Иконом за един ден

Тринайсета глава

Ан Бенедик излезе на терасата, за миг се полюбува на прекрасната гледка, сетне бавно тръгна по алеята, водеща към езерцето, в което преди седмица Джеф беше наблюдавал състезанието на поповите лъжички.

От малка обичаше да се усамотява там, когато бе тъжна или в лошо настроение, каквото я измъчваше в момента. Ще бъде преувеличено, ако кажем, че мъка тегнеше като камък на сърцето й, но усещането, че нещо куца в отношенията с бъдещия й съпруг, не й даваше покой.

Нямаше по-щастлива от нея, когато научи за предстоящото посещение на Лайънел Грийн. Представяше си как заедно ще се разхождат по сенчестите алеи, а тихият ветрец романтично ще шумоли в листата на вековните дървета, които изобилстваха в парка, заобикалящ старинния дом на фамилията Уфнам — ето защо бе неприятно изненадана от желанието на Лайънел да се преструват, че не се познават.

Въпреки че й беше обяснил мотивите си и тя ги бе одобрила като основателни и разумни, все пак й се струваше доста подло от негова страна да поставя любовта им на второ място след материалните си интереси. Доскоро го смяташе за най-прекрасния и най-благородния човек на света, ала сега сияйният му образ сякаш беше помрачен.

Освен това я измъчваше проблемът с препарираната антилопа.

Втренчи се във водната повърхност и дълбоко се замисли, опитвайки се да прогони чувството за самота и разочарование. Не усети кога до нея застана Джеф, който идваше от гарата и беше избрал по-прекия път през парка.

Заминаването му за Лондон, където беше прекарал цялата сутрин и почти целия следобед, беше наложено от няколко причини. Първо, внезапно беше изпитал угризение на съвестта, задето не се е свързал с частния детектив Шерингам Ейдър. Реши да му изпрати по куриер писмо, което беше за предпочитане пред перспективата лично да му поднесе извиненията си. Много по-лесно беше да съчини писмено послание, отколкото да импровизира и да пелтечи под недружелюбния поглед на потърпевшия от бомбардировката с кексчета, който едва ли ще го посрещне с отворени обятия.

Освен това трябваше да се снабди с копие от книгата на госпожа Корк „Една жена сред африканската пустош“, за която беше научил от лорд Уфнам — искаше да му е подръка в случай на извънредни обстоятелства. Наумил си беше да купи и голяма кутия шоколадови бонбони за Ан, но пътуването му до Лондон беше наложително най-вече заради посещението на застрахователното дружество.

Идеята да сключи застраховка „живот“ му хрумна няколко дни след приятелския разговор със съпрузите Молой в „Рогатият елен“. Импулсивното му решение беше предизвикано от падането на тежкия позлатен часовник, който прелетя на сантиметри от главата му, докато той пушеше цигара във фоайето, очаквайки Ан, за да се разходят в парка. Инцидентът му отвори очите за факта, че се намира в състояние на война с неуморната и изобретателна госпожа Молой и че ежеминутно животът му е изложен на опасност.

Познаваше Доли едва от няколко дни, но постепенно започваше да изпитва все по-голямо уважение към тази велика жена. Напереният й съпруг всъщност беше само едно нищожество, което си придава важност, но тя му вдъхваше страхопочитание. Колкото и да си блъскаше главата, не проумяваше по какъв начин е научила за съкровището, скрито някъде в Шипли Хол. Често се питаше дали не е надарена със свръхестествени способности. Не стига че беше медиум, ами сега бе доказала способността си да действа бързо и решително и да не подбира средствата за постигане на целта си.

След като тежкият предмет премина на сантиметри от главата му, той едва не погълна запалената си цигара, после рязко вдигна глава, рискувайки да изкълчи врата си, и естествено не видя госпожа Молой да се надвесва над перилото на стълбището, но по пътя на логиката стигна до извода, че часовникът, който за последен път беше зърнал върху старинния шкаф на площадката на първия етаж, не се е сдобил с крила, а е бил хвърлен от нежната ръчичка на Доли. За миг се запита дали не я обвинява несправедливо, после си отговори, че е невъзможно да греши. Откакто беше скъсал дипломатическите си отношения със семейство Молой, прекалено много тежки предмети — вази, тухли и лейки за поливане — падаха в непосредствена близост до него. Нито за миг не се усъмни, че вражеска ръка е разхлабила металната пръчка, прикрепваща пътеката на стълбището, в резултат на което той едва не полетя с главата надолу, когато тичешком слизаше за вечеря — още едно доказателство, че някой го държи под око и непрекъснато му залага капани.

С всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че след като съдбата го е изправила срещу жена, притежаваща темперамента и кръвожадността на лейди Макбет, непрекъснато трябва да се движи с шлем на главата или да избира между две възможности — първата, която изобщо не му допадаше, беше да изпълни желанието на Доли и да напусне Шипли Хол, а втората — незабавно да замине за Лондон и да потърси услугите на някоя солидна застрахователна компания.

Съобщи на госпожа Корк, че е успял да вземе отпечатъци от пръстите на Кейкбред и че възнамерява да потърси помощта на старите си приятели от криминологичния отдел на Скотланд Ярд, след което се качи на влака за метрополията и със задоволство си каза, че дори да не успее да осуети плановете на семейство Молой, то поне ще извлече някаква полза, ако Доли подобри мерника си.

След няколкочасовия престой в Лондон отново беше в Шипли Хол и първият човек, на когото се натъкна, бе любимата му девойка. Беше в добро настроение, но като видя Ан, буквално засия. Каза си, че съдбата явно е оценила добродетелите му и го награждава, устройвайки му среща с нея.

През изминалата седмица няколко пъти беше имал удоволствието да разговаря с Ан (вече се смятаха за стари приятели и бяха изоставили учтивата форма на обръщение) и приятните мигове, прекарани в компанията й, бяха затвърдили убеждението му, че атакувайки я с нежни слова, ще спечели сърцето й. Ето защо, щом я зърна, затича към нея с намерението да приложи теорията на практика.

— Много съм щастлив, че се срещнахме! — възкликна. — Страхувах се, че след като дълго те издирвам из къщата и из парка, ще те открия в кабинета на госпожа Корк, която ти диктува досадните си наблюдения върху живота и обичаите на слоновете.

Приближи се до Ан и забеляза, че тя настойчиво се взира в него, както по време на първата им среща в кантората на Шерингам Ейдър.

— Странно — промълви тя. — Когато хукна към мен, замалко да си спомня къде съм те виждала и преди.

— Още ли си въобразяваш, че сме стари познайници?

— Лицето ти ми е познато отнякъде.

— И като си ме видяла да тичам, в съзнанието ти е проблеснал смътен спомен, така ли?

— Наистина беше смътен и изчезна след миг.

— Предлагам да потичам още малко — може би ще възкреся спомените ти.

— В никакъв случай. И без това не е важно.

— Аз пък съм на обратното мнение. Важно е, защото си лишена от най-прекрасния спомен. Първата им среща с мен бележи началото на нов етап в живота на повечето мои познати. Когато ги налегне тъга, достатъчно е да си припомнят щастливия миг на запознанството ни и мигом настроението им се подобрява. Сигурна ли си, че не си била във вечния град Рим?

— Разбира си, че съм сигурна. Наистина ли е красив, както го описват?

— Наистина. Времето е прекрасно, небето е синьо, улиците гъмжат от туристи, разлистващи пътеводители.

— Щом Рим е толкова красив, едва ли е възможно да забравя, че съм го посетила. Още по-невероятно е от паметта ми да се заличи споменът за нашата среща в този град.

— Хм, последният аргумент е много убедителен. Остава предположението, че сме се запознали в някое от предишните си съществования.

— Нищо чудно.

— Съществование, в което непрекъснато съм тичал напред-назад.

— Може би. Денят, в който си спомня откъде те познавам, ще бъде радостен за мен.

— Да, ще бъде велик ден — усмихна се Джеф. Будната съвест му подсказваше, че флиртува с Ан, макар че след щастливото си избавление от Мъртъл Шусмит се бе зарекъл никога повече да не подхваща шеговит разговор с девойка, водещ до непредвидими последствия. Опитвайки да успокои съвестта си, мислено изтъкна, че всъщност това не е флирт, че по-важно от самите думи е скритото послание, което носят. „Когато обичаш една жена с цялата си душа, не е фатално, ако привидно флиртуваш с нея, нали?“ — обърна се той към будната си съвест, която му отвърна да престане да я баламосва.

