Квартеронката

Глава IXEugénie Besançon

Не, Йожени Безансон не беше забравена. От време на време нейният образ, подобен на силфида56, се мяркаше във въображението ми и аз неволно го свързвах с природата, всред която пътувахме и гдето навярно тя беше родена и порасла — нейна прекрасна indigène57. Впечатлението от fête champêtre, в което изпъкваха няколко девойки креолки, ме накара още повече да мисля за нея и аз слязох от ураганната палуба и с известно любопитство влязох в салона, за да видя пак тази интересна дама.

Отначало се побоях, че няма да я видя. Голямата двукрила стъклена врата на дамското отделение беше затворена и при все че няколко от дамите бяха навън, в общия салон, креолката не беше между тях. Дамският салон, който заемаше кърмовата част на парахода, представляваше свещен предел; там ергените се допускаха само ако имаха свои близки, и то само в определени часове.

Аз не бях измежду тия щастливци. Всред стотината и повече пътници на борда нямах ни един познат, нито мъж, нито жена, и имах щастието или нещастието да бъда също тъй непознат за тях. При тези обстоятелства влизането ми в дамското отделение би било сметнато за натрапване. Аз седнах в главната зала и се заех да изучавам физиономиите и да наблюдавам движенията на моите спътници.

Това беше пъстра сбирщина. Някои бяха богати търговци, банкери, финансови и търговски посредници от Нови Орлеан, тръгнали със своите жени и дъщери на ежегодно пътуване на север, за да избягат от жълтата треска и в някое модно банско летовище да се отдадат на по-приятната треска на живота. Имаше и собственици на памучни и царевични плантации от северните области, които се връщаха сега по домовете си; имаше собственици на магазини от градчетата нагоре по реката, както и лодкари, които, облечени с дочени панталони и червени фланелени ризи, бяха докарали сал от трупи на повече от две хиляди мили надолу по течението, а сега пътуваха обратно, наконтени с блестящи сукнени костюми и снежнобели ленени ризи. Какви „лъвове“ ще бъдат те, когато се върнат по домовете си край изворите на Солената река, Къмбърланд, Ликинг или Майами! Имаше и креоли — стари търговци на вино от френския квартал — и техни семейства; мъжете биеха на очи със своите свръхизобилни жаба̀, с набраните си панталони, блестящи скъпоценности и светлите си платнени обувки.

Имаше по някой и друг наконтен търговски служащ, ползващ се от облагата да напусне Нови Орлеан през „скучния“ сезон; а имаше и още по-богато издокарани господа с дрехи от най-хубав плат, с най-бели ризи и жаба̀, с най-блестящи брилянти в копчетата за ръкавели и с най-тежки пръстени по ръцете. Това бяха „ловците“. Те вече бяха се събрали около една маса в „пушалнята“ и раздаваха ново-новеничко тесте карти — оръдието на своеобразния им занаят. Всред тях забелязах човека, който тъй безцеремонно ми беше предложил да се обзаложа за надбягването на параходите. Той мина няколко пъти край мене и ме изгледа с поглед, в който се четеше всичко друго освен приятелско разположение.

Добрият ни познат, управителят Антоан, седеше в салона. Не бива да мислите, че длъжността му на управител или надзирател го лишаваше от правото да бъде в първокласния салон. На борда на американските параходи няма втора класа. Такова деление не е познато тъй далеч на запад, по Мисисипи.

Надзирателите на плантации са обикновено хора с груб и жесток нрав. Самата им професия ги прави такива. Този французин обаче като че ли беше изключение. Той имаше вид на най-почтен стар господин. Външността му доста ми допадаше и аз започнах да изпитвам по-голяма симпатия към него, макар че той в никой случай не изглеждаше да ми отвръща със същото чувство.

Някой се оплака от комари и предложи да се отвори двукрилата врата към дамското отделение. Предложението беше подкрепено от няколко дами и господа, С този род задължения се занимава домакинът на парахода. Най-сетне се обърнаха с молба към него. Молбата беше уместна и затова удовлетворена; големите врати към „рая“ на парахода се отвориха широко. Силно въздушно течение премина през дългия салон от носа до кърмата; за по-малко от пет минути ла борда не остана нито един комар с изключение на онези, които се спасиха, като се укриха в кабините. Това наистина беше голямо облекчение.

