Хищник

42

Доктор Селф седеше на своето бюро, гледаше басейна и се притесняваше, че ще закъснее. Всяка сряда сутрин трябваше да е в студиото най-късно до десет часа, за да се подготви за своето радиошоу на живо.

— Изобщо не мога да потвърдя това — каза тя по телефона и ако не бързаше толкова, щеше да се наслаждава на този разговор по съвсем не благородни причини.

— Няма съмнение, че вие сте предписала риталин хидрохлорид на Дейвид Лак — отвърна доктор Кей Скарпета.

Доктор Селф неволно се сети за Марино и всичко, което той беше казал за Скарпета, но не се притесняваше от нейния авторитет. В момента имаше превес над тази жена, която беше срещала само веднъж и за която непрестанно слушаше всяка божа седмица.

— Десет милиграма три пъти дневно — каза властният глас на Скарпета по телефона.

Беше уморена, може би потисната. Доктор Селф можеше да й помогне. Беше й го казала миналия юни, когато се запознаха в академията на официалната вечеря в чест на доктор Селф.

„Амбициозните жени с успешна професионална кариера като нас трябва да внимават да не пренебрегват своите емоционални пейзажи“ — бе казала тя на Скарпета, когато по случайност се оказаха заедно в дамската тоалетна.

„Благодаря за лекциите. Знам, че на студентите много им харесват“ — отвърна тогава Скарпета и доктор Селф веднага я прозря.

Хората като Скарпета бяха виртуози да избягват личностния анализ или всяко друго нещо, което би разкрило тяхната скрита уязвимост.

„Сигурна съм, че вдъхновявате студентите — продължи Скарпета, докато си миеше ръцете така старателно, сякаш се подготвяше за операция. — Всички оценяваме жеста, че, намерихте време във вашата натоварена програма да дойдете тук.“

„Знам, че не го мислите наистина“ — отвърна доктор Селф искрено. — „Повечето колеги в медицината гледат с неодобрение на такива като мен, които изнасят своята практика извън затворените врати на кабинета си и навлизат в широко отворената арена на радиото и телевизията. Разбира се, най-често го правят от завист. Подозирам, че половината от тези, които ме критикуват, биха продали душата си, за да са на мое място в ефир.“

„Вероятно сте права“ — отвърна Скарпета, докато сушеше ръцете си.

Тази реплика съдържаше няколко много различни интерпретации: доктор Селф е права, че повечето колеги в медицината гледаха на нея с неодобрение; половината от тези, които я критикуваха, й завиждаха; наистина подозираше, че половината от хората, които я критикуват, й завиждат, което означаваше, че може би въобще не й завиждаха. И независимо колко пъти беше преповтаряла този разговор в съзнанието си и беше анализирала точно тази реплика, доктор Селф и досега не беше сигурна какво точно бе имала предвид Скарпета и дали пък не беше я обидила по един фин и интелигентен начин.

— Май нещо ви притеснява — попита сега тя по телефона.

— Така е. Интересува ме какво е станало с вашия пациент Дейвид — отвърна Скарпета, като не обърна внимание на личната забележка. — Преди малко повече от три седмици сте му предписала още сто хапчета.

— Не мога да потвърдя това.

— Не ми е нужно да го потвърждавате. Взех шишенцето с лекарството от дома му. Знам, че риталин хидрохлоридът е предписан от вас и знам точно кога и къде са взети хапчетата. Аптеката е до църквата на Ев и Кристин.

Доктор Селф не го потвърди, но беше вярно. Каза само:

— Вие поне би трябвало да сте наясно с поверителността на лекарската информация.

— А аз се надявам вие да сте наясно, че сме много загрижени за благополучието на Дейвид и брат му, както и на двете жени, е които са живели.

— Някой от вас замисли ли се над възможността на момчетата да им е било мъчно за южна Африка? Не казвам, че е така. Просто хипотетично.

— Родителите им са починали миналата година в Кейптаун — обясни Скарпета. — Говорих със съдебния лекар, който…

— Да, да — прекъсна я доктор Селф. — Ужасна трагедия.

— И двете момчета ли бяха ваши пациенти?

