Иконом за един ден

Десета глава

Когато преди около четвърт час Доли му съобщи, че старият им познайник Туист скоро ще пристигне в Шипли Хол, Соупи Молой се стресна и разстрои от новината. Още по-голямо беше учудването му, след като разбра, че именно тя е уредила нежеланото присъединяване на Чимп към малката колония на госпожа Корк, състояща се от сериозни мислители.

— За Бога, скъпа, какво те е прихванало? Защо го направи?

Госпожа Молой вирна нос и с достойнството на оскърбена херцогиня отвърна:

— Защото прецених, че присъствието му е наложително.

— Нима забрави що за човек е Чимп, скъпа? — възкликна Соупи, който изпитваше към „частния детектив“ същата неприязън, каквато последният хранеше към него. — Той е най-непочтеният човек на света, не му вярвам дори когато ми каже „добър ден“.

— Несправедлив си към него…

— Миличка, какво ти става? Не по-зле от мен знаеш, че старият ни познайник има слабост към чуждите вещи. Предчувствам какво ще се случи след пристигането му тук — ще види предмет, който му харесва и не е закован за пода с гвоздеи, ще го пъхне в чантата си и ще офейка. Помислила ли си си кого ще обвинят? Нас, разбира се… и по-точно теб, задето си го препоръчала на госпожа Корк. След ден-два и нас ще изхвърлят като мръсни котета.

— А ти не искаш това да се случи, нали?

— Разбира се, че не искам!

— Раздялата със скъпата госпожа Корк ще разбие сърцето ти, затова си се запънал като магаре на мост!

— За какво намекваш, скъпа? Държиш се особено. Гневът, който от няколко дни тлееше в гърдите на Доли Молой, пламна като буен огън:

— Преструваш се на света вода ненапита, а? Какво безочие! Сигурно си въобразяваш, че не съм забелязала какви ги вършиш! Много се лъжеш, драги, не съм сляпа! Кой се разхождаше с госпожа Корк в градината и й позволяваше да го закичва с уханни рози?

— Ама, миличка…

— Кой днес следобед седеше с нея на терасата и милваше ръката й като някой Казанова? Не подозираше, че съм ви видяла, нали, скъпи съпруже? Знаеш ли, че като ви зърнах, сякаш ме удариха с железен прът по куфалницата? Никога не съм вярвала, че ще ми причиниш такава болка, Соупи. Спомням си как кимаше, когато на брачната ни церемония свещеникът те наставляваше да не обръщаш внимание на други жени и неотлъчно да бъдеш до мен в дни на радост и на скръб… и прочие…

— Успокой се, малката ми. Станала си жертва на недоразумение.

— Какво ти недоразумение? С очите си видях как галиш ръката й, която, между другото, е досущ като лапа.

— Първо, не погалих ръката й, а насърчително я потупах, второ, знаеш ли защо го сторих? Защото се опитвах да й продам акции от моята петролодобивна компания.

— Сериозно ли говориш?

Изражението на господин Молой беше като на сенатор, който току-що е отхвърлил нескопосано скалъпените обвинения на опозицията.

— Разбира се. Крайно време е да проумееш, че съпругът ти е делови човек, и да възприемеш методите му на работа. Госпожа Корк ми разказа за неприятностите, които племенникът й Лайънел е имал като свидетел на някакво глупаво съдебно дело, и сподели с мен страховете си, че преживяното ще нанесе трайни поражения на нежната му душа, при което сметнах за необходимо да пробутам едно потупване по ръката, за да демонстрирам приятелско съчувствие. Стратегията ми се оказа успешна — само след няколко минути ми се отвори възможност да й предложа акции от „Силвър Ривър“ и госпожата прояви голям интерес. За съжаление се наложи набързо да приключим деловия разговор, тъй като тя имаше неотложен ангажимент, но работата е опечена. Утре госпожа Корк ще ми връчи подписан чек.

Гневното изражение беше изчезнало от прелестното личице на Доли Молой, сякаш някой го бе изтрил със сюнгер. Красивите й очи се наляха със сълзи, като осъзна колко несправедливи са били обвиненията й към този достоен човек.

