Кулата на зората

64

Цялото тяло го болеше, ала това бе като болка от прераждане. От преуморени мускули, не скъсани.

А въздухът в дробовете му… вече не го изгаряше.

Ирен му помогне да седне.

Главата му се въртеше, но като примигна, съзря Несрин и Сартак и лечителките, които се изнизваха от залата с мрачни лица. Дългата плитка на принца бе отрязана и сега разпуснатата му коса стигаше до раменете, а Несрин… беше облечена в рукински кожен костюм и тъмните й очи блестяха повече отвсякога, колкото и угрижено да бе изражението й.

— Какво… — програчи Каол.

— Получихме молбата ти да се върнем незабавно — обясни Несрин с мъртвешки бледо лице. — Долетяхме възможно най-бързо. Казаха ни, че по-рано вечерта си тръгнал към Торе. Стражите също идваха насам, но ги изпреварихме. Позагубихме се тук, долу, и добре че… котките ни показаха пътя.

Тя надникна смаяно през рамо към стълбището на тунела, където шепа котки с аквамаринови очи седяха спокойно и се миеха. Веднага щом усетиха човешкото внимание, се разотидоха с вирнати опашки.

Сартак добави с лека усмивка:

— Освен това решихме, че може да ви потрябват лечителки, затова извикахме няколко. Но явно още доста са изявили желание да дойдат.

Като видя колко жени се изнизват от залата след котките… Всичките. Всичките бяха дошли.

Еретия се грижеше за Хафиза някъде назад зад Каол и Ирен. Беше жива, с бистър поглед, но… толкова крехка.

Еретия се суетеше около възрастната жена и я хокаше заради глупавото й геройство. Въпреки това в очите й напираха сълзи. Хафиза погали бузата й с палец.

— Тя дали… — подхвана Сартак, посочвайки с брадичка към Дува, която лежеше просната на пода.

— В безсъзнание е — рече дрезгаво Хафиза. — Ще спи, докато не я разбудя.

— Въпреки че носи валгски пръстен? — попита Несрин, когато Сартак понечи да вдигне сестра си от каменния под.

Тя заприщи пътя му с ръка, спечелвайки си учуден поглед от принца. И двамата бяха осеяни с рани и драскотини, осъзна Каол. А принцът дори куцукаше. Нещо им се беше случило…

— Дори с пръстена ще спи, докато аз не я свестя — увери я Хафиза.

Ирен просто се взираше в принцесата и кинжала, захвърлен на пода до нея.

Сартак също го забеляза.

— Благодаря ти… че я пощади — промълви той на Ирен.

Тя просто притисна лице в гърдите на Каол, който я погали по косата, усещайки колко е мокра…

— Кървиш…

— Добре съм — прошепна тя върху ризата му.

Каол се отдръпна назад да огледа лицето й. Окървавеното й слепоочие.

— Хич не ми изглеждаш добре — отсече и завъртя глава към Еретия. — Ранена е…

Еретия врътна очи.

— Радвам се да видя, че всичко това не е променило обичайния ти оптимизъм.

Каол я стрелна косо.

Хафиза надзърна над рамото на Еретия и попита закачливо Ирен:

— Сигурна ли си, че този досаден мъж си е струвал цената?

Преди Ирен да отговори, Каол се намеси:

— Каква цена?

Мълчание се разстла над всички и Ирен погледна към Хафиза, докато старицата се измъкваше от ръцете на Еретия. Върховната лечителка каза приглушено:

— Вредата бе твърде тежка. И независимо от силите на всички ни… Смъртта вече те държеше за ръката.

Той се обърна към Ирен със свит от ужас корем.

— Какво си направила? — пророни.

Тя отказваше да срещне погледа му.

— Ще ти кажа какво: глупава сделка — тросна се Еретия. — Предложи да плати цената без дори да разбере каква е. Само и само да спаси кожата ти. Всички чухме.

В гърлото на Еретия също бе заседнала буца, но Каол попита възможно най-спокойно:

— На кого ще плати?

— Нищо няма да плаща — поправи го Хафиза и сложи ръка на рамото на Еретия, за да я предупреди, че е настъпил моментът да си замълчи. — Трябва да възстанови равновесието. Заради онази, която обича да го пази непокътнато, която говореше чрез мен, когато всички се скупчихме в теб.