Докато той беседваше с второто си „аз“, Ан с изненада откри, че настроението й се е повишило, както се случваше винаги когато беше заедно с Джеф. Досега не беше срещала мъж, с когото да имат толкова общи интереси. Понякога й се струваше, че някой му е подсказал кои са предпочитаните от нея теми за разговор, любимите й книги и така нататък. Едва сега си даваше сметка, че лошото й настроение донякъде е било предизвикано от внезапното изчезване на младежа след оскъдната закуска.

— Къде се губиш цял ден? — попита. — Изплаших се да не си решил, че диетата на угубийците не ти понася.

— Не се безпокой, не съм от хората, които лесно се предават — отвърна Джеф. — Всъщност аз съм толкова духовна личност, че храната изобщо не ме съблазнява. Наложи се спешно да отпътувам за Лондон, но сега проблемът е решен. Донесох ти шоколадови бонбони.

— Божичко, колко си мил! Известно ли ти е, че и бонбоните са в списъка на забранените храни?

— Подозирах, че са под възбрана, но реших, че нищо не ти пречи тайно да ги изконсумираш в стаята си. Тъкмо ще си припомниш ученическите години, когато с приятелките сте си похапвали шоколад в спалнята на общежитието.

— Не съм ходила на училище. Имах частни възпитатели, както се казва в справочника „Кой кой е“. Защо така неочаквано замина за Лондон?

Джеф, който с ужас очакваше всеки неин въпрос, си отдъхна — този път имаше готов отговор. Отвърна, че внезапно са възникнали известни служебни проблеми, които са изисквали присъствието му в кантората. Много по-трудно му беше да реши дали да й съобщи за престъпните намерения на съпрузите Молой, или благоразумно да си замълчи.

Страхуваше се, че събитията ще приемат неочакван обрат. На два пъти беше отишъл в стаичката на лорд Уфнам, за да се подкрепи с портвайн, и двата пъти го беше заварил в компанията на госпожа Молой. Изглежда, се разбираха чудесно и по всичко личеше, че ако някога старият особняк си спомни къде е скрил диамантите, първо ще сподели новината с русокосата си приятелка.

Незабавно трябваше да предупреди лорда, че Доли Молой е измамница. Но това означаваше да признае пред Ан, че и той се е представил под чуждо име, а не беше сигурен каква ще бъде реакцията й. Ето защо реши, че е по-добре да си мълчи.

— Как мина денят ти? — попита, за да смени темата.

— Горе-долу.

— Само не ми казвай, че великата ловджийка те е задържала в кабинета си след определеното работно време и си пропуснала възможността да се насладиш на прекрасния ден.

— Не, приключихме още преди обяд.

— Тогава какво се е случило?

— Чичо Джордж пак го прихванаха, в резултат на което последва серия от неприятности. Честно казано, денят беше отвратителен.

— Навярно лорд Уфнам е бил споходен от поредното вдъхновение — промърмори Джеф.

— Точно така. Наумил си е, че диамантите сигурно се намират в препарираната антилопска глава в кабинета на госпожа Корк.

— Не може да бъде!

— Защо? Онзи ден той сподели с теб, че предпочитал да крие диамантите на най-невероятни места. Какво по-невероятно място от главата на препарирана антилопа?

— Но тази мъртва представителка на африканската фауна едва ли е била в кабинета по времето, когато той е бил пълноправен господар на Шипли Хол. Предполагам, че е пристигнала в комплект с госпожа Корк.

— О, разбрах мисълта ти. Не, антилопата не е една от жертвите на моята работодателка. Помня я още от — детството си. Чувала съм, че дядо ми я бил застрелял.

— И той ли е бил ловец?

— Да, и то прочут с точния си мерник. Като го видели, антилопите презглава хуквали да бягат, защото знаели, че ги очаква сигурна смърт.

— Навярно животът им е бил същински ад — промълви Джеф. — Вечно са бягали от преследвача си и не са имали нито миг спокойствие. Сигурно взаимно са се утешавали и са си казвали, че макар дядо ти да е истинска напаст, рано или късно ще хвърли топа. А когато надеждите им най-сетне са се сбъднали, не щеш ли, появила се госпожа Корк.

— Уви, това е вярно.

— Кара те да се замислиш за смисъл на живота, нали?

— Много често се сещам за горките антилопи.

— И сигурно се натъжаваш.

