Кулата на зората

62

— Е — процеди нещото в принцесата, — доста се позабавихте.

Думите му прокънтяха в огромната зала, отеквайки по камък и злато.

Каол оглеждаше всяко тъмно кътче, всеки предмет по пътя им към подиума. Всички възможни оръжия. И изходи.

Хафиза не помръдваше, докато крачеха по широката пътека между купищата лъскаво злато и саркофазите. Същински некропол.

Нищо чудно да бе цял подземен град, простиращ се от пустинята чак дотук.

Дува не дойде на екскурзията им до Аксара, оправдавайки се с бременността си…

Ирен вдиша през зъби и Каол осъзна, че бе стигнала до същото заключение.

Дува беше бременна — и едновременно обсебена от Валг.

Каол претегли шансовете им. Принцеса с валгски демон в тялото си, нож в ръката и кой знае каква тъмна магия, а Върховната лечителка беше окована за трона…

И Ирен.

— Тъй като забелязвам, че правите оценка на положението, лорд Уестфол, ще ви спестя усилията и ще ви изброя вариантите. — Дува рисуваше леки, лениви линии с върха на ножа по едрия си корем, без дори да намачква плата на роклята си. — Ето какво: ще трябва да избирате между мен, Върховната лечителка и Ирен Тауърс. — Принцесата се усмихна и прошепна отново: — Ирен.

А гласът й…

Ирен потръпна до него. Гласът от онази нощ.

Но като спряха пред стръмните стъпала на подиума, Ирен вирна брадичка и попита принцесата с уверен, почти царствен тон:

— Какво искаш?

Дува килна глава. Очите й бяха съвършено черни. Валгски абанос.

— Не ви ли е интересно как успях?

— Сигурен съм, че и без това ще ни разкажеш — отвърна Каол.

Дува присви ядно очи и от гърлото й се изниза тихичък смях.

— Тези тунели свързват двореца и Торе. Безсмъртните елфически лигльовци погребваха тук кралските си особи. Отцепници от благородническата кръв на Мора. — Тя обгърна с жест залата. — Хаганът със сигурност ще ликува, щом научи колко злато се крие под краката му. Още един коз в случай на нужда.

Ирен не откъсваше очи от Хафиза, която ги наблюдаваше спокойно.

Жена, готова да срещне свършека си, която единствено искаше да покаже на ученичката си, че не я е страх.

— Чаках да се досетите, че съм аз — продължи Дува. — След като унищожих всички онези безценни книги и свитъци, очаквах да осъзнаете, че само аз не дойдох на тържеството. Но тогава ми хрумна, че просто няма как да ме заподозрете. — Тя сложи ръка върху пълната си утроба. — Затова той избра нея. Хубавичката, невинна Дува. Прекалено добродушна, за да се бори за трона. — Змийска усмивка. — Знаете ли, че Хасар опита да вземе пръстена? Зърна го в ковчежето със сватбени подаръци от Перингтън и мигом го пожела. Дува обаче го грабна първа.

Тя вдигна пръста си, разкривайки широката сребърна халка. Камък на Уирда не изпъкваше никъде.

— Скрит е отдолу — прошушна. — Хитър номер. И щом тя изрече обета си пред онзи простодушен, влюбен човешки принц, халката се озова на ръката й. — Дува се подсмихна. — И никой не забеляза. — Белите й зъби просветнаха. — Освен наблюдателната малка сестричка. — Тя изцъка с език. — Тумелун заподозря, че нещо не е наред. Хвана ме да се ровя из разни забравени места. Затова и аз я хванах. — Дува се изкикоти. — По-скоро не я хванах. А я бутнах от балкона.

Ирен си пое рязка глътка въздух.

— Толкова буйна, безразсъдна принцеса — провлачи Дува. — С толкова нестабилна психика. Нали проумявате, че не можех да й позволя да отиде при обичните си родители и да им се оплаче от мен?

— Кучка! — процеди Ирен.

— И тя така ме нарече — отвърна Дува. — Каза, че ми имало нещо. — Тя погали корема си, а сетне почука с пръст едната страна на главата си. — Да знаете как пищя. Дува… как пищя Дува, когато блъснах онази глезла от балкона. Но бързичко й запуших устата.

Тя пак насочи ножа към корема си и запрокарва върха му по копринения плат.

— Какво търсиш тук? — пророни Ирен. — Какво искаш?

