Квартеронката

Глава XXVIIДяволският душ

Само след няколко секунди навлязох в широката улица между колибите и като дръпнах поводите, спрях и се огледах наоколо.

Зрелището, което се изпречи пред очите ми, изпари мечтите ми за патриархалния живот. Пред мене се откри сцена на тирания и мъчение — сцена от трагедията на робския живот!

На горния край на селището, отстрани на къщата на надзирателя, имаше заградено място. Това беше дворът на работилницата за захар — голяма сграда, построена малко по-навътре. В ограденото място имаше висока помпа, която се издигаше цели десет фута нагоре, а чучурът й беше близо до върха. Предназначението на помпата беше да снабдява работилницата за захар с вода, отвеждана по тясно корито — акведук96.

На няколко стъпки от земята се издигаше площадка, така че човекът, който работеше на помпата, да може да стига дръжката й.

Вниманието ми се насочи натам, когато видях, че негрите от селището я бяха наобиколили, а жените и децата, залепнали за оградата, гледаха в същата посока.

Лицата на всички — мъже, жени и деца — имаха тъжно и мрачно изражение, а позите им издаваха ужас и тревога. До мен долиташе шепот, а от време на време възклицания и ридания, изразяващи съчувствие към някой, който страдаше. Видях смръщени чела, свъсени от мисли за отмъщение. Но те бяха малцина — лицата на повечето изразяваха ужас и покорство.

Не беше трудно да се отгатне, че викът, който бях чул, идваше откъм помпата; само с един поглед открих причината му. Някой нещастен роб изтърпяваше наказание!

Струпалите се негри закриваха клетника от очите ми, обаче над техните глави аз можех да видя роба Габриел гол До кръста, който се бе качил на площадката и с всички сили помпеше вода.

Този Габриел, негър от племето бамбара, беше с огромен ръст и огромна сила, а на двете си рамене с клеймо fleur de lis97. Той имаше свиреп вид и както бях чул, и по нрав бил свиреп и жесток; от него се бояха не само другите негри, но и белите, с които имаше работа. Но не наказваха него. Наопаки, той беше оръдие на мъчението.

А това наистина беше мъчение — туй наказание ми бе добре известно.

Улеят, или акведукът, беше махнат; близо до помпата под чучура беше поставена жертвата, здраво вързана в нещо като фалага, и то в такава положение, че да не може да си движи главата, по която точно върху темето непрекъснато шуртеше вода!

Мъчение ли? Вие сигурно не вярвате? Смятате, че това едва ли е голямо мъчение. Просто сътресение… един душ… и нищо повече!

Прави сте! В първата половин минута то е сътресение, душ, но после…

Повярвайте ми, ако ви кажа, че поток разтопено олово или брадва, която непрекъснато се забива в черепа не са по-болезнени, отколкото тази студена водна струя! Това е непоносимо мъчение — неописуемо изтезание. Напълно заслужено го наричат „дяволски душ“.

От помпата пак долетя страдалческият вик, който, кажи-речи, смрази кръвта ми.

Както вече казах, отначало не можах да видя мъченика. Между него и мене имаше цяла редица хора. Обаче като ме видяха да се приближавам, негрите с готовност разкъсаха редиците си и отстъпиха една-две крачки назад, сякаш искаха да бъда свидетел на това, което ставаше там. Те всички ме познаваха и сигурно бяха забелязали, че съчувствам на тяхната нещастна раса.

През пролуката, която се образуваше, видях ужасно зрелище, видях група, която ме накара да трепна на седлото. Изтезаваната жертва беше мъж със самуреночерен цвят на кожата. Близо до него стояха прегърнати едра мулатка и младо момиче, светло като майка си, и двете горчиво плачеха. Аз чувах техните ридания и възклицания дори на разстояние от двадесетина ярда въпреки плясъка на течащата вода. Познах ги от пръв поглед — това беше малката Хлоя и нейната майка!

Очите ми светкавично се насочиха към измъчвания. Водата, която се разпръскваше от темето му, образуваше преграда, блестяща като стъкло; тя съвсем закриваше главата му, но огромните уши — щръкнали като перки, ми подсказваха кой беше жертвата. Това беше Сципион!

Страдалческият му вик, дълбок и провлечен, отново прониза слуха ми; той сякаш идваше от най-неизмеримите дълбини на душата му.

Аз не дочаках този вопъл да заглъхне. Ограда от шест напречни греди ме делеше от жертвата; но какво значение имаше това? Не се поколебах нито за миг, а обърнах коня си, за да го засиля, препуснах към препятствието и с едно докосване на шпорите накарах коня да скочи в заграденото място. Дори не спрях, за да сляза, а продължих в галоп към площадката и с всички сили стоварих камшика си върху голия гръб на негъра бамбара. Изуменият варварин изпусна дръжката на помпата, сякаш бе нажежено до бяло желязо, скочи от площадката и с вой побягна към колибата си.

Разнесоха се възгласи и висок одобрителен шепот; конят ми, доведен толкова внезапно до това възбудено състояние, пръхтеше и скачаше и мина доста време, докато успея да го успокоя. Макар да бях зает с тази работа, забелязах, че възклицанията изведнъж секнаха, а одобрителният шепот бе последван от злокобно мъртвешко мълчание! Дочух няколко от най-близко стоящите негри да мънкат предупредително сякаш към мене; някой извика:

— Надзирателят! Надзирателят! Пазете се, сподарю! Ей го — идва!

В този миг до слуха ми долетя отвратителна псувня, изречена високо. Погледнах по посока на гласа. Както и предполагах, беше надзирателят.