— Ужасно.

— И на мен историята ми действа потискащо. Да се помъчим да я забравим. Къде е бележникът ми? Искам да си запиша непосредствената си задача: „Обискирай антилопата!“.

— Не те ли е страх да се промъкнеш в кабинета на госпожа Корк и да ровичкаш из главите на разни антилопи?

— Не, разбира се.

— Нима хората на име Ейдър не знаят що е страх? — промърмори Ан и настроението й отново се помрачи. Преди няколко часа беше помолила Лайънел Грийн да извърши този акт на безпаметна храброст, но последният категорично беше отказал да се приближи до кабинета на леля си. Той знаеше историята с диамантите и като всички съвременни младежи предпочиташе да сключи брак с богата жена, но не беше склонен за поема риск дори заради нея. Самата Ан беше надарена със смелост и ненавиждаше мъжете със заешки сърца.

За миг в съзнанието й проблесна предположението, че чичо й с основание критикува Лайънел, и макар веднага да прогони предателската мисъл, още беше под влиянието й.

След като Джеф с готовност се съгласи да предприеме опасното начинание, тя неволно направи сравнение между него и годеника си и се намръщи. Обяснима е тревогата на девойка, която разбира, че не избраникът й, а друг мъж притежава качествата, от които тя се възхищава.

— Не си прави труда — кисело промърмори. — Вече изпълних желанието на чичо си.

— Сериозно ли говориш?

— Да… после дойдох тук.

Джеф реши, че е настъпил подходящият момент да прояви малко строгост. Внезапно се бе почувствал като рицар, който се подготвя да спаси девицата от дракона, а когато се приближава, забелязва, че тя е халосала чудовището с хурката си и то е изпаднало в несвяст.

— Друг път не прави така. Остави черната работа на мен.

— Теб никакъв те нямаше!

— Но нали знаеше, че ще се върна? Трябваше да си кажеш: „Когато маргаритките по поляните се белнат, той в родния дом ще се върне“… По изражението ти разбирам, че напразно си поела този голям риск.

— Имаш право. Но още не знаеш най-лошото — докато ровичках из пълнежа на препарираната глава, госпожа Корк влезе в кабинета.

— Божичко! Беше ли си измислила алиби?

— Наложи се да импровизирам. Казах, че проверявам дали молци не са изгризали антилопата.

— Госпожата едва ли ти е повярвала.

— И аз съм на същото мнение.

— На твое място щях да измисля по-правдоподобно обяснение.

— Много се съмнявам!

— Искаш ли да се обзаложим?

— Какво щеше да кажеш?

— Щях небрежно да се усмихна и да подхвърля: „Госпожо Корк…“

— Продължавай.

— „Госпожо Корк…“ — повтори Джеф, замисли се и промърмори: — Не, не се получава. Всъщност не съм сигурен, че щях да се справя по-добре от теб. Тя хвана ли се на лъжата?

— Престори се, че приема обяснението ми. Обаче останах с впечатлението, че ме смята за заразена с ексцентричността на чичо Джордж. Учудвам се, че не ме уволни незабавно. Едва ли се е зарадвала, като е разбрала, че не само икономът, ами и секретарката й са пълни откачалки.

— Според мен изобщо не й е направило впечатление, тъй като е заобиколена от ненормалници. Ако някой непосветен попадне в имението, докато членовете на колонията изпълняват танц на племето угубу, още преди да е видял първите десет стъпки, ще хукне да вика по телефона психиатър от най-близката болница. Забелязала ли си колко странен е погледът на онзи върлинест тип с пенснето?

— За господин Шепърдсън ли говориш? Тръпки ме побиват от него. Понякога дори го сънувам.

— Аз също.

— С госпожа Барлоу са от един дол дренки.

— Коя е тази Барлоу?

— Една дебелана с двойна брадичка. Няма начин да не си я забелязал.

— Разбира се, че съм я забелязал. Създание като нея се набива на очи. Истински бисер е. Всеки път ми навява асоциации за свеж ветрец, полъхващ от безбрежния океан. Даа, човек може да се извиси духовно, да не говорим, че ще изпита съжаление и страх, докато наблюдава сегашните обитатели на Шипли Хол. Много съжалявам, че икономът не участва във веселбата. С удоволствие щях да го наблюдавам как подскача в такт с останалите безумци. Каквито са му големи стъпалата, ще бъде по-смешен от шут.