Сгъваемата врата остана отворена — нещо много приятно за всички, но особено за известен брой пъстро облечени млади търговски служащи, които имаха възможност сега да разгледат добре вътрешността на целия „харем“. Забелязваше се как някои от тях използваха облагите на новосъздаденото положение, без, разбира се, да гледат открито, тъй като това щеше да се сметне за грубост и да направи лошо впечатление. Те попоглеждаха към светилището под око, други пък над книгите, като се преструваха, че четат, или пък, крачейки нагоре-надолу, стигаха до заветната граница и уж случайно поглеждаха навътре. Изглеждаше, че някои имаха там познати, но недостатъчно близки, за да имат право да влязат. Други пък се надяваха при удобен случай да направят запознанства. Можех да доловя изразителни погледи, а сегиз-тогиз и някоя усмивка, която говореше за взаимно разбирателство. Много приятни мисли се предават без думи. Езикът често води до разочарования. Зная случаи, когато той е развалял много хубави любовни планове, възникнали в мълчание, почти узрели за изпълнение.

Забавляваше ме тази безмълвна пантомима и аз останах така няколко минути. От време на време очите ми, поддали се на общото любопитство, се устремяваха към вътрешността на дамския салон. Аз обичам да наблюдавам. Всичко ново ме интересува, а животът в салона на американския параход беше съвършено нов за мене, пък и доста пикантен. Искаше ми се да го проуча. Може би ме интересуваше и нещо друго… може би желаех още веднъж да зърна младата креолка Безансон.

И ето че желанието ми се изпълни. Най-после видях тази дама. Тя беше излязла от кабината си и се движеше из салона, изящна и весела. Сега беше без шапка; буйната й златна коса беше подредена по китайски, както я носеха и креолките. Пищните плитки, свити на голям кок, подчертаваха великолепието на нейната коса; тази прическа откриваше благородното чело, изящно извития врат и много й приличаше. Руси коси и бяла кожа, макар и рядко, все пак се срещат всред креолките. Правилото е тъмна коса и мургав цвят на лицето, но Йожени Безансон беше едно необикновено изключение.

Чертите й изразяваха веселост, граничеща с палавост, но въпреки това човек неволно долавяше, че тя има en perdu58 твърд характер. Снагата й беше над всякаква критика, а лицето, макар и да не поразяваше с красотата си, не можеше да се гледа, без да се изпитва удоволствие.

Изглежда, че тя познаваше някои от спътниците, защото разговаряше с тях с непринудена свобода. Жените впрочем рядко проявяват смущение една пред друга, а жените от френско потекло — никога.

Забелязах, че дамите в салона се отнасяха към нея с уважение. Може би те вече бяха узнали, че хубавата кола и конете й принадлежаха. Това беше много, много вероятно!

Продължавах да се любувам на тази интересна дама. Не можех да я нарека девойка, понеже, макар и доста млада, имаше държание на жена — жена с житейски опит. Видът й беше съвсем непринуден; изглеждаше, че може да владее себе си и всички наоколо.

„Какво изражение на insouciance59! — мислех си аз. — Тази жена не е влюбена!“

Не зная как дойдох до това заключение, нито пък защо то ми достави удоволствие, но положително беше така. Защо? Не ми беше никаква, а при това стоеше много по-високо от мене. Почти не смеех да я погледна. Тя ми се струваше някакво висше същество и аз я поглеждах крадешком, както бих гледал хубавица в черква. Ах! Нямаше нищо между нас. След един час щеше да се стъмни, а тя щеше да напусне кораба през нощта и никога вече нямаше да я видя. Разбира се, ще мисля за нея час-два, а може би и цял ден — колкото по-дълго седя сега като глупак да й се любувам, толкова по-дълго ще мисля за нея. Аз плетях мрежа сам за себе си — малка мъка, която щеше да ме терзае известно време, след като тя си отидеше.

Реших да се откъсна от това увлечение и да се върна към съзерцанията си на ураганната палуба. Още веднъж да зърна хубавата креолка и ще си тръгна.

Тъкмо в този миг тя се отпусна на един стол. Той беше от тъй наречените „люлеещи се столове“ и неговото люшкане разкри изящните пропорции и очертания на нейната снага. Както седеше сега, обърната с лице към вратата, очите й за първи път се спряха върху мен. Боже мой! Тя ме гледаше също както и преди! Какво значеше този странен поглед? Тези изгарящи очи? Неподвижни и спокойни, те бяха приковани в моите, а моите трепнаха а отговор!

За няколко мига очите й останаха загледани в мене, без да помръднат или да се отклонят в друга посока. По онова време бях твърде млад, за да разбера тяхното изражение. По-късно се научих да тълкувам подобни погледи, но не и тогава.

Най-после тя стана от мястото си, неспокойна, сякаш беше недоволна от себе си или от мене, извърна глава, отвори решетестата врата на кабината си и влезе вътре.

Дали бях направил нещо, което да я обиди? Не! Нито с дума, нито с поглед, нито с движение. Не бях проговорил… не бях се помръднал, а плахият ми поглед надали би могъл да се вземе за нахален.

Поведението на мадмоазел Безансон донякъде ме озадачи и дълбоко убеден, че няма никога да я видя пак, аз побързах да изляза от салона и отново се качих на ураганната палуба.