава.

Ако Мехмед не яздеше отпреде до сина си, само свикнало око би могло да различи кой е господарят и кои са сеизите и чибукчиите му. Всички бяха натруфени в сърма, коприна и кадифе. Мехмед дори беше облечен по-просто от слугите си. Но фесът му беше килнат встрани, а моравият свилен пояс не скриваше колко строен и гъвкав е той в кръста. Само оръжието му беше по-хубаво и по-богато от оръжието на хората му. Преметнатата през седлото пушка блестеше като змийска кожа от златните и седефени люспици, а безценните камъни по дръжката на извития малък ятаган пръскаха утринните лъчи на хиляди капчици.

Беят се полюшваше напето с отпусната на пояса ръка, извил глава не по-лошо от арабския бегач. Така и би отминал той покрай тоя почернял и ожулен роб с прасетата, ако момчето не беше завикало:

— Тате, виж кой е! Виж кой стои там! — посочи то Страхил с плетеното си камшиче.

Мехмед посви ръката с юздата, недоволен, задето нарушиха плавния раван на коня му, извърна хубавото си, хищно като на ястреб лице и смрежи поглед към изправения под дървото селянин.

— Хайдутинът, тате! — не спираше да вика смаяното дете. — Страхил!

— Не, сине — процеди Мехмед остро. — Това не е хайдутин, това е свинар!

И в последната думичка беше вложено цялото кръвно отвращение, което агарянското племе изпитваше към свинете и свинарите.

Бащата и синът отминаха.

— Бягай от пътя бе! — изрева единият от кучкарите, като видя, че копоите се спуснаха върху селянина и уплетоха синджирите си. Ръката му извъртя дългия бич, за да опаше Страхила, но не се отпусна.

— Страхил! Страхил! — завика кучкарят и смушка коня, без да гледа, че ще изпрегази скъпите спахийски кучета.

Тоя кучкар беше единият от двамата пазванти, които Страхил пусна живи при Кривула, когато освободи навързаните селяни.

Страхил остана с наведена глава, докато лаят на псетата заглъхна надолу из гората.