Квартеронката

Глава LXIVДвамата злодеи

Пътувахме бързо. Нямаше никакви стръмнини, които да ни забавят. Препускахме по пътя на Дигата, който започва от Нови Орлеан и върви все по речния бряг; на всеки няколкостотин метра пътят минава край разни плантации и селища. Пътеката беше равна като хиподрум, копитата на конете стъпваха леко по мекия прахоляк и правеха язденето леко. Конете ни бяха мустанги от тексаските прерии, приучени на този ход — раван, — присъщ на яздитните коне в югозападните щати. И двата бяха прекрасни „раванлии“ и преди да настъпи нощта, бяхме изминали повече от половината път.

През цялото време бяхме разменили само няколко думи. Аз бях зает с мислите си — зает с обсъждането на своя план. Младият ми другар изглеждаше не по-малко зает със своите размишления.

Падналият здрач ни накара да яздим по-близо един до друг и сега аз изложих на д’Отвил плана, който бях скроил.

Всъщност то не беше никакъв план. Намерението ми беше просто следното: да отида направо в плантацията на Гаяр, да се промъкна до къщата и да вляза във връзка с Аврора чрез някой от робите; ако не сполуча, тогава да се помъча да разбера в коя част на къщата тя ще прекара нощта, да се вмъкна в стаята й, след като всички заспят, да й предложа да избяга с мене и тогава да търсим най-добрия начин за бягство.

Почти не бях мислил какво ще правим, след като излезем от къщата. То изглеждаше много лесно. Нашите коне щяха да ни отнесат обратно в града. Там щяхме да се укрием, докато някой параход ни изведе от страната.

Това беше всичко, което бях скроил, и след като го споделих с д’Отвил, зачаках неговия отговор.

След няколко мига мълчание младият креол одобри намисленото от мене. Той също не виждаше никакъв друг изход от положението. Аврора трябваше да бъде отведена на всяка цена.

Сега заговорихме за подробностите. Разгледахме всички възможности за успех и неуспех.

Най-трудното, според двамата ни, щеше да бъде да влезем във връзка с Аврора. Дали щяхме да успеем? Тя сигурно нямаше да е затворена! Надали Гаяр щеше да е чак толкова подозрителен, че да я пази и наблюдава! Сега беше пълен собственик на жадуваното съкровище — никой не можеше да му отнеме робинята, без да наруши закона; никой не можеше да я отвлече, без да се изложи на опасност и страшно наказание. Без съмнение той подозираше, че между квартеронката и мене съществува някакво споразумение, но едва ли би могъл да си представи такава любов, каквато изпитвах аз — любов, която можеше да ме накара да рискувам живота си, както и възнамерявах да направя.

Не! Съдейки по собствената си срамна страст, Гаяр можеше да предположи, че и аз като него съм „поразен“ от красотата на девойката и че съм готов да платя известна сума — да кажем, три хиляди долара, — за да я притежавам. Но това, че не бях наддал повече, което без съмнение му е било подробно докладвано от неговия посредник, доказваше, че моята любов има граници и се простира само до тях. Той не ме смяташе вече за съперник. Не. Господин Доминик Гаяр никога не би могъл да си представи чувство като моето, никога не би и помислил за такава саможертва, към каквато ме водеше сега това чувство. Една толкова романтична постъпка бе извън границите на вероятното. Ето защо — тъй разсъждавахме двамата с д’Отвил — Аврора надали щеше да бъде пазена и наблюдавана.

Но даже и при това положение как щяхме да влезем във връзка с нея? Това щеше да бъде извънредно трудно.

Аз се надявах на малкото листче хартия с думите „Ce soir viendrai“. Положително тази нощ Аврора нямаше да заспи. Моето сърце ми подсказваше това и тази мисъл ме правеше горд и уверен в своя успех. Още тази нощ трябваше да се опитам да я отвлека. Не можех да допусна мисълта тя да прекара дори и една нощ под покрива на своя тиранин.

А нощта обещаваше да бъде благосклонна към нас. Едва залезе слънцето и небето се начумери и доби оловен оттенък. Щом изтече краткотрайният здрач, целият небесен свод стана толкова тъмен, че не можехме да отличим очертанията на гората от самото небе. Не се виждаше нито една звездичка. Дебела завеса от мрачни облаци ги скриваше от погледа ни. Дори и жълтата повърхност на реката едва можеше да се види от брега и ние се водехме само по белия прах на пътя.

Да намериш пътека в гората или всред по-тъмните ниви на плантациите беше невъзможно — тъй непрогледен бе обгърналият ни мрак.

Това можеше да ни попречи, да ни уплаши, че ще изгубим пътя, но аз не се боях от такива неща. Сигурен бях, че самата звезда на любовта ще ни води напред.

Тъмнината щеше да е благоприятна за нас. Под приятелското й було можехме да приближим към къщата и да действаме с по-голяма сигурност, а ако нощта беше лунна, щеше да бъде опасно да не ни забележат.

Във внезапната промяна на небето виждах не лошо предсказание, а предзнаменование за успех.

Имаше признаци на приближаваща се буря. Защо ли пък ми беше хубаво време? Бих се радвал на всичко — на пороен дъжд, буря, ураган, — на всичко освен на ясна нощ.

Беше доста рано, когато стигнахме до плантацията Безансон — нямаше още и полунощ. Не губихме време по пътя. Бързахме, за да стигнем навреме, преди хората на Гаяр да си легнат. Надявахме се да намерим някакъв начин да влезем във връзка с Аврора чрез робите.