— Можете ли да си представите колко травмиращо е било това? Както чух извън сеансите, които може и да съм имала с някое от тях, приемният им дом е бил временен. На всички е било ясно, че рано или късно те ще се върнат в Кейптаун и ще заживеят с техни роднини, които първо трябвало да си намерят по-голяма къща или нещо такова преди да вземат момчетата.

Може би не беше много разумно да продължи да дава подробности, но така се наслаждаваше на този разговор, че просто не можеше да го прекрати.

— Как се озоваха те при вас? — попита Скарпета.

— Ев Крисчън се свърза с мен, познаваше ме, разбира се, от предаванията, които водя.

— Сигурно често ви се случва. Хората ви слушат, а после искат да станат ваши пациенти.

— Така е, определено.

— Което означава, че отказвате на много хора, нали?

— Нямам друг избор.

— Тогава какво ви накара да приемете Дейвид, а вероятно и брат му?

Доктор Селф забеляза край басейна двама мъже с бели ризи, черни бейзболни шапки и слънчеви очила, които оглеждаха нейните цитрусови дървета и червените линии по стволовете им.

— Май имам неканени гости — каза тя с раздразнение.

— Моля?

— Онези проклети инспектори. Шоуто ми утре е точно по тази тема, новото ми шоу по телевизията. Е, сега вече наистина ще съм въоръжена и опасна в ефир. Вижте ги само как се разхождат из имота ми! Наистина трябва да затварям.

— Много е важно, доктор Селф. Не бих ви безпокоила, ако не се налагаше да…

— Страшно бързам, а сега и това. Тези идиоти пак са тук, вероятно за да убият хубавите ми дървета. Е, ще видим тази работа! Проклета да съм, ако позволя на банда дървосекачи да влязат в имота ми с триони и резачки. Ще видим — повтори тя заплашително. — Ако ви трябва още информация от мен, вземете си първо съдебна заповед или разрешение от пациента.

— Няма да е лесно да взема разрешение от изчезнал човек.

Доктор Селф затвори телефона и излезе навън в ясната гореща утрин, като решително се запъти към двамата мъже в бели ризи, на които сега видя фирмено лого — същото като на шапките им. На гърба на ризите с черни печатни букви пишеше: Отдел за услуги на гражданите към Министерство на земеделието, Флорида. Единият от инспекторите държеше органайзер в ръка и работеше нещо с него, докато другият говореше по мобилния си телефон.

— Извинете — каза доктор Селф войнствено, — с какво мога да ви услужа?

— Добро утро. Ние сме инспектори по цитрусите към Министерството на земеделието — отвърна мъжът с органайзера.

— Виждам кои сте — рече доктор Селф враждебно.

Всеки от тях носеше зелена служебна карта със снимка, но доктор Селф не си беше взела очилата и не можеше да прочете имената им.

— Позвънихме, но след като никой не отговори, решихме, че ви няма.

— И просто си влязохте и се разхождате из имота ми?

— Имаме право да влизаме в открити дворове и както казах, мислехме, че няма никой вкъщи. Натиснахме звънеца няколко пъти.

— Не мога да чуя звънеца от кабинета си — каза тя, като че ли те бяха виновни за това.

— Извинете ни. Но трябваше да проверим вашите дървета, а не знаехме, че колегите вече са били тук…

— Значи признавате, че и друг път сте влизали в имота ми неканени?

— Не точно ние. Искам да кажа, че ние не сме проверявали вашите дървета досега, но явно някой го е направил. Макар че не е отбелязано — рече инспекторът с органайзера.

— Госпожо, вие ли боядисахте тези дървета?

Доктор Селф погледна озадачено линиите по стволовете на дърветата.

— Защо да го правя? Реших, че вие сте ги боядисали.

— Не, госпожо. Така си бяха. Не сте ли ги забелязала досега?

— Разбира се, че съм ги забелязала.

— Извинете за въпроса, но кога ги забелязахте?

— Преди няколко дни. Не мога да кажа точно.

— Тези линии означават, че вашите дървета са заразени с цитрусова мана и трябва да се унищожат. Заразени са от години.