— Каква беше цената? — повтори сипкаво Каол.

Ако беше заложила нещо, щеше да намери начин да й го възвърне. Не го интересуваше какво се налага да даде от себе си…

— За да запазим връзката на живота ти с този свят, трябваше да го свържем с друг живот. С нейния. Два живота — поясни Хафиза — вече споделят една нишка. Макар че… — Тя махна към краката му, към ходилото, с което се опираше на пода. — Демонът разруши много от тялото ти. Прекалено много. За да спасим по-голямата част, трябваше да платим друга цена.

Ирен застина.

— Каква?

Погледът на Хафиза пак прескочи между двама им.

— Един участък от гръбнака ти си остава увреден. Онзи, отговорен за долната част на краката ти. Дори ние не можахме да го излекуваме.

Каол надникна към краката си. И ги раздвижи. Даже отпусна малко от тежестта си върху тях. Удържаха го.

Хафиза продължи:

— Благодарение на нишката помежду ви, силата на Ирен ще минава и през теб… Ще ти служи като шина. Ще стабилизира онази част от гръбнака ти и ще ти помага да използваш краката си, когато магията й е пълна. — Той се приготви за неминуемото „но“. Хафиза се усмихна мрачно. — Но когато силата на Ирен отслабне, когато е изцедена или уморена, травмата ти ще се възвръща и пак ще губиш отчасти способността си да ходиш. Най-малкото ще е нужно да използваш бастун, а в по-трудните дни, които може да са много… дори количката. Травмата в гръбнака ти не ще изчезне.

Думите й се уталожиха в съзнанието му. Покръжиха из него и… се уталожиха.

Ирен мълчеше. Стоеше толкова неподвижно, че Каол се извърна да я погледне.

— Не може ли просто да ги излекувам отново?

Тя се приведе към него, сякаш се канеше да започне още сега.

Хафиза поклати глава.

— Цената е част от равновесието. Не злоупотребявай със състраданието на силата, която ти откликна.

Каол докосна ръката й.

— Това не е бреме за мен, Ирен — прошепна. — Този дар… не е бреме.

Въпреки това агония изпълваше лицето й.

— Но аз…

— Количката не е наказание. Не е затвор за мен — увери я той. — Никога не е била. И съм същият мъж в количката или с бастуна, който съм и на собствените си крака.

Той избърса сълзата, която се търкулна по бузата й.

— Исках да те излекувам — сподави тя.

— Излекува ме — отвърна с усмивка Каол. — Ирен, излекува ме по всеки един начин, който наистина е важен за мен.

Той попи с ръка и другите й сълзи, целувайки пламналата й буза.

— Има и още нещо, което трябва да знаете за връзката помежду ви, за тази сделка — добави с нежен глас Хафиза. Те се обърнаха към нея. — Настъпи ли мигът, смъртта, била тя спокойна или жестока, ще грабне и двама ви.

Златистите очи на Ирен още лъщяха от сълзи. Но по лицето й нямаше нито страх, нито тъга.

— Заедно — прошушна Каол и преплете пръсти с нейните.

Силата й щеше да бъде неговата сила. А когато дойдеше времето, щеше да си отиде с нея. Но ако той трябваше да умре пръв…

Ужас го прободе в корема.

— Това е истинската цена — заяви Хафиза, прочела паниката в изражението му. — Не страхът за собствения ти живот, а какво би значила загубата му за другия.

— Съветвам те да не ходиш на война — измърмори Еретия.

Ирен обаче поклати глава и изопна рамене.

— Отиваме на война. — Посочи Дува и вдигна поглед към Сартак, като че току-що не бе предложила собствения си живот, за да спаси неговия. — Ето това ще стори Ераван. На всички ви. Ако не му се опълчим.

— Знам — каза приглушено Сартак. Сетне се извърна към Несрин и когато тя впери взор в него… Каол я видя. Искрата помежду им. Новата трептяща връзка. Видя я не по-смътно от раните и драскотините по телата им. — Знам. — Повтори принцът, а пръстите му докоснаха тези на Несрин.

Тогава тя срещна очите на Каол.

Усмихна му се топло, надниквайки към Ирен, която вече питаше Хафиза дали може да се изправи. За пръв път Несрин му се струваше толкова… спокойна. Изпълнена с такова кротко щастие.

