Квартеронката

Глава LXVIБягството

Това беше нива, засята със захарна тръстика от вида, познат под името „ратун“ — издънки от стари корени; гъстите израстъци долу, както и високите стъбла, ни помогнаха да минем незабелязано. Дори да беше ден, бихме могли да се приближим до къщата, без да ни видят.

Скоро стигнахме до оградата на градината. Тук спряхме да разузнаем положението. Достатъчно бе малко да се огледаме. Видяхме точно мястото, където можехме да се приближим и да се скрием.

Къщата имаше старинен овехтял вид, не без известни претенции за величие. Беше двуетажна постройка с широки стрехи и големи прозорци, всичките с венециански капаци, които се отваряха навън. И стените, и капаците на прозорците са били боядисани някога, но боята беше избеляла и пожълтяла и зеленият някога цвят на жалузите почти не можеше да се отличи от сивите дъсчени стени. Около цялата къща имаше отворена галерия, или веранда, издигната на около три-четири фута от земята. Към тази веранда се отваряха всичките врати и прозорци и тя бе заградена околовръст с перила, или парапет. Срещу вратите имаше стълбички от по пет-шест стъпала, но навсякъде другаде под галерията беше открито, тъй че с малко навеждане човек можеше да се скрие отдолу.

Ако се примъкнехме близо до верандата и погледнехме през перилата и, сигурно щяхме да можем да видим всичките прозорци на къщата, а в случай на тревога можехме да се скрием на тъмно под нея. Там щяхме да сме на сигурно място, освен ако не ни подушеха кучетата.

Уговорихме всичко шепнешком. Всъщност почти нищо не уговорихме. Решихме да минем край верандата, да надзъртаме през всички прозорци, докато открием стаята на Аврора, след това да направим всичко възможно да дадем на Аврора знак да излезе. Успехът ни до голяма степен зависеше от случайността или късмета.

Преди да се придвижим напред, късметът като че реши да ни облагодетелства. На един от прозорците, точно пред нашите очи, се появи някаква сянка. Един поглед бе достатъчен, за да се убедим, че това беше квартеронката.

Прозорецът, както вече бе споменато, стигаше до пода на верандата и когато сянката се появи зад стъклата, ние можахме да я видим от главата до петите. Мадраската кърпа на главата, нежно закръглената снага, очертана на фона на осветената стая, не остави никакво съмнение в нас.

— Това е Аврора! — пошепна моят другар.

Откъде знаеше той? Познаваше ли я? Аха! Спомних си тази сутрин я беше видял в Ротондата.

— Тя е! — отговорих аз, а сърцето ми туптеше така, че едва можах да проговоря.

На прозореца имаше перде, но тя го беше повдигнала с едната си ръка и поглеждаше навън. В нейната стойка имаше нещо напрегнато. Тя като че ли се мъчеше да види нещо в мрака. Успях да доловя това дори от разстояние и сърцето ми преля от радост. Тя е разбрала моята бележка. Тя ме чака!

Д’Отвил беше на същото мнение. Изгледите да сполучим бяха пораснали. Ако тя се досещаше за нашите намерения, задачата ни щеше да е по-лесна.

Аврора остана на прозореца само няколко мига, после се обърна и пердето увисна, както и по-рано; но преди да закрие всичко от погледа ни, на задната стена на стаята се появи тъмната сянка на някакъв мъж. Без съмнение Гаяр.

Нямах сили да чакам повече; аз се прехвърлих през оградата на градината и запълзях напред, последван от д’Отвил.

След няколко секунди и двамата бяхме вече стигнали набелязаното място — точно пред прозореца, от който сега ни деляха само дървените перила на верандата. Като се поприведохме, очите ни дойдоха на едно равнище с пода на стаята. Пердето не беше спуснато както трябва. Едно от стъклата на прозореца беше останало незакрито и ние виждахме почти цялата дълбочина на стаята. Бяхме толкова наблизо, че можехме да доловим всеки звук и съвсем ясно чувахме хората, които говореха вътре.

Предположението ни е било право. Наистина бяхме видели Аврора. Другият човек в стаята беше Гаяр.

Няма да опиша тази сцена, нито да повторя думите, които чухме. Няма да разкажа подробно приказките на този подъл негодник — отначало угоднически и ласкателни, сетне груби, дръзки и гадни, докато най-после, като не успя да постигне целта си с молби, той прибягна до заплахи.

Д’Отвил ме задържаше и ми се молеше шепнешком да имам търпение. Един или два пъти бях почти съвсем готов да се хвърля напред, да счупя прозореца и да поваля този нехранимайко. Благодарение на благоразумната намеса на моя другар успях да се сдържа.

