Квартеронката

Глава XLVIМайсторски приготвеният джулеп

За да удавят грижи и скърби, хората пият. Спиртните питиета взети в големи количества, заглушават и телесни болки, и душевни страдания — само временно. Ала няма ни телесна болка, ни душевно страдание, което да се уталожва тъй трудно, както пристъп на ревност. Човек трябва да изпие твърде много вино, за да успее да измие от сърцето си тази разяждаща отрова.

Но има малко облекчение във винената чаша и аз го потърсих. Знаех, че то щеше да бъде само временно и че скръбта скоро щеше да се върне, но въпреки всичко дори и една краткотрайна отмора беше добре дошла. Не можех повече да понасям мислите си.

Не умея да търпя болката. Неведнъж съм се напивал, за да умъртвя най-жалкия зъбобол. Към същото средство реших да прибягна, за да облекча ужасните страдания на сърцето си.

Спиртните питиета бяха подръка и можеха да се вземат в най-различен вид.

В един ъгъл на „пушалнята“ имаше бар, елегантно обзаведен: редица цветни бутилки със сребърни запушалки и пъстри етикети, чаши и лимони, мелничка за захар — носеше се мирис на мента и дъх на борова смола, — снопчета сламки за смучене на ментов джулеп, шери коблър121 или разхладително от кларет.

Посред този entourage122 стоеше барманът, но недейте си рисува този господин като някакъв жалък представител на келнерското съсловие, с безкръвни бузи и потна кожа, подобен на онези изроди в английските хотели, които с вида си ви развалят апетита. Наопаки, пред вас стои човек, издокаран по последна мода — естествено, по модата на своята родина и своето съсловие, сиреч като хората от Мисисипи. Той не носи нито сако, нито жилетка при изпълнение на служебните си задължения, затова пък ризата му заслужава вашето внимание. Тя е от най-фината тъкан на ирландските тъкачници — твърде фина, за да я носят тези, които са я изтъкали, и никой доставчик от Бондстрийт123 не може да постигне нейната кройка.

Златни копчета бляскат на ръкавелите на бармана и брилянти искрят между безбройните волани на жабо̀то на гърдите му. Меката обърната яка почива върху черна копринена панделка, вързана á la Байрон124; тропическото слънце е виновно за тази мода, а не някакво желание да се подражава на поета-моряк. Върху тази риза са опънати копринени презрамки с изящна бродерия, а отгоре на това и украсени с токички от чисто злато. Шапка от скъпа трева от бреговете на Южното море краси добре напомадените му къдрици и това довършва портрета на параходния барман. Няма защо да се описват краката му. Тази част от неговата личност е невидима, понеже е скрита под бара. Той не е раболепен, захилен, угодлив кръчмарски прислужник, а е представителен млад господин, който може би притежава този бар с всичко в него и се държи с не по-малко достойнство от домакина на парахода или капитана.

Когато се приближих, този джентълмен сложи на тезгяха чаша и хвърли в нея няколко парченца лед. Той направи всичко това, без да бяхме разменили нито дума.

Нямаше нужда да му давам поръчка. По очите ми позна, че съм решил да пия.

— Коблър?

— Не — рекох аз, — ментов джулеп.

— Чудесно, ще ви разбъркам такъв джулеп, че ще си глътнете езика.

— Благодаря ви. Тъкмо това искам.

Тогава господинът постави една до друга две чаши — големи регали. В едната сложи първо лъжичка счукана бяла захар, после резенче лимон, едно резенче портокал, няколко стръка зелена мента, подир това шепа ситно натрошен лед, стотина грама вода и най-после голяма чаша коняк. Като направи всичко това, той вдигна чашите, по една във всяка ръка, и започна да прелива съдържанието от едната в другата, но толкова бързо, че ледът, конякът, лимонът и всичко друго изглеждаше през цялото време като че виси във въздуха и се люшка между чашите. Самите регали нито за миг не се приближиха на повече от два фута един до друг! Тази сръчност, присъща на неговия занаят и придобита само с продължителна практика, очевидно беше източник на професионална гордост. След десетина такива прехвърляния той остави питието в една от чашите и я сложи на тезгяха.

Оставаше само да му придаде „окончателния гланц“. Той отряза тънко прясно резенче ананас и като го хвана с палец и показалец, прегъна го през ръба на чашата и с ловко движение го прекара около цялата чаша.

— Това е последната орлеанска новост — с усмивка забеляза барманът, когато ловко довърши това действие.

Тази малка „операцийка“ имаше двойна цел. Ананасът не само избърсваше от чашата полепналите зрънца захар и смачканите листенца мента, но оставяше и своя благоуханен сок, който се смесваше с аромата на питието.

— Последна орлеанска новост — повтори той, — майсторска работа.

Аз кимнах в знак на съгласие.

Сега джулепът беше „разбъркан“ и той побутна чашата към мене по мраморната повърхност на тезгяха.

— Ще искате ли сламка? — лаконично ме запита барманът.

— Да, благодаря ви.

Той мушна в чашата ми пшеничена сламка, аз я стиснах между устните си и започнах да поемам големи глътки от това може би най-възхитително между опиващите питиета — ментовия джулеп.

Едва благоуханната течност беше минала през устните ми и започнах да усещам въздействието й. Лудото туптене на пулса ми намаля. Кръвта ми се успокои и потече по-спокойно по жилите, а сърцето сякаш се потопи във водите на Лета125. Облекчението настъпи почти мигновено и аз само се чудех как по-рано не се бях сетил за това. При все че още не бях съвсем щастлив, чувствах, че държах в ръцете си нещо, което щеше скоро да ме направи такъв. Колкото преходно и да беше такова щастие, то беше добре дошло за момента, а предчувствието за настъпването му — приятно за душата. Аз жадно гълтах възпламеняващото питие — гълтах го на големи глътки, докато сламката затрака между парченцата лед на дъното на чашата и ми подсказа, че там нямаше вече течност.

— Още един, ако обичате!

— Май че го харесахте?

— Чудесен!

— Нали ви казах. Струва ми се, чужденецо, че тука, на борда на този параход, ние правим не по-лош ментов джулеп, отколкото в Сейнт Чарлз или във Веранда, ако не е и малко по-добър от техния.

— Прекрасно питие!

— Мога да ви приготвя и шери коблър, който не пада по-долу.

— Не се съмнявам, но не обичам шери. Предпочитам това.

— Имате право. Аз също го предпочитам. Ананасът е ново хрумване и мисля, че го подобрява.

— И аз така мисля.

— Да ви дам друга сламка?

— Благодаря.

Младежът беше извънредно учтив. Предположих, че учтивостта му произтичаше от моите хвалебствия за неговите ментови джулепи. Но както по-после разбрах, причината се криеше другаде. Тези западняци малко се влияят от евтини ласкателства. Аз дължех доброто мнение за мене на нещо съвсем друго — на неудобното положение, в което бях поставил натрапчивия пътник! Струва ми се, че беше станало известно и това, че бях същият, който беше набил Грубиянина Ларкин. Такива „бойни подвизи“ скоро се разчуват из долината на Мисисипи, където силата и смелостта са високо почитани качества. Ето защо според бармана аз бях човек, който заслужаваше учтива дума; и тъй, беседвайки с него по най-приятелски начин, изгълтах втория си ментов джулеп и му поръчах трети.

Аврора бе временно забравена или когато си спомнях за нея, спомнях си я с по-малко горчивина. От време на време онази картина на раздялата изплуваше отново в ума ми, но болката, която се надигаше заедно със спомена, ставаше от миг на миг по-слаба и по-лесно поносима.