Хищник

44

Марино чакаше да активира поредица от мишени с човешка форма, които щяха да изскочат иззад храсти, една ограда и едно дърво по главната крива, или „Кривата на мъртвеца“, както Луси я наричаше.

Той погледна оранжевия ветропоказател на централното поле, за да се увери, че вятърът все още е от изток и духа със скорост около пет възела. Видя как Луси прибра с дясната си ръка пистолета в кобура и се пресегна назад към доста голямата кожена дисага, докато взимаше плавно, с постоянна скорост от сто километра в час, завоя за насрещен вятър и навлезе в правата по посока на вятъра.

С едно плавно движение извади деветмилиметрова карабина „Берета Сх4 Стром“.

— Пускам ги след пет — каза той.

Изработена от матиран черен полимер, със същия телескопичен приклад като на картечния пистолет „Узи“, карабината „Сторм“ беше страстта на Луси. Тя тежеше по-малко от три килограма, имаше ръкохватка като на пистолет, което я правеше лесна за боравене, и беше пригодена за стрелба от ляво или дясно рамо. С една дума, това оръжие не беше за аматьори и когато Марино активира Трета зона, Луси влезе в стихията си, месинговите гилзи проблясваха на слънцето и се сипеха зад нея. Тя уби всички по „Кривата на мъртвеца“ повече от веднъж. Марино преброи петнадесет изстреляни патрона. Всички мишени бяха повалени, а й оставаше още един патрон.

Той се замисли за жената на име Стиви. Замисли се за срещата на Луси с тази жена вечерта. Номерът с 617, който Стиви беше дала на Луси, принадлежеше на някакъв тип от Конкорд, Масачузетс, някой си Дъг. Той твърдеше, че преди няколко дни си загубил телефона в един бар в Провинстаун. Каза също, че още не бил спрял номера, защото явно някаква жена го е намерила, обадила се на един от номерата в него, попаднала на приятел на Дъг, който й дал домашния му телефон. Тя се обадила на Дъг вкъщи и му казала, че ще му изпрати телефона по пощата.

Досега не беше го направила.

Хитър номер, помисли си Марино. Ако намериш или откраднеш нечий телефон и се обадиш на собственика, че ще му го върнеш, може би той няма да деактивира веднага номера и можеш да ползваш телефона известно време, докато потърпевшият се усети. Това, което озадачаваше Марино, беше защо тая Стиви си беше направила целия този труд. Ако не е искала да има сметка при някой от мобилните оператори, защо просто не си е купила предплатена карта?

Която и да е тази Стиви, не й беше чиста работата. Напоследък Луси живееше твърде близо до ръба и това продължаваше вече около година. Промени се. Беше станала невнимателна и безразлична и на моменти Марино се питаше дали пък не се опитва да се нарани, да се нарани жестоко.

— Зад теб излиза още една кола — съобщи й той. — Свършено е с теб.

— Презаредих.

— Не е възможно — отвърна той, като не вярваше на ушите си.

Беше успяла да извади празния магазин и да сложи нов, без той да забележи.

Луси спря мотора под контролната кула. Марино остави слушалките на пулта и докато слезе по дървените стълби, тя си беше свалила шлема и ръкавиците и тъкмо разкопчаваше якето.

— Как го направи?

— С измама.

— Знаех си.

Той примижаше на слънцето и се питаше къде, по дяволите, си беше оставил слънчевите очила. Напоследък доста неща му се губеха.

— Имах допълнителен магазин тук — каза тя, като потупа един от джобовете си.

— Аха. Но в реалния живот сигурно няма да имаш, така че, вярно, измамила си.

— Оцелелият пише правилата.

— Какво реши за „Z–Rod“, да ги направим всичките „Z–Rod“? — попита той, като знаеше нейното мнение по въпроса, но се надяваше да е размислила.

Нямаше смисъл да се увеличава обемът на двигателя с около тринадесет процента, който и без това вече беше увеличен от 1150 сс на 1318 сс, а конските сили от 120 на 170, така че мотоциклетът да вдига над 220 километра в час за 9,4 секунди. Колкото по-лек беше моторът, толкова по-добри щяха да са параметрите му, но това би означавало да заменят кожената седалка и задния калник с лят стъклопласт и да се лишат от дисагите, а това не беше много уместно. Надяваше се Луси да се е отказала да осакати новата им флота от мотори за специални операции. Надяваше се, че поне веднъж ще се задоволи с това, което има.

— Непрактично и ненужно — каза тя и той искрено се изненада. — Един Z–Rod двигател издържа петнайсетина хиляди километра, така че представи си какви проблеми ще имаме с поддръжката, а и като ги оголим толкова, ще бият много на очи. Да не говорим колко по-шумни ще станат заради по-големия приток на въздух.

— Сега пък какво! — изропта той с въздишка, когато телефонът му звънна. — Да — каза рязко.

Слуша известно време и затвори телефона с коментара „Мамка му!“, а после се обърна към Луси:

— Започват обработката на комбито. Можеш ли да почнеш в къщата на Симистър без мен?

— Не се безпокой. Ще кажа на Лекс да ме посрещне.

Луси откопча от колана си една двупосочна радиостанция и я включи:

— Нула–нула–едно до конюшнята.

— Какво мога да направя за вас, нула–нула–едно?

— Подгответе коня ми. Ще я извеждам на разходка.

— Трябва ли й по-голям запас под седлото?

— Няма нужда, и така си е добре.

— Радвам се да го чуя. Отивам.

— Ще тръгнем за Саут Бийч към девет — каза тя на Марино. — Ще се видим там.

— Може би е по-добре да тръгнем заедно. — Той я гледаше и се опитваше да отгатне какво става в ума й.

Никога не можеше, не и в нейния ум. Ако беше съвсем малко по-сложна, щеше да му трябва преводач.

— Не можем да рискуваме тя да ни види в една и съща кола — каза Луси, като събличаше якето и се оплакваше, че ръкавите са като китайски белезници.

— Може да е някаква секта — рече Марино. — Секта от вещици, които рисуват по телата си червени отпечатъци на ръце. Салем е близо. Там ги има всякакви вещици.

— Вещиците са на сборища, не на секти — каза Луси и го удари леко по рамото.

— Може и тя да е такава — отвърна Марино. — Вещица, която краде мобилни телефони.

— Може пък направо да я попитам.

— Трябва да внимаваш с хората, Луси. Само това ми е забележката към теб, нехаеш с кого се забъркваш. Ще ми се да си по-бдителна.

— Може би с теб имаме общ недостатък. Твоята преценка за хората май не е много по-добра от моята. Леля Кей каза, че Реба е много мила, а ти си се държал с нея идиотски в къщата на Симистър.

— Докторката не е трябвало да говори така. Не е трябвало да казва каквото и да било.

— Не беше само това. Каза също, че Реба е умна, нова в тази работа, но умна. А не „тъпа като галош“ и всички други клишета, които толкова обичаш.

— Глупости!

— Сигурно тя е жената, с която преди време излизаше — каза Луси.

— Откъде знаеш? — изтърва се Марино.

— Ти току-що ми каза.