Каол преглътна сухо. Съжалявам, оформи беззвучно с устни.

Несрин поклати глава, докато Сартак взимаше сестра си на ръце, прехвърляйки тежестта си върху здравия си крак.

Бих казала, че съм добре.

Той се засмя.

Тогава се радвам за теб.

Очите й се разшириха от смайване, когато Каол най-сетне стана на крака и вдигна Ирен със себе си. Движенията му бяха толкова плавни, че все едно ги извършваше сам без помощта на невидимата шина, която магията на Ирен му осигуряваше.

Несрин избърса сълзите си, а Каол дойде да я прегърне силно.

— Благодаря ти — промълви в ухото й.

Тя отвърна на прегръдката му.

— Не, аз ти благодаря. Че ме доведе тук. При всичко това.

При принца, който я наблюдаваше със спотаен огън в очите.

— Имаме да ви разказваме много неща — додаде тя.

Каол кимна.

— И ние на вас.

Двамата се отделиха един от друг и Ирен пристъпи, за да прегърне Несрин.

— Какво ще правим с цялото това злато? — поинтересува се Еретия, извеждайки Хафиза от залата през шпалира, който стражите бяха образували в гробницата. — Погледни какви кичозни боклуци! — Допълни тя, вторачвайки се смръщено в някаква гигантска статуя на елфически воин.

Каол се подсмихна и Ирен се присъедини към него, премятайки ръка през кръста му, докато вървяха заедно след лечителните.

„Жив“, беше му казала Ирен. И на излизане от мрака Каол най-после се почувства точно така.

Сартак заведе Дува при хагана. Извика и братята и другата си сестра.

Защото Ирен бе настояла да присъстват. Каол и Хафиза също.

Ирен за пръв път забеляза емоция по лицето на хагана, когато мъжът скочи към отпуснатото, окървавено тяло на Дува, внесено от накуцващия Сартак в залата, където всички стояха в очакване. Везирите се стекоха да погледнат отблизо. От гърлото на Хасар се изтръгна стон, в който Ирен можеше да се закълне, че долови искрена болка.

Сартак не позволи на баща си да я докосне. Положи я на един нисък диван и не допусна никого до нея, освен Несрин.

Ирен остана да ги наблюдава безмълвно няколко стъпки назад заедно с Каол.

Връзката помежду им… Почти я усещаше. Като жива струйка хладна, копринена светлина, изливаща се от нейното тяло в неговото.

А той май наистина не страдаше от това, че една част от гръбнака и нервите му щяха да бъдат увредени до края на живота му.

Да, вече щеше да има поне ограничена подвижност в краката си дори когато магията й се изчерпаше. Но в тези периоди нямаше да е способен да стои прав. Така или иначе скоро щяха да разберат как и кога нивото на силата й започваше да влияе на потребността му от бастун или количка.

Каол обаче имаше право. Независимо дали стоеше на краката си, куцаше, или седеше… това нямаше да го промени. Не и вътрешно. Тя се бе влюбила в него дълго преди да се изправи. И щеше да го обича независимо от факта как се движеше из света.

— Ами ако влезем в бой? — беше го попитала на път към залата. — Какво тогава?

Каол просто я целуна по слепоочието.

— Виж, че постоянно се препираме. Боят няма да е нищо ново и за двама ни. — Сетне добави: — Да не мислиш, че бих искал да съм с жена, която не ми сритва задника редовно? — Тя направи физиономия и той продължи: — А и връзката помежду ни, Ирен… не променя нищо. Ти ще имаш нужда от свое собствено пространство, аз — от мое. Така че, ако си въобразяваш, че ще минават разни глупави оправдания да си вечно залепена за мен…

Тя го сръчка в ребрата.

— Все едно много бих желала да вися край теб по цял ден като някоя влюбена госпожичка!

Каол се засмя и я придърпа към себе си. Ирен го потупа по ръката и каза:

— Смятам, че и сам можеше да се грижиш за себе си.

Той я целуна по челото отново. И толкова.

Сега, намирайки се вече в залата, Ирен докосна с пръсти неговите и той ги стисна. Сартак се покашля и вдигна отпуснатата ръка на Дува. За да покаже сватбената й халка.

— Сестра ни е обладана от демон, изпратен от Перингтън под формата на този пръстен.

Из помещението се разнесе шушукане.