— Теб.

Сърцето на Каол прескочи.

Дува изопна рамене.

— Мрачният крал дочу слухове, че лечителка, благословена с дарбите на Силба, е влязла в Торе. И това го изправи на нокти.

— Защото съм способна да затрия всички ви като паразити, каквито всъщност сте?

Каол я стрелна предупредително.

Дува вдигна кинжала от корема си и огледа острието.

— Защо според вас Майев не позволява на лечителите си да напускат границите на кралството й? Знаеше, че ще се завърнем. И искаше да е готова, да се защити. Доранелските лечители са най-скъпоценните й поданици. Тайната й армия. — Дума измънка още нещо и замахна с кинжала си към некропола. — Но предвидливите елфи, заселени по тези земи, ловко се изплъзнаха от ръцете й след последната война. Избягаха чак дотук, тъй като знаеха, че кралицата им ще ги държи в клетки като животни. После внедриха магията в тези земи, в народа им. Събудиха нужната сила, за да се погрижат винаги да са могъщи и добре отбранявани. А накрая просто изчезнаха, погребвайки съкровищата и историята си. Постараха се да потънат в забрава тук долу, докато малката им градина избуяваше отгоре.

— Защо? — бе всичко, което изрече Каол.

— За да дадат шанс на онези, които Майев не смяташе за важни, в случай че Ераван се завърнеше. — Дува пак изцъка с език. — Колко благородни отцепници само. И така Торе се разрасна. А Негово Мрачно Величество наистина се надигна отново, после падна, а накрая потъна в сън. И дори той самият забрави на какво е способен носителят на определени дарби. Тогава обаче се събуди наново. И си спомни за лечителите. Затова се постара да прочисти всички надарени от северните земи. — Усмивка към Ирен, студена и изпълнена с омраза. — Но май една малка лечителка се е измъкнала от палача. И е стигнала чак до този град, където я закриля цяла империя.

Ирен дишаше насечено. Той съзря как вината и ужасът се загнездват върху лицето й. Защото тя им беше навлякла всичко това. На Тумелун, на Дува, на Торе, на целия хаганат.

Но онова, което Ирен не съумя да проумее в безпокойството си, го прозря Каол. Прозря го и му натежа като цял континент, като цял свят. Прозря какво бе ужасило Ераван толкова, че да изпрати тук свой демон.

Защото Ирен, изправена с цялата си сила и гордост пред високомерния валгски демон… беше надежда.

До него стоеше олицетворение на надеждата — бранена от този град през последните години, довяна дотук от дъха на боговете, за да я скрият от силите, решени да я унищожат.

Зрънце надежда.

Най-опасното оръжие срещу Ераван, срещу древния мрак на Валгите.

Нещото, заради което бе дошъл тук, за да го занесе обратно в родината си, на народа си. Нещото, което бе дошъл тук да защитава. По-ценно от войници, от мечове и брони. Едничкият им шанс за спасение.

Надежда.

— Тогава защо не ме убиеш? — попита Ирен. — Защо просто не ме убиеш?

Каол не бе дръзнал да зададе този въпрос, да си го помисли дори.

Дува пак отпусна кинжала върху корема си.

— Защото си много по-необходима на Ераван жива, Ирен Тауърс.

Ирен трепереше. Костите й трепереха.

— Аз съм никой — промълви тя.

Ножът — онзи нож стоеше върху пълната с живот утроба. А Хафиза бе все така неподвижна и бдителна, ала и някак спокойна до Дува.

— Така ли смяташ? — изчурулика принцесата. — Две години са неестествено малко време да се изкачиш толкова нависоко в Торе. Права ли съм, Върховна лечителко?

На Ирен й се догади, когато демонът в Дува извърна очи към Хафиза.

Хафиза отвърна на погледа й без дори да трепне.

Дува се засмя тихо.

— Знаеше. Каза ми го, когато я отвлякох от стаята й по-рано днес. Знаела е, че идвам за теб. Наследницата на Силба.

Ирен плъзна ръка към медальона си. И бележката вътре.

„Светът се нуждае от повече лечители.“

Самата Силба ли бе дошла онази нощ в Иниш? Тя ли я бе изпратила тук с послание, което щеше да разбере чак след време?

Светът се нуждаеше от повече лечители — за да се борят срещу Ераван.

