Квартеронката

Глава LIXРотондата

В безсънната нощ през бодърстващия ми ум преминаха хиляди мисли, хиляди надежди, съмнения и страхове и стотици вероятни проекти. И въпреки всичко, когато настъпи утрото и жълтата слънчева светлина болезнено ме рязна в очите, все още не бях съставил никакъв план за действие. Всичките ми надежди се съсредоточаваха върху д’Отвил, защото вече не се надявах да получа писмото.

Но все пак, за да бъда сигурен в това, щом пристигна пощата, отбих се още веднъж в банковата къща Браун & сне. Отрицателният отговор на моя въпрос вече не ме разочарова. Аз го очаквах. Кога са се получавали пари навреме в момент на нужда? Бавно се търкалят златните кръгчета, бавно минават от ръка на ръка и всеки мъчно се разделя с тях. В случая те трябваше да дойдат с редовната поща, ала у дома тези мои приятели, на които бях поверил грижата да се разпореждат с моите дела, кой знае защо се бавеха.

„Никога не поверявай паричните си дела на приятел. Никога не разчитай да получиш паричен превод в определен ден, ако този, който е длъжен да ти го изпрати, е твой приятел.“ — Така се заричах, когато си отивах от банковата къща Браун & сие.

Беше вече дванадесет часа, когато се завърнах на rue Сейнт Луис. Не се отбих в хотела, а отидох направо в Ротондата.

Перото ми е безсилно да опише мрачните чувства, които изпълниха душата ми, когато влязох под сянката на огромното кубе. Не си спомням друг път да съм изпитвал такова чувство, каквото изпитах в този миг.

Случвало ми се е да стоя под сводест покрив на величествена катедрала и да бъда обзет от тържествено благоговение, минавал съм през позлатени зали на царствен дворец, който ме е изпълвал със състрадание и презрение — със състрадание към робите, потили се зарад тази позлата, и презрение към заобикалящите ме блюдолизци, — с болка съм разглеждал мрачните килии на затвори, ала не можех да си спомня гледка, която да ми е подействала тъй болезнено, както тази, която се разкри пред моите очи.

Това място не беше свято. Напротив, аз стоях на осквернена почва — осквернена от най-долно безчестие. Това беше прочутия пазар за роби на Нови Орлеан — мястото, където се купуваха и продаваха човешки тела, бих могъл да кажа дори човешки души!

Тези стени бяха свидетелки на безброй насилствени и покъртителни раздели. Често съпругът е бил тук откъсван от съпругата си, майката — от своята рожба. Често горчиви сълзи са мокрили мраморния под, често сводът на това кубе е отеквал въздишката — не, нещо повече, — риданието на измъчено сърце.

Повтарям: душата ми се изпълни с мрачни чувства, когато влязох в пределите на тази просторна зала. И нищо чудно — при мислите, които ми тежаха на сърцето, и гледката, която се откри тогава пред мене.

Вие очаквате да ви опиша тази гледка. Трябва да ви разочаровам. Не мога да го направя. Ако бях дошъл като обикновен зрител, като хладнокръвен репортьор, нечувствителен към разиграващата се трагедия, може би щях да забележа подробностите и да ги възпроизведа пред вас. Но случаят беше съвсем друг. В ума ми имаше само една мисъл, очите ми търсеха само един образ и това ми попречи да видя зрелището от всички страни.

Няколко неща си спомням. Спомням си, че Ротондата, както подсказва и самото й име, беше кръгла зала, много обширна, с под, постлан с каменни плочи, сводест таван и бели стени. Те бяха без прозорци, понеже залата се осветяваше отгоре. До стената върху подиум стоеше катедра или трибуна, а до нея голям каменен блок, издялан във форма на паралелепипед. За предназначението на тези две неща се досетих.

Край една част от стената имаше каменен бордюр или пейка. Нейното предназначение беше също очевидно.

Когато влязох, залата беше почти пълна с най-различни хора от всички възрасти. Те стояха на групи и разговаряха, както правят хората, когато се съберат за някаква работа, церемония или забавление и чакат началото. От държането на тези хора обаче беше ясно, че събитието, което очакваха, не пораждаше у тях никакво тържествено чувство. Напротив, ако се съдеше по грубите шеги и неприличните избухвания на смях, които от време на време огласяваха залата, те като че ли чакаха някакво развлечение. Но имаше една група, която не проявяваше никакви признаци на веселие. Някои от тази група бяха насядали на каменната пейка, други стояха до нея, наклякали по пода или облегнати на стената във всевъзможни положения. Тяхната черна или кафява кожа, ситно къдравата им коса, неугледните им червеникави обувки, грубите им дрехи от евтина басма, бархет или „негърски плат“, боядисан в канелен цвят със сока на каталпа159 — всичко това рязко ги отделяше от останалите в залата; това бяха хора от друг свят.

Но независимо от разликата в дрехите и цвета на кожата, независимо от дебелите бърни, издадените скули и рунтавите коси, лесно можеше да се разбере, че положението на хората, насядали на каменната пейка, беше съвсем различно от положението на онези, които се разхождаха из залата. Докато едните приказваха с висок глас и весело се смееха, другите бяха унили и мълчаливи. Едните ходеха насам-натам с вид на завоеватели, другите стояха неподвижни, втренчени, със загрижено изражение, като пленници. Едните бяха господари, другите — роби! Това бяха робите от плантация Безансон.

