Иконом за един ден

Седма глава

Наложи се Ан Бенедик да почака десетина минути във фоайето на клуба, докато негово благородие Уфнам най-сетне слезе по широкото стълбище — беше хванал под ръка архиепископа, който изглеждаше доста притеснен, и двамата водеха оживен разговор. Като видя племенницата, отпусна хватката си и архиепископът стремително се втурна към помещението, наречено Стая на мълчанието, в което разговорите бяха забранени.

— Ето те и теб, скъпа моя. Току-що дойде, нали? Браво на теб. Май позакъсня, а?

— Не, не съм закъсняла — строго отвърна Ан, сякаш говореше на непослушно дете, какъвто всъщност бе чичо Джордж. — Освен това те чакам доста отдавна. Преди четвърт час ти предадоха, че вече съм във фоайето.

— О, едва сега си спомних — точно така беше. Показвах на момчетата един фокус с кибритени клечки и така се увлякох, че не усетих кога е минало времето. Отивам да си взема шапката.

— На главата ти е.

— Така ли? Да тръгваме тогава.

— Много закъсняхме. Налага се да шофирам с бясна скорост, за да те върна в имението, преди да забележат отсъствието ти.

— Не ти ли казах, че днес е почивният ми ден?

— Не. И таз хубава — скъсах си нервите от притеснение, накрая излезе, че напразно съм се тревожила.

— Пустата ми памет! Напоследък много взе да ми изневерява.

Като излязоха на улицата, където беше паркирана двуместната кола, девойката отстъпи назад, докато спътникът й се качи. Доскоро първа се настаняваше зад волана, но бе станала много по-благоразумна след няколко неприятни инцидента, когато под тежестта на туловището на лорда бе изхвръкнала като топка за пинг-понг. Подготвяйки се за качване, той за миг застиваше във въздуха, сетне като лавина се стоварваше върху седалката.

След като изпълниха сложната процедура по настаняването, тя включи двигателя и потегли. Първият четвърт час от пътуването премина в мълчание. Ан предпочиташе да не разговаря, докато шофира по оживените лондонски улици, а лорд Уфнам размишляваше върху убедителните аргументи, с които щеше да срази архиепископа, ако разполагаше с повече време. Както винаги в подобни случаи, лицето му стана безизразно и докато излизаха от предградията, той не гъкна и не помръдна, създавайки впечатлението, че се намира на другия край на света и връзката с него може да бъде осъществена само чрез международен телефонен разговор.

Когато излезе на извънградското шосе, на което движението не беше толкова натоварено, Ан сръга в ребрата възрастния си родственик, за да го изведе от обичайния му транс и да го подтикне към разговор:

— Какво ще кажеш, миличък?

— А? — стресна се лордът.

— Как мислиш, частният детектив ще ти помогне ли да откриеш диамантите?

— О, да. Помощта му определено ще облекчи положението ми — поне няма да е необходимо да тършувам из стаите на разни непознати, които после се оплакват от мен.

Ан свъси вежди и впери поглед в предното стъкло:

— Дано най-сетне щастието ни се усмихне. Ако отново ударим на камък, ще бъда сломена. Нямаш представа как ми е омръзнало да бъда секретарка на госпожа Корк.

— А ти нямаш представа колко ми е дошло до гуша да се преструвам на иконом.

— Да се надяваме, че господин Ейдър ще ни помогне да си възвърнем семейното богатство. Какво е мнението ти за него?

— Сече му пипето на този младок.

— И на мен ми се стори доста умен.

— На младини бях досущ като него.

— Не думай. Беше ли строен и мускулест?

Лорд Уфнам се позамисли, сетне отвърна:

— Бях як като бик, виж, строен никога не съм бил. Важното е, че бях огън-момче, а нашият нов съюзник също е огън-момче — в него има живец. Пълна противоположност е на опуления смотаняк — бояджия, за когото твоя милост взе че се сгоди.

— Сто пъти съм ти казвала да не наричаш Лайънел „опулен смотаняк“. Освен това той не е бояджия, а декоратор.

— Още по-лошо. Бях потресен до дъното на душата си, когато ти ми съобщи, че възнамеряваш да се омъжиш за него.

— Изобщо не бях изненадана от реакцията ти.

— Спомням си, че възкликнах: „Тъкмо него ли избра? Да му се не види, какво му харесваш на този безмозъчен мазник, на този мустакозасуквач?“

— Драги мой чичо, забелязвам, че за някои неща паметта не ти изневерява. Но сега не е моментът да обсъждаме качествата на Лайънел. Отдавна съм разбрала, че по отношение на него с теб винаги ще имаме разногласия. Радвам се, че одобряваш господин Ейдър. Признавам, че и аз съм възхитена от бързината, с която схвана същността на проблема. Сигурно всички детективи са толкова умни.

Лорд Уфнам изхърка като давещ се плувец, но Ан не се обезпокои — знаеше, че той се киска по този начин.

— Младежът не е никакъв детектив! — отсече чичо Джордж.

— Моля?

— От пръв поглед го разконспирирах.

Тъй като в момента по отсрещното платно не се задаваше кола, девойката си позволи да се обърне и да изгледа спътника си. Забеляза, че очите му започват да се замъгляват — сигурен признак, че той ще изпадне в поредния транс, — затова отново го сръга в ребрата:

— Какви ги бръщолевиш?