— Затова ме изпраща Ераван — провлачи Дува. — За да ви държа под око. За да следя дали лечителка с подобни дарби няма да излезе от Торе. И да не ви позволя да разкриете твърде много от истината. — Тя сви леко рамене. — Е, убийствата на досадната принцеска и другата лечителка бяха… грешка, но съм сигурна, че Негово Мрачно Величество ще ми прости, като се върна с теб.

Тътен изпълни главата й, толкова гръмък, че Ирен едва чу собствените си думи, когато се озъби в отговор:

— Щом си възнамерявала да ме отведеш при него, защо уби лечителката, която си помислила за мен? Защо просто не изби всички лечителки в града, за да си спестиш усилията?

Дува изсумтя и замахна с кинжала.

— Защото това би възбудило твърде много въпроси? Защо ви преследва Ераван например? Определени участници в играта можеше да заподозрат нещо. Ето защо не биваше да закачам Торе. Да ви оставя в неведение. Тук, далеч от Севера, в рамките на тази империя. Докато не настъпеше времето господарят ми да я унищожи. — Усмивка, която накара кръвта на Ирен да замръзне. — Що се отнася до онази лечителка… Не я убих, защото приличаше на теб. Просто се оказа на грешното място в грешния момент. Е, правилният момент за мен, понеже бях ужасно гладна, а нямаше как да се нахраня, без да ме забележат. Убих я, за да те сплаша, за да те подтикна да осъзнаеш в каква опасност се намираш, както и за да спреш да лекуваш адарланския глупак, да се ровиш толкова надълбоко из древни тайни. Ти обаче не си взе поука.

Ирен сви ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си.

Дува додаде:

— За зла участ, Ирен Тауърс. За зла участ. Защото с всеки изминал ден, в който работеше по него, лекуваше го, ставаше все по-ясно, че ти си избраницата на Тъмния крал. А след като дворцовите шпиони на Дува я уведомиха, че си го излекувала напълно, след като той проходи, доказвайки, че наистина теб съм дошла да издиря… — Тя се ухили злобно на Хафиза и на Ирен й се дощя да издере лицето й. — Знаех, че една непосредствена атака би усложнила нещата. Но толкова лесно те примамих тук, долу. Даже съм малко разочарована. Е — обяви накрая демонът, премятайки ножа в ръката си, — ти идваш с мен, Ирен Тауърс. В Морат.

Каол излезе крачка пред Ирен.

— Забравяш нещо.

Дува вирна извитата си вежда.

— Така ли?

— Още не си спечелила.

„Върви — искаше да му каже Ирен. — Тръгвай си.“

Защото около пръстите на Дува, около дръжката на кинжала й започваше да се вие тъмна мощ.

— Колко забавно, лорд Уестфол — възкликна Дува, впивайки поглед в него от високия си подиум. — Вярвате, че можете да си спечелите време, докато пристигне стражата. Но дотогава вече ще сте мъртъв и никой няма да посмее да се усъмни в думата ми, когато заявя, че сте опитали да ни убиете. Да отнесете това злато в бедното си малко кралство, след като похарчихте вашето собствено за поръчката на онези оръжия от везира на баща ми. О, с това злато можете да си купите хиляда армии.

Ирен изсъска насреща й:

— Първо ще трябва да се пребориш и с нас.

— Е, да. — Дува извади нещо от джоба си. Друг пръстен, изсечен от толкова черен камък, че поглъщаше светлината. Несъмнено изпратен директно от Морат. — Но след като си сложиш това… ще вършиш каквото ти кажа.

— И защо ми е да…

Дува опря ножа в гърлото на Хафиза.

— Ето защо.

Ирен надзърна към Каол, но той преценяваше залата, стълбището и изходите.

Тъмната сила, увиваща се около пръстите на Дува.

— И така — поде Дува, слизайки на долното стъпало. — Да започваме.

Тъкмо се насочваше към следващото, когато нещо се случи.

Каол не помръдна. Хафиза обаче пое нещата в свои ръце.

Хвърли се заедно с тежкия златен трон надолу по стълбите.

Право върху Дува.

Ирен изпищя и се спусна към тях. Каол също.

Хафиза и бебето, бебето и Хафиза…

Старицата и принцесата се претърколиха по стръмните стъпала сред пукот на строшено дърво. Дърво, не метал. Тронът беше от позлатено дърво и се разпадаше, докато двете се търкаляха надолу. Дува крещеше, а Хафиза оставаше все така мълчалива, въпреки че превръзката беше паднала от устата й…

Стовариха се върху каменния под с изхрущяване, което Ирен усети чак в сърцето си.