Той тъкмо излизаше от задната врата на къщата си, от чийто прозорец през цялото време бе наблюдавал изтезаването на Сципион.

Досега не бях се срещал с тази личност; сега видях да се приближава един мъж със свиреп, зверски вид, доста безвкусно облечен, с дебел каруцарски бич в ръка. Забелязах, че лицето му беше позеленяло от гняв; той се насочваше към мене. Нямах никакво оръжие освен камшика и се приготвих да отбия нападението с него.

Той идваше тичешком и не преставаше да изригва най-сатанински проклятия.

Когато стигна почти до главата на коня ми, спря за миг и изрева:

— Кой си ти, дявол да те вземе, та се месиш в моите работи? Кой си, да те вземат рогатите…

Изведнъж думите му секнаха и той зяпна от изумление. Аз му отвърнах със същото изумление, понеже едва сега познах в свирепия надзирател моя противник от парахода! Героя с ножа! В същия миг ме позна и той!

Мълчанието, което настъпи поради взаимната ни изненада, трая само миг.

— Хиляди проклятия! — кресна този нехранимайко, а предишният му тон стана още по-несдържано бесен: — Това си ти, а? По дяволите камшикът! За тебе имам нещо друго!

С тези думи той измъкна от дрехата си пистолет, бързо вдигна спусъка и се прицели в гърдите ми.

Аз все още бях на коня и в движение, иначе без съмнение той щеше веднага да гръмне; но когато пистолетът блесна, конят ми се изправи на задните си крака и по този начин тялото му се изпречи между мене и дулото.

Както казах, аз нямах друго оръжие освен камшика. За щастие той беше дебел ловджийски камшик с тежка дръжка. Обърнах го бързо в ръката си и щом копитата на коня докоснаха отново земята, забих шпорите толкова дълбоко в ребрата му, че той скочи напред повече от собствената си дължина. По този начин се озовах точно на мястото, гдето исках да бъда — до разярения си противник, който, стреснат от внезапната промяна, се поколеба за миг, преди да се прицели отново. Преди да успее да дръпне спусъка, дръжката на моя камшик се стовари върху черепа му и той се просна в прахоляка! При падането пистолетът гръмна и куршумът разора земята между копитата на коня ми, но за щастие не нарани никого. Самото оръжие изхвръкна от ръката му и падна до него, гдето се беше строполил.

Това беше просто късмет и всичко се дължеше на туй, че бях пришпорил коня, а той навреме беше скочил напред. Ако моят удар не беше го улучил, надали щях да се спася. Пистолетът беше двуцевен, а след като претърсих негодника, намерих у него още един от същия вид.

Сега той лежеше неподвижен като заспал и аз започнах да се страхувам да не би да съм го убил. Това щеше да бъде сериозна работа. Макар постъпката ми да беше напълно оправдана, кой щеше да докаже това? Показанията на тези край мене — взети всички заедно — не струваха колкото клетвата на един бял, а при настоящите обстоятелства не струваха и пукната пара. Наистина, ако се вземеше пред вид непосредствената причина на схватката, техните показания щяха по-скоро да увредят, отколкото да помогнат! Бях попаднал в трудно положение.

Слязох от коня и се приближих до просналия се мъж, около когото се трупаха негрите. Те ми направиха път.

Коленичих и прегледах главата му. Върху нея се забелязваше цепнатина, която кървеше, но черепът беше здрав.

Като разбрах това, успокоих се, а преди да се изправя, забелязах с облекчение, че той идва на себе си от студената вода, с която го пръскаха. Очите му се спряха на дръжката на втория пистолет, която се подаваше от вътрешния джоб на дрехата му. Аз го издърпах и си го прибрах заедно с другаря му.

— Щом дойде на себе си — рекох, — кажете му, че когато ме нападне следващия път, и аз ще имам пистолети.

След като заповядах да го внесат в къщата, насочих вниманието си към неговата жертва. Нещастният Сципион! Той бе изтезаван по най-жесток начин и мина доста време, докато успя да събере сили, за да може да разправи защо е бил наказан.

Най-после той заговори и от разказа му кръвта отново закипя в жилите ми. В една от пристройките старият Зип хванал ненадейно надзирателя като прегръщал малката Хлоя, а детето викало и се мъчело да се освободи. Възмущението на бащата, естествено, го накарало да удари надзирателя — простъпка, за която Сципион можеше да загуби едната си ръка; обаче белият злодей, страхувайки се заради личните си интереси да изложи причината на провинението, беше заменил законното наказание на Сципион с това малко неофициално изтезание под помпата!

Първият ми подтик, след като изслушах тази тъжна история, беше да се върна, да разкажа всичко на мадмоазел и да й подчертая необходимостта на всяка цена да се отърве от този свиреп надзирател.

Като поразмислих малко, промених намерението си. Смятах да се върна на следния ден по работа, много по-важна за самия мене. На следния ден възнамерявах да поискам да купя Аврора!

„Тогава ще мога — мислех си аз — да спомена и за случката с нещастния Сципион. Може би ще ми послужи като увод за «по-трудния въпрос»!“

Обещах това и на стария си прислужник, качих се на коня и тръгнах, обсипан с благословии.

Когато минавах бавно по улицата, жени и млади момичета изскачаха от колибите си и целуваха краката ми, както висяха в стремената.

За миг забравих пламенната любов, която доскоро изпълваше сърцето ми. Тя бе изместена от тихо, чудно щастие — щастието, което човек изпитва, когато извърши добро дело!