Сцената свърши с това, че Гаяр напусна стаята разгневен, но малко подтиснат. Смелото и прямо държане на квартеронката, която беше силна поне колкото дребния си противник, беше го явно поумирило за известно време, иначе щеше да прибегне до насилие.

Обаче заплахите, с които си отиде, не оставяха никакво съмнение, че възнамерява да поднови скоро грубото си настъпление. Беше сигурен в победата над жертвата си — тя беше негова робиня и трябваше да отстъпи. Той разполагаше с достатъчно време и възможности. Нямаше нужда да отива веднага до крайности. Можеше да почака, докато поукротената му храброст се възвърне и събуди у него нов подтик.

Излизането на Гаяр ни даваше възможност да съобщим на Аврора, че сме тук. Аз понечих да се кача на верандата и да почукам на прозореца, но моят другар ме възпря.

— Няма нужда — пошепна ми той, — тя положително знае, че ще бъдете тука. Оставете по-нататък на нея. Тя пак ще дойде на прозореца. Търпение, мосю. Една погрешна стъпка ще провали всичко. Не забравяйте кучетата!

Имаше много благоразумие в тези съвети и аз се вслушах в тях. Всичко щеше да се реши в следващите няколко минути и ние двамата се спотаихме, загледани в движенията на квартеронката.

Вниманието ни бе привлечено от помещението, в което се намираше. Не беше гостната стая, нито пък спалня. Беше нещо като библиотека или кабинет, за което свидетелстваха шкафовете, пълни с книги, и масата, отрупана с книжа и писмени принадлежности. Без съмнение това беше работната стая на адвоката, в която се занимаваше с делата си.

Защо бяха оставили Аврора в тази стая? Ние си зададохме този въпрос, обаче нямахме време да се занимаваме с него. Другарят ми предположи, че бяха току-що пристигнали и затова са я оставили тук, докато приготвят друга стая за нея. На тази мисъл го бяха навели гласовете на слугите, долитащи от горния етаж, и шумът от разместване на мебели; по всичко личеше, че нареждат някаква стая.

Това даде съвсем нова насока на мислите ми. Ами ако изведнъж я изведат от библиотеката и заведат горе. Тогава щеше да стане много по-трудно да влезем във връзка с нея. По-добре щеше да е да се опитаме веднага.

Въпреки желанието на д’Отвил аз се канех да отида до прозореца, когато движенията на самата Аврора ме накараха да се спра.

От мястото, където стояхме, добре се виждаше вратата, през която току-що беше излязъл Гаяр. Видях квартеронката да се приближава към нея с безшумни стъпки, сякаш стаила някакво определено намерение. Тя сложи ръка на ключа и го завъртя, тъй че сега вратата беше заключена отвътре. Каква цел преследваше с това?

Ние си помислихме, че се кани да избяга през прозореца и заключва вратата, за да забави преследването. Ако беше така, по-добре щеше да бъде да се спотайваме и да я изчакаме да изпълни намерението си. Щяхме да имаме достатъчно време да й се обадим, когато дойде до прозореца. Това бе съветът на д’Отвил.

В единия ъгъл на стаята имаше голяма махагонова писмена маса, а над нея висеше полица с много малки отделения. Те бяха пълни с книжа и пергаменти — без съмнение завещания, нотариални актове и други документи, свързани с адвокатския занаят.

За голямо мое изумление видях как квартеронката, веднага щом заключи вратата, се отправи бързо към тази маса и застана точно пред нея; очите й оглеждаха напрегнато полицата, сякаш търсеха някакви книжа.

Така излезе наистина, понеже тя протегна изведнъж ръка, издърпа от едно от отделенията връзка сгънати книжа и след като им хвърли бегъл поглед, веднага ги скри в пазвата си.

„Боже! — възкликнах наум. — Какво може да значи това?“

Не ми остана време да разсъждавам, защото в следващата секунда Аврора се плъзна беззвучно през стаята и застана на прозореца.

Когато повдигна пердето, светлината падна право върху мене и моя другар и младата жена от пръв поглед ни видя. От устните й се откъсна леко възклицание, но това беше израз на радост, а не на изненада и тя веднага се спря.

Възклицанието не беше толкова високо, че да се чуе през стаята. Прозорецът безшумно се отвори, тя мина верандата с тихи стъпки и в следващия миг моята годеница бе в обятията ми! Аз я дигнах през перилата и тримата бързо се запътихме по пътеките на градината.

Стигнахме нивата, преди да се вдигне тревога, и забързахме между редиците захарна тръстика към гората, която се издигаше като тъмна стена в далечината.