Квартеронката

Глава LГрадът

Предпочитам да живея вън от града. Обичам лова и риболова.

Ако вникна по-дълбоко в тези мои склонности, може би ще открия, че те бликат от по-бистър извор — обичта ми към самата природа. Аз проследявам дирите на елена, защото ме отвеждат в най-усамотените дебри на гората; проследявам пъстървата в потока, защото ме води към тихи кътчета по брега на сенчести вирове, където човешкият крак рядко стъпва. Намеря ли се в убежищата на рибата и дивеча, ловният ми дух веднага се изпарява. Пръчката на въдицата ми остава забита в моравата, пушката лежи изоставена до мен, а душата ми се отдава на възвишения възторг пред красотите на природата. О, аз съм голям поклонник на горските гледки!

И въпреки всичко това признавам си най-откровено, че първите часове, прекарани в голям град, крият за мене особено обаяние. Неочаквано безброй нови удоволствия стават достъпни за мен и пред очите ми се разкрива цял пищен свят. Душата е пленена от рядко изпитвана радост. Красотата и песента, виното и танцът те изкушават едно подир друго. Любовта или може би страстта те примамва в мрежите на множество романтични приключения, защото човек може да открие романтика и в стените на града. Човешкото сърце е нейният дом, а онези, които си въобразяват, че па̀рата и цивилизацията са противници на най-чистите въжделения на поезията, са унесени донкихотовци. Благородството на дивака е само софизъм. Колкото и да са живописни неговите дрипи, често пъти те покриват трепереща снага и гладен стомах. Макар и да се кича с името „войник“, предпочитам веселия фабричен тътен пред топовния гърмеж, считам високия комин с неговия байрак от черен пушек за много по-достойна гледка, отколкото крепостна кула с веещото се на нея недълговечно знаме. Аз долавям сладка музика в плясъка на параходното колело и в моите уши свирката на „железния кон“ звучи по-благородно, отколкото цвиленето на добре гледания боен жребец. Всяко маймунско племе може да се научи да борави с барут, но да се управлява по-мощната стихия — па̀рата, трябват истински мъже.

Тези схващания не ще се харесат на хленчещия сантиментализъм на будоара и пансиона. Донкихотовците на днешното време ще се ядосат на дръзкия писател, който толкова грубо посяга към шлема на облечения в броня рицар и е готов да го лиши от неговата слава и блестящи пера. Трудно е да се откажеш от предразсъдъци и закостенели убеждения, колкото и да са неверни, и самият писател признава, че за да го направи е трябвало да изживее необичайно жестока борба. Трудно е било да се откажа от хомеричната заблуда и да повярвам, че гърците са хора, а не полубожества; трудно е било да позная в латернаджията и в оперния певец потомци на героите, чиито образи намираме в поетичните картини на един Вергилий. И все пак в дните на моята мечтателна младост, когато обърнах лице към Запад, аз го направих напълно убеден, че пред мен лежи земята на прозата, а земята на поезията остава зад гърба ми!

Благодарение на св. Хуберт130 и на златния звън на думата „Мексико“ се запътих на Запад и едва бях сложил крак на славните брегове, по които е стъпвал Колумб131 и Кортес132, когато разбрах, че това е родината и на поетичното, и на живописното. В същата тази страна, наричана прозаична, страната на доларите, ме облъхна най-възвишеният поетичен дух — не ритъм на стихове, а ритъм, въплътен в най-прекрасни образци на човешка красота, в най-благородни пориви на човешката душа, въплътен в скали и потоци, в птици, зеленина и цветя. В същия този град, който осланяйки се на лъжливи сведения от недобросъвестни пътешественици, си представях като сборище на негодници, намерих човека, представен в най-привлекателен вид, напредък, примесен със задоволство, цивилизация, увенчана с кавалерски дух. Прозаична ли! Хора, които обичат само долара ли! Осмелявам се да твърдя, че в този малък завой, гдето лежи градът Нови Орлеан, човек може да намери много по-разнообразен и интересен психологически mélange133, отколкото на кое да е равно на него пространство по повърхността на земното кълбо. Тук благодарение на климата чувствата достигат най-пълното си и най-висше развитие. Любов и омраза, радост и скръб, алчност и тщеславие — всички достигат върховната си сила. Пак тук човек среща нравствените добродетели в най-съвършената им чистота. Лицемерието тук не вирее, двуличието трябва да бъде много изкусно, за да избегне изобличение и наказание. Даровитостта е почти всеобща, всеобща е и предприемчивостта. Глупавите и мързеливите не могат да съществуват в този вечен водовъртеж на деен живот и наслаждения.