Каол мигновено се озова до тях и хвана не Дува, просната на земята, а Хафиза, която лежеше неподвижно. Издърпа я назад, цялата покрита с трески и разхлабени въжета. Устата й зееше отворена…

Очите й се открехнаха едва доловимо…

Ирен простена, хвана Хафиза за другата ръка и му помогна да я извлече настрана към една внушителна статуя на елфически воин.

В същата секунда Дува се надигна на лакти с провиснала около лицето коса и изсъска отровно:

— Ти, гнила купчина тор…

Каол скочи на крака с меч в ръката, а Ирен потърси немощно магията си, за да излекува древното, крехко тяло.

Старицата смогна да вдигне ръка, колкото да стисне китката на Ирен. „Вървете!“, сякаш й казваше.

Дува се изправи. Дълги трески стърчаха от шията й, а от устата й капеше кръв. Черна кръв.

Каол погледна Ирен през рамо. Бягай.

Да бяга и да вземе Хафиза със себе си.

Тя отвори уста да му се възпротиви, но той вече се бе вторачил напред. В принцесата, която стори крачка към него.

Роклята й бе съдрана, разкривайки твърдия й, заоблен корем отдолу. Такова падане, и то с бебе в утробата…

Бебе.

Ирен сграбчи Хафиза под мършавите й рамене и задърпа слабото й тяло по пода.

Каол нямаше да убие Дува.

Ирен ридаеше през стиснати зъби, влачейки Хафиза назад през обточената в злато пътека… под равнодушните погледи на статуите.

Дори не би посегнал на принцесата с нероденото бебе в корема й.

Гърдите на Ирен хлътнаха от сподавеното жужене на магическа сила, което изпълни залата.

Каол нямаше да се съпротивлява. Само щеше да й спечели малко време.

За да измъкне Хафиза и да избягат.

Дува измърка:

— Това най-вероятно ще заболи доста.

Ирен се извърна тъкмо когато от принцесата изскочиха дълги сенки, насочени право към Каол…

Той отскочи встрани и стрелата от сенки прониза статуята, зад която сетне се скри.

— Колко театрално! — подхвърли насмешливо Дува.

Ирен отново завлачи Хафиза към далечното стълбище. Оставяше го… оставяше го да се бори сам.

Ала с крайчеца на окото си мярна някакво движение и в следващия миг…

Някаква статуя рухна точно пред краката на принцесата.

Дува я отблъсна със силата си. Парчета злато заваляха в залата, трополейки гръмовно по саркофазите.

— Скоро ще ми доскучае — изцъка с език Дува и запрати шепа мрак по него.

Залата се разтресе и Ирен залитна, но успя да запази равновесие.

Още един удар.

И още един.

Дува изсъска ядно, заобикаляйки саркофага, където допускаше, че се крие Каол, и стреля на сляпо.

Каол изникна с щит в ръката.

Не щит — древно огледало.

Силата й отскочи от метала и натроши стъклото, връщайки се към принцесата.

Ирен видя първо кръвта. И по двама им.

После видя ужаса по лицето му, когато Дува отхвръкна назад и се блъсна в каменния саркофаг толкова силно, че костите й изхрущяха.

Принцесата се свлече на земята и не помръдна повече.

Ирен изчака една секунда. И още една.

Накрая остави Хафиза на пода и хукна към Каол, който се взираше задъхано в падналата жена.

— Какво направих… — пророни той, без да откъсва очи от плашещо неподвижната принцеса.

По лицето му се стичаше кръв от парчетата стъкло, но нямаше сериозни рани.

Дува обаче…

Ирен мина покрай него и вдигнатия му меч, за да стигне до принцесата. Щом бе в несвяст, значи, може би имаше шанс да изтръгне валгския демон от тялото й, да опита да я излекува…

Тя обърна Дува по гръб.

И се натъкна на усмивката й.

Всичко се бе разиграло твърде бързо. Твърде бързо.

Дува изстреля черни стрели мощ от дланите си непосредствено към лицето и шията й.

И Ирен се озова върху камъните, изхвърча настрани, а Каол скочи между двете им.

Без щит, без оръжие.

Просто изблъска Ирен и пое цялата стихийност на валгската сила с незащитения си гръб.