— О, Соупи, каква съм глупачка! Помислих си, че…

— Не ти се сърдя, сладурче.

— Но защо не ми каза?

— Исках да те изненадам с хубавата новина по случай рождения ти ден.

— Колко изкярихме?

— Почти хиляда.

— Долара ли?

— Лири стерлинги.

— Хиляда лири! О, Соупи, ти си гений! — Тя се хвърли в обятията на съпруга си, като развълнувано подсмърчаше. Ала дори в този върховен момент щастието й се помрачаваше от угризенията на съвестта, които още я измъчваха. Упрекваше се, задето е реагирала като глупачка и не е прозряла, че съпругът й за нищо на света не би дарил с ласките си друга жена, освен ако не е в интерес на бизнеса.

След като в продължение на няколко секунди се прегръщаха нежно и се наслаждаваха на съпружеското си щастие, двамата се откъснаха един от друг. Господин Молой промърмори: „Брей!“, и запали цигара. Госпожа Молой промълви: „Божичко!“, и извади от чантата си пудриерата. Сетне се хванаха под ръка и тръгнаха по алеята — изглеждаха напълно доволни от съдбата си. Може би си казваха: „Благословени да са семейните свади, които любящите сърца тъй сближават“… но може би не ги вълнуваха подобни мисли.

— Знаеш ли, скъпи мой — замечтано промълви госпожа Молой, повдигайки интересен въпрос, — понякога се чудя дали наистина съществува петролен кладенец, наречен „Силвър Ривър“…

— И аз често си задавам същия въпрос.

— Нищо чудно да го има, как мислиш?

— Нищо чудно…

— Ще бъде голям майтап, ако е вярно, нали?

— Би било много забавно — съгласи се Соупи. — На това се казва прекалено голямо съвпадение. — Усмихна се, сетне възвърна сериозното си изражение. — Но да се върнем на въпроса за предстоящото посещение на Чимп, миличка. Признавам, че не одобрявам идеята този мошеник да се навърта в имението.

— Не се тревожи, драги.

— Как да не се тревожа! Представям си какво ще се случи, когато той се развихри.

— Казах ти да не се тръшкаш напразно. Нашият приятел си пада по удобствата. Няма да издържи тук повече от един ден, особено като разбере, че сутрин, обед и вечер ще го хранят само със зеленчуци.

— Имаш право — поуспокои се господин Молой, широко се усмихна и смени темата. Увлечени в обсъждане на възможността той да изиграе правилно козовете си и да убеди госпожа Корк да купи още един пакет акции от „Силвър Ривър“, стигнаха до края на алеята и излязоха на брега на езерцето, където се натъкнаха на симпатичен младеж, вперил поглед във водата със съсредоточеното изражение на човек, който наблюдава попови лъжички.

— Здравейте — провикна се Доли.

— Господинът изглежда непознат — промърмори Соупи.

— Сигурно е ново попълнение.

Приближиха се до младия човек и господин Молой, следвайки принципа, че не се знае от коя трънка ще изскочи заекът, поради което се стараеше да очарова всеки евентуален купувач на несъществуващите си акции, любезно поздрави Джеф и със замах свали шапката си.

— Добър вечер — отвърна младежът, на когото високото чело на непознатия — досущ челото на Шекспир — беше направило силно впечатление.

— Сигурно сте нов член на нашата малка колония, сър — предположи господин Молой.

— Да. Току-що пристигнах. Тук е прекрасно.

Доли кисело се засмя:

— Природата и къщата наистина си ги бива. Но почакайте, докато удари гонгът за вечеря…

— Това е съпругата ми — побърза да я представи Соупи.

— Приятно ми е да се запознаем, казвам се Молой.

— Здравейте. Името ми е Ейдър — каза Джеф и с изненада забеляза, че любезните съпрузи изглеждат изумени.

— Моля? — избърбори Соупи. — Извинете, не чух името ви.

— Ейдър. Шерингам Ейдър.

Двамата се спогледаха, сетне изпитателно се втренчиха в Джеф. Стори му се, че очите на дамата проникват до дъното на душата му и изобличават лъжата му.