Всички мълчаха или разменяха по някоя дума шепнешком. Повечето изглеждаха притеснени. Майките седяха, притиснали своите негърчета в прегръдките си и им шепнеха гальовни думи, или се мъчеха да ги успокоят. Тук-там едри сълзи се търкулваха по мургавите бузи, а майчините им сърца преливаха от сдържана мъка. Очите на бащите бяха сухи, но в тях се четеше суровият безпомощен поглед на отчаянието, който показваше колко ясно съзнаваха те, че нямат власт над собствената си съдба и нямат власт да се противопоставят на каквото и да било решение, взето от безмилостните злодеи край тях.

Обаче не всички роби имаха това изражение. Неколцина от младежите и девойките бяха пъстро облечени с ярки цветни дрехи с волани, набори и панделки. Повечето от тях изглеждаха равнодушни към своето бъдеще. Някои дори изглеждаха радостни — смееха се и весело бърбореха помежду си, а от време на време разменяха и по някоя закачлива дума с някой от „белите“. Промяната на господарите не им се виждаше чак толкова страшна след лошото отношение към тях напоследък. Някои от тях очакваха това събитие с радостна надежда. Това бяха младите контета и жълтокожите красавици на плантацията. Може би щяха да останат в този голям град, за който бяха чували толкова много — може би ги очакваше по-светло бъдеще. Във всеки случай то не можеше да бъде по-мрачно от недалечното мрачно минало.

Огледах различните групички, но очите ми не се задържаха дълго върху тях. Само един поглед беше достатъчен, за да се уверя, че тя не е там. Нямаше никаква опасност да сбъркам и взема някоя друга за Аврора. Слава богу, че не беше там! Това ми спестяваше унижението да я видя в тази тълпа! Сигурно беше някъде наблизо и щяха да я въведат, когато й дойдеше редът.

Мъчно можех да се помиря с мисълта да я видя изложена на грубите и оскърбителни погледи, а може би и на оскърбителните забележки по неин адрес. Но въпреки всичко предстоеше ми и това изпитание.

Аз не се обадих на робите. Познавах невъздържаната им природа и знаех каква сцена щеше да произлезе. Те щяха да отправят към мене поздрави и молби, изречени достатъчно високо, за да привлекат върху ми всеобщото внимание.

За да избягна такова нещо, застанах зад една купчинка бели мъже, която ме закриваше от техния поглед, заковах очи на входа и зачаках д’Отвил. На него възлагах последната си и единствена надежда.

Не можех да не забележа лицата, които влизаха и излизаха от залата. Разбира се, те всички бяха мъже, но какви ли нямаше между тях! Там беше неизбежният търговец на роби, висок като върлина, с груби черти на джамбазин, небрежно облечен, с увиснало сако, нахлупена шапка, грозни ботуши и плетен бич от разноцветна сурова кожа — подходящ белег на неговото призвание.

Неговата рязка противоположност беше изискано облеченият креол с виненочервена или синя официална дреха със златни копчета, плисирани панталони, високи зашнуровани платнени обувки, дантелено жабо̀ и брилянтни копчета на ръкавелите.

Можеше да се види и някой по-възрастен креол с кафеникави панталони, дочено сако от същия цвят и сламена шапка „манила“ или „панама“160 върху ниско подстриганите снежнобели коси.

Имаше и американски търговец от улица Поидрас или Чупитулас, от Лагера, Новата дига или Сейнт Чарлз с фрак от черно сукно, жилетка от черен сатен, блестящ като глазура, панталони от същия плат като фрака, обувки от бокс, без ръкавици на ръцете.

Можеше да се види и наконтен домакин на някой параход, както и някой търговски служещ с бял фрак, белоснежни панталони и мъхната касторена шапка, възкафява на цвят. Мяркаше се и самодоволен загладен банкер, и важен адвокат, издокаран с пъстри дрехи, изоставил мрачния си професионален вид, и капитан на речен параход, загубил приликата си с морски вълк, и богат плантатор от крайбрежието, и собственик на маган за памук; сбирщина от хора с неопределено занятие допълваше насъбралата се в Ротондата тълпа.

Докато стоях и разглеждах тези различни фигури и облекла, през вратата влезе едър набит мъж с червендалесто лице, облечен със зелено сако. В едната си ръка носеше сноп книжа, а в другата малко чукче с глава от слонова кост, което издаваше веднага занятието на този човек.

Влизането му предизвика бръмчене и раздвижи разните купчини хора. До мен долетяха възклицанията: „Идва, идва!“ „Ей го!“ „Ето го майора!“

Съвсем излишно беше да се съобщава ма присъстващите кой бе човекът със зеленото сако. Дори прекрасното кубе на „Сейнт Чарлз“ не беше по-добре познато на гражданите на Нови Орлеан, отколкото майор Б., прочутият аукционист.

След една минута веселото благо лице на майора се появи зад катедрата. Няколко резки удара на чукчето му въдвориха тишина и разпродажбата започна.

Сципион бе изправен на камъка пръв. Тълпата от бъдещи купувачи се струпа наоколо му; те започнаха да го мушкат с пръсти в ребрата, да му опипват мускулите, сякаш беше тлъст вол, отваряха му устата и разглеждаха зъбите, като да беше кон, а след това захванаха да наддават за него, като че ли наистина беше вол или кон.

При други обстоятелства може би щях да съчувствам на нещастника, обаче сърцето ми беше препълнено — в него нямаше място за Сципион, и аз обърнах гръб на отвратителната гледка.