— Години ли?

— Би трябвало отдавна да са унищожени — обясни другият инспектор.

— Не разбирам за какво говорите.

— Спряхме да маркираме дърветата с червена боя преди няколко години. Сега използваме оранжева лента. Някой е маркирал вашите дървета за изкореняване, но май после са ги пропуснали. Не разбирам как е възможно, но тези дървета имат симптоми на заразени.

— Не и със стара мана, не. Нищо не разбирам.

— Госпожо, не получихте ли едно писмо, зелено писмо, с което ви уведомяваме, че вашите дървета имат симптоми на цитрусова мана и трябва да се обадите на съответния телефон? Никой ли не ви е показал протокол от пробите?

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите — отвърна доктор Селф и се сети за анонимното телефонно обаждане предната вечер, веднага след като Марино си тръгна. — Наистина ли дърветата ми имат симптоми на заразени?

Тя приближи до едно грейпфрутово дърво. То беше натежало от плод и й изглеждаше съвсем здраво. После се вгледа по-внимателно в едни листа, които инспекторът й посочи — имаха бледи петънца, дребни, едва забележими, с форма на ветрило.

— Виждате ли тези петна? — започна да обяснява той. — Те показват скорошно заразяване. Може би само от няколко седмици. Но са странни.

— Нещо не се връзва — намеси се другият инспектор. — Ако се вярва на червените маркери, досега тези дървета трябваше да са умрели, плодът да е изпадал, а ние да преброим кръговете и да видим кога. Нали разбирате, тези дървета листят четири или пет пъти в годината, така че като се преброят кръговете…

— Честно да ви кажа, пет пари не давам за кръговете или изпадалите плодове! За какво всъщност говорите? — избухна тя.

— И аз това си мислех. Ако тези маркери са направени преди няколко години…

— Ей богу, нищо не разбирам.

— На забавни ли ми се правите? — изкрещя му доктор Селф. — Защото според мен нищо от това не е забавно. — Тя погледна бледите ветрилообразни петна и отново се сети за вчерашното анонимно обаждане. — Защо дойдохте днес тук?

— Точно това е странното — отвърна инспекторът с органайзера. — При нас няма данни, че вашите дървета вече са били инспектирани, поставени под карантина и насрочени за изкореняване. Не разбирам. По принцип всичко се регистрира в компютъра. Петната по тези листа са особени. Ето, вижте — каза той и й показа едно листо с ветрилообразни петна.

— Обикновено не изглеждат така — продължи инспекторът. — Трябва да извикаме патолог да ги погледне.

— Защо точно моят двор днес? — настоя да узнае тя.

— Обадиха ни се по телефона, че вашите дървета може да са заразени, но…

— Обадиха ви се? Кой?

— Някакъв градинар от района.

— Това е нелепо. Аз имам градинар. Той никога не е споменавал, че на дърветата им има нещо. Тук има някаква огромна грешка. Нищо чудно, че обществото се е наежило срещу вас. Вие изобщо не знаете какво вършите, нахлувате в частните имоти на хората и дори не можете да си оправите сметките кои проклети дървета да отсечете.

— Госпожо, разбирам как се чувствате. Но цитрусовата мана не е шега работа. Ако не я овладеем навреме, скоро няма да остане и едно цитрусово дърво…

— Искам да знам кой ви се е обадил.

— Не знам, госпожо. Ще изясним въпроса и още веднъж се извиняваме за причиненото неудобство. Бихме искали да ви обясним какъв избор имате. Кога ще е удобно отново да ви посетим? Ще бъдете ли тук по-късно днес? Ще доведем и патолог да погледне листата.

— Можете да кажете на вашия проклет патолог и на шефовете си и на който още е замесен в това, че не знаят с кого си имат работа. Вие знаете ли коя съм аз?

— Не, госпожо.

— Пуснете си радиото днес на обяд и слушайте „Да поговорим“ с доктор Селф.

— Сериозно ли? Това сте вие? — възкликна инспекторът с органайзера, изумен и впечатлен, както и трябваше да бъде. — Слушам шоуто ви всеки път.