— Май има някаква грешка — промърмори господин Молой.

— Ако питаш мен, на този човек не му е чиста работата — съгласи се Доли. Бурният живот, който бе водила, я беше научил на мига да разпознава измамниците. — Каква ти е играта, приятел? — обърна се тя към младежа.

Сърцето на Джеф направи неуспешен опит да изскочи от гърдите му. Когато господин Молой с горделивото изражение на крал, който удостоява с почести покорния си поданик, преди малко му беше съобщил фамилното си име, то му се бе сторило странно познато. Ала едва сега осъзна, че именно жената, която го пронизваше с поглед, е препоръчала на госпожа Корк да използва услугите на Шерингам Ейдър. И през ум не му минаваше, че още с пристигането си в Шипли Хол ще се сблъска с хора, които познават съседа му в Лондон.

След миг се поокопити и се окуражи с мисълта, че не е предвиждал и възможността да срещне Лайънел Грийн, а блестящо бе излязъл от затрудненото положение. Събра сили и се подготви да преодолее новото и още по-опасно препятствие.

Въпреки смайването си Соупи продължи да се държи като истински джентълмен. Макар да подкрепяше предположението на съпругата си, че непознатият е пристигнал в Шипли Хол с непочтени намерения, беше склонен да изслуша обясненията му.

— Съпругата ми е изненадана от съвпадението — обясни любезно, — тъй като тази вечер очакваме да пристигне наш приятел, който също се казва Шерингам Ейдър…

— И който е частен детектив — намеси се Доли.

— А вие не сте човекът, когото очакваме — прекъсна я съпругът й.

— В никакъв случай! — отсече Доли.

Джеф широко се усмихна. Внезапно му беше хрумнал изход от трудната ситуация.

— Много забавно, нали?

— Изобщо не ми е до смях — скастри го госпожа Молой.

— Нищо чудно, че сте изненадани. Откога не сте виждали приятеля си?

— Разговарях с него тази сутрин.

— Нима не ви предупреди, че продава фирмата си?

— Какво?

— Точно така — пред вас е купувачът, който наследи и клиентелата. От днес следобед аз ръководя издирванията. Както се постъпва в подобни случаи, реших да използвам името на фирмата, което е нещо като запазена марка.

Госпожа Молой извърна поглед към съпруга си:

— Чимп Туист изобщо не спомена, че възнамерява да се откаже от работата си.

— Така ли?

— Точно така, сър. Не спомена нито дума по въпроса.

— Щом е ваш добър познат, сигурно сте забелязали колко е потаен — подхвърли Джеф. — Направи ми впечатление на човек, който не обича да споделя плановете си дори с най-близките си хора. Безсъмнено това е похвално качество.

Ала Доли Молой не се хвана на въдицата и недоверчиво промърмори:

— Изобщо не приличате на детектив.

— Разбира се, че не приличам — отвърна Джеф и за по-голяма правдоподобност реши да използва думичките „драга госпожо“. — Драга госпожо, нима не знаете, че така трябва да изглежда частният детектив, когато иска да приспи подозренията на престъпниците? — Погледна часовника си и възкликна: — Господи, как лети времето! Налага се да отида в стаята си и да се преоблека за вечеря. Довиждане, госпожо Молой. Довиждане, господин Молой. Разбира се, разделяме се за кратко време. Надявам се отново да се срещнем в близко бъдеще.

Побърза да се отдалечи, като мислено се поздравяваше, задето е избрал най-подходящия момент да прекрати разговора. Доли се обърна към съпруга си:

— Какво мислиш, Соупи?

— Може би човекът казва истината…

— Изглежда ми съмнително, че Чимп не ми спомена за намеренията си да продаде фирмата.

— Знаеш, че не е от хората, които споделят плановете си.

— Но защо ще предприема толкова прибързана стъпка?

— Може би е трябвало спешно да напусне Лондон — предположи Соупи. — Нищо чудно да са му духнали под опашката на този мазник, както често се е случвало в миналото.

— Може би имаш право.

Потънали в размисли, съпрузите мълчаливо изминаха краткото разстояние до къщата.