Аз познавах едного от тях. Бях му направил незначителна услуга през време на престоя си в Бренжиер. Бях спечелил неговото доверие — достатъчно, за да мога да го подкупя. Можеше да го намерим и той да ни окаже желаната помощ.

Тишина цареше в плантация Безансон. Господарската къща изглеждаше безлюдна. Не се виждаше никаква светлинка. Едно пламъче мъждукаше отзад, в къщата на надзирателя. Негърското селце бе тъмно и смълчано. Не се чуваше обичайното за този час бръмчене. Тези, чиито гласове обикновено ехтяха в малката уличка, бяха сега далече от него. Колибите бяха празни. Заглъхнали бяха песните, закачките и безгрижният смях; единственият звук, който нарушаваше безмълвието, беше воят на ловджийското куче, затъжило се за изчезналия си господар.

Като яздехме мълчаливо, загледани в пътя пред нас, ние отминахме портата. Придвижихме се напред с най-голяма предпазливост. Можеше да срещнем онези, с които най-малко искахме да се сблъскаме — надзирателя, посредника, самия Гаяр. Дори ако ни видеше някой от негрите на Гаяр, пак можеше да се провалят всичките ни кроежи. Аз тъй се боях от това, че ако нощта не беше толкова непрогледна, отдавна щях да изоставя пътя и да тръгна по една позната пътечка през гората. Но беше твърде тъмно, за да можем да минем по тази пътечка без затруднение и без да губим време. Поради това ние продължавахме по пътя с намерение да го оставим, когато стигнем срещу плантацията на Гаяр.

Между двете плантации минаваше коларски път за превозване на дърва от гората. Аз възнамерявах да свия именно по него. Надали щяхме да срещнем някого там и бяхме намислили да скрием конете между дърветата зад нивите със захарна тръстика. В такава нощ дори и негър — ловец на миещи мечки — не би влязъл в гората.

Бавно и предпазливо стигнахме до мястото, където се отклонява този път, когато до слуха ни долетяха гласове. По пътя идваха някакви хора.

Ние спряхме конете и се ослушахме. Разговаряха мъже, а по това, че гласовете им ставаха все по-ясни, можехме да заключим, че се приближаваха към нас.

Идваха по главния път откъм селището. Тропотът на копитата ни подсказа, че бяха на коне и следователно — бяха бели хора. Голяма топола се издигаше на празното място от едната страна на пътя. Дълги кичури испански мъх, увиснали от нейните клони, почти допираха земята. Тополата предлагаше прекрасно прикритие и ние тъкмо бяхме успели да пришпорим конете и да застанем зад исполинския и ствол, когато конниците се изравниха с дървото.

Колкото и да беше тъмно, можахме да ги видим, когато минаха край нас. Сенките им (те бяха двама) леко се откроиха върху жълтата повърхност на водата. Ако бяха мълчали, можеше да не узнаем кои са, обаче гласовете им ги издадоха. Бяха Ларкин и търговецът на роби.

— Чудесно! — пошепна д’Отвил, когато ги познахме. Били са при Гаяр, а сега си отиват у дома, в плантацията Безансон.

Съвсем същата мисъл мина и на мен през ума. Нямаше съмнение, че се връщаха по домовете си — надзирателят — в плантация Безансон, а търговецът — в своята къща, за която знаех, че била по-навътре от брега. Сега си спомних, че често бях виждал този човек в обществото на Гаяр.

Тази мисъл ми дойде наум, когато д’Отвил ми заговори; но откъде знаеше той това? „Трябва да е добре запознат с тези околности“ — помислих си аз.

Нямах време да размишлявам или да му задавам каквито и да било въпроси. Разговорът на двамата нехранимайковци — защото наистина бяха нехранимайковци — привлече цялото ми внимание. Те бяха явно в много весело настроение, непрекъснато се смееха и си подхвърляха шеги. Изглеждаше, че подлите им услуги са били добре платени.

— Е, Бил — рече търговецът на роби, — тая беше най-голямата пара̀, дето съм дал за някой чернокож.

— Да му се не види тоя стар френски глупак! Скъпо му излезе тая прищявка; той не е дип от разпуснатите. Стиснат дъртак!

— Ами… тя си струва парите; па и не е скъпа, ако човек има излишни доларчета. Май че по-хубаво парче от нея не мож намери в цяла Луизиана. То и аз не бих се отказал…

— Ха-ха-ха! — гръмогласно се закикоти надзирателят. — Че що се не опиташ, като ти е мерак — многозначително додаде той.

— Слушай, Бил!… Кажи ми… кажи си правичката, стари приятелю… не си ли се опитвал някой път…

— Хм, да ти кажа истината, не съм, ама сигурно щях да успея, ако бях се опитал. Нали съм отскоро в плантацията. Па освен това тя си е вирнала носа от гордост и от туй, дето е учила много, та се мисли за не по-лоша от бяла. Аз смятам, че старата лисица ще й посмачка фасона. Като поживее малко с него, май след туй няма да откаже на никой, който я покани, да се поразходят из гората. Все ще има време и за нас, като нищо.

Търговецът промърмори нещо в отговор на тези пророчески думи, но двамата бяха толкова далече, че разговорът им не се чуваше повече. Туй, което чух, колкото и безсмислено да беше, ми причини болка и още повече разпали желанието да спася Аврора от ужасната съдба, която я очакваше.

Дадох знак на моя другар и ние излязохме иззад дървото, а подир няколко минути завихме в страничната пътека, която водеше към гората.