— Браво, продължавай да се подиграваш с чичо Джордж!

— Благодаря за разрешението. Хайде и двамата да се посмеем за сметка на стария мошеник. Наистина съвсем си е загубил ума, след като те е подложил на подобно изпитание.

— Мислиш ли, че вече сме достатъчно близки, за да си позволиш да обиждаш чичо ми?

— Струва ми се, че съм те познавал през целия си живот. Сигурен съм, че и ти изпитваш същото чувство. Нищо чудно да се окаже, че сме женени от години, без да го подозираме.

Думичката „женени“ подейства отрезвяващо на Ан. Временно беше прогонила от съзнанието си изявлението на лорд Уфнам, че младежът е влюбен в нея и се наслаждаваше на размяната на шеговити реплики с него. Напоследък рядко й се случваше да води подобен разговор. Мъжете, които пребиваваха в Шипли Хол, бяха прекалено сериозни и отдадени на мисията си да усвоят философията на племето угубу и нямаха време за празни приказки. А Лайънел, който приличаше на древногръцки бог, бе доста скучен събеседник.

Ала сега осъзна, че не е трябвало да премахва бариерата, разделяща я с Джеф. Ако живееше в друга епоха, злите езици щяха да я обвинят, че с поведението си е насърчила младежа и да я обявят за жена с леко поведение.

Мисълта, че е постъпила безразсъдно, я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Джеф, както беше очаквала.

— Да…

— Да се прибираме. И на закрито говоря все така красноречиво, дори някои твърдят, че ставам още по-добър оратор.

Тръгнаха към градината, отделена с ниска стена от алеята. Внезапно Джеф зърна Доли, която се любуваше на някакво увивно растение, засадено в старинна каменна ваза. Хрумна му, че моментът е подходящ да предупреди Ан за задкулисните игри на златокосата красавица.

— Забеляза ли госпожа Молой? — прошепна на спътницата си.

— Да.

— Не гледай към нея! Какво е мнението ти за тази жена?

— Изглежда симпатична.

— Не мислиш ли, че в нея има нещо подозрително?

— Ни най-малко.

— А пък на мен ми се струва, че не й е чиста работата.

— Навярно професията ти те е направила прекалено мнителен.

— Естествено е като опитен детектив да виждам онова, което другите не забелязват. Нищо не ни убягва на нас, последователите на Шерлок Холмс. Нещо ми подсказва, че трябва да държа под око семейство Молой. Нищо чудно да са измамници.

— И господин Тръмпър е на същото мнение.

— Не думай! Значи мъникът не е съвсем изкуфял.

— Онзи ден дойде при мен и ме помоли да убедя работодателката си да не купува акции от петролодобивната компания на господин Молой. За съжаление тя пет пари не дава за мнението ми и дори няма да ме изслуша. Но дори тези хора да са мошеници, едва ли могат да ни създадат неприятности.

— Ами диамантите?

— Какво диамантите?

— Може би целта на измамниците е да се доберат до семейното богатство.

— Но те не подозират за съществуването му.

— Всеки момент могат да научат. Госпожа Молой често посещава скромната обител на лорд Уфнам — нищо чудно той да се изпусне пред нея.

— Няма!

— Съществува голяма опасност…

— Няма да издаде нищо — повтори Ан. — Чичо Джордж не е слабоумен.

— Кой ти каза?

В този момент чашата на търпението й преля и тя си каза, че е време да смачка фасона на самоуверения младеж. Вярно, че й беше много симпатичен, всъщност никога не беше изпитвала такава симпатия към почти непознат човек, но той явно имаше нужда от твърда ръка. Направи няколко крачки, спря, измери с леден поглед младежа и понечи да заговори.

В този миг каменната ваза сякаш оживя. Полетя от ниската стена и падна до Ан, която изпищя и за неопределен срок отложи обяснението си с Джеф.

Той пък горчиво се обвиняваше заради лекомислието си. Трябваше да се досети, че не бива да се приближава до госпожа Молой и старинната каменна ваза — една от най-опасните възможни комбинации, — особено когато е придружаван от Ан. Вече не се съмняваше в чувствата си към нея и щеше да се разтревожи дори ако листенце от роза бе полетяло към главата й. Мисълта, че тежката ваза едва не е убила любимата му, го разтърси, пред очите му сякаш се спусна плътна завеса, не знаеше какво прави.