— Имам и ново, телевизионно шоу. По Ей Би Си утре в един и половина. Излъчва се всеки четвъртък — каза тя, доволна, че е попаднала на почитател, и малко по-благоразположена към тях.

Стържещият звук, който се чуваше отвъд счупения прозорец, приличаше на копаене. Ев дишаше кратко и учестено, с вдигнати над главата ръце, и се ослушваше.

Струваше й се, че беше чула същия шум преди няколко дни. Не си спомняше точно кога. Може да е било и през нощта. Чуваше как някой забива лопатата в пръстта зад къщата. Тя смени своята поза върху матрака и глезените и китките й запулсираха, сякаш някой ги биеше, а раменете й горяха. Беше й горещо и жадно. Едва успяваше да мисли и вероятно имаше треска. Инфекциите по тялото й бяха много зле и всяка нежна част пареше непоносимо, не можеше да си свали ръцете, освен ако не се изправи.

Щеше да умре. И да не я убиеше, пак щеше да умре. В къщата беше тихо и тя знаеше, че останалите вече ги няма.

Каквото и да беше направил с тях, вече не бяха тук.

Сега го знаеше.

— Вода — опита се да извика тя.

Думите набъбваха в нея и се пукаха като балончета във въздуха. Тя говореше с балончета. Те политаха нагоре и изчезваха, без да издадат ни най-малък звук в горещия застоял въздух.

— Моля те, моля те… — Думите й не стигаха до никъде и тя се разплака.

Ридаеше и сълзите й падаха по съсипаната зелена роба в скута й. Ридаеше, сякаш нещо се беше случило, нещо окончателно, съдба, за която никога не си беше представяла, че ще я сполети, и тя гледаше тъмните петна, които сълзите й оставяха върху съсипаната роба — същата прелестна дреха, с която беше облечена, когато проповядваше. Под нея беше скрита малката розова маратонка. Тя усещаше обувката на малкото момиченце до бедрото си, но ръцете й бяха вдигнати и не можеше да я гушне или да я скрие по-добре, а от това мъката й стана още по-голяма.

Слушаше копаенето до прозореца и в един момент започна да усеща зловонието.

Колкото по-дълго продължаваше копането, толкова по-осезателна ставаше миризмата, която нахлуваше в стаята, но това беше друга воня, ужасна гнилостна воня на нещо мъртво.

„Отведи ме у дома — молеше се тя на Господ. — Моля те, отведи ме у дома. Покажи ми пътя.“

Успя да се подпре на колене, да коленичи, и копането спря, после пак започна и пак спря. Тя залитна, почти падна, насили волята си да се задържи изправена, после отново се свлече и отново се помъчи да се изправи, а сълзите се стичаха от очите й, и когато най-накрая успя, болката беше толкова силна, че й причерня. Тя пое дълбоко въздух и малко й просветна.

„Покажи ми пътя“ — помоли се пак.

Въжетата бяха от тънък найлон. Едното беше вързано за закачалката, огъната и омотана около възпалените й подути китки. Като стоеше изправена, въжето беше отпуснато. Когато седнеше, ръцете й се вдигаха над главата. Вече не можеше да легне. Това беше последната му жестокост, да скъси въжето, така че тя беше принудена да стои права, опряна на дървената стена, докато я държаха краката, а после сядаше и ръцете й автоматично се вдигаха нагоре. Това беше най-новата му жестокост, накара я да си отреже косата, а после скъси въжето.

Тя вдигна поглед към гредата на тавана — въжетата бяха прехвърлени през нея, едното беше вързано за закачалката, омотана около китките й, а другото — за закачалката, увита около глезените й.

„Покажи ми пътя. Моля те, Господи.“

Копането престана и зловонието изпълни стаята и залютя в очите й, вече знаеше какво означаваше то.

Тях ги нямаше. Тя беше единствената останала.

Вдигна поглед към въжето, завързано за закачалката около китките й. Ако застанеше права, въжето беше достатъчно свободно, за да се омотае веднъж около шията й. Тя вдиша от вонята, съзнавайки откъде идва, помоли се още веднъж, уви въжето около шията си и увисна на него с цялата си тежест.