— Глупости! — изплю Аргун.

— Перингтън не е човек. Той е Ераван — обяви Сартак, игнорирайки по-големия си брат, и Ирен осъзна, че Несрин вероятно му бе разказала всичко. — Кралят на Валгите.

Без да пуска ръката на Ирен, Каол додаде на всеослушание:

— Ераван е изпратил пръстена като сватбен подарък, знаейки, че Дува ще си го сложи и демонът ще я приклещи в капана си.

Оставили бяха втория пръстен в Торе, заключен в едно от древните ковчежета, за да се отърват от него по-късно.

— Бебето — угрижи се хаганът, вперил поглед в изподрания корем на Дува, в кървавите драскотини по шията й, от която Хафиза вече бе извадила най-дългите трески.

— Това са лъжи — кипна Аргун. — Коварните кроежи на отчаяни хора.

— Не са лъжи — намеси се Хафиза с гордо вирната брадичка. — И имаме свидетели, които могат да ви го докажат. Стражи, лечителки и собствения ви брат, принце, ако не искате да повярвате на нас.

Да оспори думата на Върховната лечителка… Аргун просто затвори уста.

Кашин си проправи път през тълпата, спечелвайки си кръвнишки поглед от Хасар, когато я избута с рамо.

— Това обяснява защо… — Той сведе очи към спящата си сестра. — Напоследък беше различна.

— Напротив — озъби се Аргун.

Кашин впи гневен поглед в най-големия си брат.

— Ако някога бе благоволил да прекараш малко време с нея, щеше да усетиш разликата. — Той поклати глава. — Мислех, че е толкова мрачна заради уредения брак, а след това и заради бременността. — Принцът извърна изпълнени със скръб очи към Каол. — Тя е била, нали? Тя е убила Тумелун.

Вълна на потрес се разля в залата и всички погледи се приковаха в Каол. Той обаче се обърна към пребледнялото, съкрушено лице на хагана. Ирен никога не го беше виждала такъв. Ала да загубиш дете, да преживееш подобна трагедия…

— Да — потвърди Каол, свеждайки глава пред Урус. — Демонът си призна, но не е била самата Дува. Според разказа му дъщеря ви се е съпротивлявала във всеки един момент, мъчила се е да възпре смъртта на най-малката си сестра.

Хаганът затвори очи за дълго.

В настаналата тягостна тишина Кашин вдигна длани към Ирен.

— Можеш ли да й помогнеш? Ако още е вътре?

Сломен зов. Не от принц към лечителка, а от приятел към приятел. Каквито се бяха чувствали някога и каквито тя се надяваше да останат.

Цялото внимание в залата се насочи към нея и Ирен не позволи нито капка съмнение да извие гръбнака й.

— Ще опитам.

— Трябва да знаете някои неща за Ераван, Велики хагане. За заплахата, която представлява. И как може да помогне империята ви в борбата срещу него. За ваше добро — добави Каол.

— Смееш да пробутваш плана си в такъв момент? — изръмжа Аргун.

— Не — отсече ясно и непоколебимо Каол. — Но се замислете, че Морат вече е достигнал бреговете ви. Вече сее смърт и опустошения наоколо. И ако не се възправим срещу тази заплаха… — Той стисна пръстите на Ирен. — Принцеса Дува ще е просто първата. А принцеса Тумелун няма да е последната жертва на Ераван и Валгите.

Несрин пристъпи напред.

— Носим ви лоши вести от Юга, Велики хагане. Каранкуи се разбуждат, призовани от мрака. — Мнозина зашушукаха, чувайки думата. Но някои се спогледаха объркано и тя поясни: — Зли същества от света на Валгите. Войната вече е стигнала и до вашите земи.

Прикрит шепот и шумолене на везирски роби.

Хаганът обаче не откъсваше очи от спящата си дъщеря.

— Спаси я — каза на Ирен.

Хафиза й кимна дискретно и й махна да излезе отпред.

Посланието бе ясно: предстоеше й изпитание. Последното. Не от Върховната лечителка. Нещо далеч по-значимо.

Може би именно то беше призовало Ирен по тези брегове. Накарало я бе да прекоси две империи, планини и морета.

Зараза. Паразит. А тя се бе борила с такива и преди.

Този демон обаче… Тя доближи спящата принцеса.

И започна.