— Това е самата истина. Отдалеч подушвам частните детективи — животът ми е отровен от тях. Когато бях млад, ме следваха на глутници. Тези типове са оформени простаци — ще ги познаеш от километър разстояние. Онзи младеж случайно беше там. Спомняш ли си какво му каза, когато влезе в кантората?

— Казах: „Господин Ейдър?“, използвайки въпросителна интонация.

— А той какво отговори?

— Май каза: „Безсъмнено.“

— Още едно потвърждение, че не съм се излъгал. Частният детектив щеше да измрънка: „На вашите услуги, мадам“, щеше да потрива мръсните си ръце и лицемерно да се усмихва като сервитьор. Младежът хилеше ли се угоднически?

— Не, само се взираше в мен.

— Именно. И знаеш ли защо? Защото е бил запленен от красотата ти. Всеки младеж, който те види, на мига загубва ума си. На мен си се метнала — жените винаги са ме намирали неотразим. Навремето това ми създаваше доста неприятности. Запознавам се с някоя дама, проявявам към нея само любезност и не си позволявам волности, но не щеш ли, тя решава да напусне съпруга си заради моя милост. Ето защо бях постоянна жертва на разни частни детективи.

— Забелязвам, че паметта ти изневерява само относно местонахождението на диамантите, а спомените за младежките ти похождения изобщо не са се заличили от съзнанието ти.

— За което горчиво съжалявам. Повярвай, че не ми е приятно да си припомням младежките си лудории — целомъдрено отбеляза лордът.

Ан отново насочи поглед към шосето, замисли се и прехапа долната си устна. Нужно й беше малко време, за да преосмисли фактите в светлината на новите доказателства. Чичо Джордж пък разсъждаваше защо, след като имат на разположение толкова много дървета, птиците кацат по телеграфните жици, които сигурно са неудобни за стъпване. Ето защо и двамата мълчаха, докато наближиха имението.

— Но това е пълно безумие! — възкликна Ан.

— Моля!? — стресна се лордът, тъй като гласът й го беше изтръгнал от задълбочените му размисли.

— Става въпрос за господин Ейдър.

— Какво за него?

— Сигурно не е с всичкия си.

— Защо?

— На един нормален човек не би му хрумнало да устрои подобен маскарад.

— Нищо му няма на момчето. Какво друго да стори при така създалите се обстоятелства? Смятам, че желанието му да бъде близо до племенницата ми е съвсем естествено, след като до уши се е влюбил в нея.

— Не говори празни приказки, скъпи мой.

— Нима ме обвиняваш, че дрънкам глупости? — засегна се лордът.

— Невъзможно е да се е влюбил в мен от пръв поглед.

— Защо?

— Защото любов от пръв поглед не съществува!

— Така ли мислиш? Ако се наредят една до друга всички жени, в които съм се влюбвал от пръв поглед…

— Сигурна съм, че грешиш.

— Младежът си призна.

— Какво!?

— Честна дума. След като ти излезе, го погледнах в очите и попитах: „Влюбен си в нея, а?“.

— Не е вярно, нали? — възкликна Ан.

— Вярно е.

— Но защо го направи?

— Исках да получа от сигурен източник потвърждение на подозренията си. Когато ти е необходима информация, пий направо от извора!

— Какво отговори той?

— Каза „да“.

— Май не е от разговорливите. Отговорът е доста лаконичен, не мислиш ли?

— Директният въпрос изисква директен и немногословен отговор. „Влюбен си в нея, а?“ — попитах, а младежът отвърна: „Да.“ Кратко и ясно, без увъртания. Гледай да не го изпуснеш. Едва ли ще срещнеш толкова симпатичен младеж. От пръв поглед много ми допадна.

— Изглежда, забравяш, че съм сгодена за Лайънел.

— Лайънел ли? Сигурно нямаше да му обърнеш внимание, ако не беше красив като манекените, които се мъдрят по витрините на магазините. Забелязал съм, че жените са неспособни да дадат правилна преценка на характера и се подвеждат по външния вид. Дай ми две буци въглища и малко глина и ще създам много по-достоен човек от Лайънел Грийн. Да му се не види, ще ми се вчера да бях в съда, за да видя как онзи адвокат прави на пух и прах любимия ти!

Ан удари спирачки. Намираха се в началото на алеята за коли, водеща към Шипли Хол. Лордът смръщи вежди и си помисли, че по разбираеми причини не е желателно да го видят в компанията на секретарката, но все пак племенницата му може да го остави по-близо до сградата.

Ала макар да беше пълна противоположност на Мъртъл Шусмит, тя споделяше мнението на бившата годеница на Джеф, че мъжете трябва да бъдат наказвани заради простъпките си.

— Слизай, скъпи! — изкомандва.

— Защо, още сме далеч от сградата!

— Слизай веднага! Дано те нападнат побеснели охлюви и да те изпохапят! Знаеш, че мразя да злословиш по адрес на Лайънел.

— Нямаше да ти е неприятно, ако дълбоко в себе си не осъзнаваше, че имам право.

— Вън! — изсъска Ан. — Дано не само да те изпохапят, ами да те набодат с рогцата си!

Лорд Уфнам слезе от колата — или по-точно — свлече се като вековно дърво, повалено от брадвата на дървар, а девойката подкара по алеята. Отново се беше замислила и машинално хапеше долната си устна. От ума й не излизаше онзи сатана в човешки образ, наречен Джеф Милър. Питаше се дали някога съдбата ще й предостави възможност да се запознае с него и да го постави на мястото му.

Надяваше се, че някой ден щастието ще й се усмихне.