Като в просъница чу познат глас, в който се долавяха студени нотки:

— Пусни ме, ако обичаш.

Едва сега осъзна какво прави — държеше Ан в прегръдките си с очевидното намерение да я предпази от бъдещи посегателства на отмъстителната Доли.

— Извинявай — промълви и разхлаби хватката си.

Ан, която допреди секунда беше бледа като платно, внезапно се изчерви.

Последва продължително мълчание. Джеф изненадано установи, че не му стига въздух. За пръв път му хрумна, че в теорията за ухажването, развита от лорд Уфнам, има известна доза истина, и се запита дали да не последва мъдрите му съвети. Докато държеше в прегръдките си крехката девойка, бе почувствал странно удовлетворение, което сякаш задоволи някаква вътрешна потребност.

В този момент към тях с бързи стъпки се приближи госпожа Молой, която беше преминала през вратичката в стената. Изглеждаше развълнувана и разтревожена.

— Божичко! — възкликна. — Дано не сте пострадали! За нищо на света не бих искала да ви нараня!

Загрижеността и разкаянието й бяха трогателни, ала Джеф я изгледа с отвращение, сякаш беше отровна змия — влечугото, към което той изпитваше особена неприязън.

— Едва докоснах проклетата ваза, а тя взе че падна. Много съжалявам…

— Не се безпокойте — промълви Ан. — Невредима съм, само се поизплаших.

— Как да не си изкарате акъла! — пламенно възкликна Доли. — Ако бях на ваше място, щях да си глътна езика от страх.

— За щастие това не се случи. Извинете, но трябва да се върна на работа. Госпожа Корк сигурно се пита къде съм.

Рязко се извърна и с бързи крачки се отдалечи по алеята — страните й все още горяха. Доли изпод око погледна Джеф и видя, че лицето му е изкривено от ярост.

— Браво на теб! — процеди той.

Госпожа Молой се засмя. Смехът й беше мелодичен като звън на сребърни камбанки, ала на Джеф се стори отблъскващ като скърцане на несмазана панта.

— Ах, ти, жълтокоса вещице! — възкликна.

Доли изобщо не се стресна от неприкритата му враждебност, а продължи да се усмихва.

— Стегна ли си багажа, малкия? — попита. — Съветвам те да побързаш. С всеки опит мерникът ми става по-точен. Рано или късно ще си получиш заслуженото.

— Брей! — каза Джеф, обърна се кръгом и се отдалечи. Осъзнаваше, че отговорът му не е достатъчно убедителен, но в момента не му хрумваха по-язвителни думи. Горчиво съжаляваше, че е възпитан като джентълмен и че правилата на доброто поведение забраняват насилието върху жени, иначе хубавичко щеше да подреди жълтокосата мошеничка, загрозяваща идиличния провинциален пейзаж, която заслужаваше един хубав пердах.

Доли, която изглеждаше безкрайно доволна от себе си, се отправи обратно към къщата. Очакваше да завари Соупи на терасата, където обикновено дремеше над някакъв детективски роман, и се изненада от отсъствието му. Зърна наблизо госпожа Барлоу, жената с двойната брадичка, която правеше дихателни упражнения на моравата, и се провикна:

— Виждали ли сте мъжа ми, госпожо Барлоу?

— Мисля, че го повикаха на телефона, госпожо Молой.

В този момент издирваният съпруг отвори френския прозорец и излезе на терасата. Изглеждаше разтревожен и объркан.

— Скъпа! — промърмори, като видя нежната си половинка.

— Какво има, миличък?

Господин Молой извърна очи към госпожа Барлоу, която беше подновила дихателните упражнения, но това едва ли се отразяваше на слуха й. Той придърпа Доли встрани и прошепна:

— Току-що разговарях по телефона с Чимп.

— А, ето кой те е търсил! Предполагам, че нашият алчен приятел е размислил и иска по-голям дял от печалбата. Затова ли си разтревожен?

Соупи печално поклати глава и за миг замълча — мразеше да съобщава лоши новини.

— Не… проблемът е много по-сериозен — промълви колебливо. — Боя се, че те очаква неприятна изненада, мъничката ми. Чимп е отседнал в странноприемницата и възнамерява утре сутринта да цъфне в Шипли Хол!