А този единствен по рода си град представлява и етиологичен mélange. Може би в никой друг град не се среща по улиците такова разнообразие от народности. Основан от французи, завоюван от испанци, „анексиран“ от американци — от тези три нации се състои основното му население. Въпреки това тук можете да срещнете представители на много други цивилизовани и „диви“ народи. Турчинът с чалма, арабинът с бурнус, китаецът с бръсната глава и тънка плитка, чернокожият син на Африка, червеният индианец, мургавият метис, жълтият мулат, мургавият малец, подвижният строен креол и не по-малко стройният квартерон се сблъскват из улиците на града, сблъскват се с енергичните народи на Севера, с германеца и гала, с русина и шведа, е фламандеца, с янки и с англичанина. Чудновата човешка мозайка, пъстра, шарена смесица е населението на Града на завоя.

В действителност Нови Орлеан е голям метрополис: той е град в по-пълен смисъл на думата, отколкото други селища с много по-голямо население както в Европа, тъй и в Америка. Когато човек минава по улиците му, усеща, че не се намира в провинциален град. В неговите магазини се продават най-скъпите, най-хубаво отбрани стоки. На всяка улица се издигат хотели като дворци. Разкошни кафенета ви канят в изящните си салони. Има театри — величествени храмове на архитектурата, — в които можете да присъствате на добре изпълнени драми на френски, немски и английски, а през сезона можете да чуете вълнуващата музика на италианската опера. Ако сте любител на изкуството на Терпсихора134, Нови Орлеан ще бъде par excellence135 град по вашия вкус.

Знаех какви удоволствия можеше да предложи Нови Орлеан. Бях запознат с източниците на развлечение и все пак не се стремях към тях. След като бях прекарал дълго време всред плантациите, навлязох в града, без да помисля за тези развлечения — нещо, което рядко се случва в живота дори и на най-улегналите хора. Карнавалите, квартеронските балове, драмата, чаровните оперни арии бяха изгубили своята привлекателност за мене. Никакво забавление не можеше да ме развлече сега. Цялото ми същество бе обладано от една-единствена мисъл — Аврора! В ума ми нямаше място за нищо друго.

Чудех се как да постъпя.

Поставете се в моето положение и сигурно ще признаете, че то беше трудно. Първо, аз бях влюбен в тази красива квартеронка, най-безнадеждно влюбен. Второ, тя, предметът на моята любов, бе обявена за продан, и то на публична разпродажба! Трето, аз ревнувах — да, ревнувах това, което можеше да се продава и купува като бала памук, като буре захар! Четвърто, все още не бях сигурен дали ще имам възможността да стана купувач. Все още не бях сигурен дали е пристигнало в Нови Орлеан писмо от моя банкер. Презокеанските пътнически параходи не съществуваха по онова време и човек не можеше да разчита със сигурност на редовното пристигане на пощата от Европа. Ако тя не дойдеше навреме, злощастието ми щеше да достигне връхната си точка. Някой друг щеше да стане собственик на всичко, което ми беше скъпо на света, някой друг щеше да бъде господар и властелин на Аврора, щеше да има власт да прави с нея, каквото… о, боже! Самата мисъл беше страшна. Аз нямах сили да се замисля над това.

От друга страна, дори ако писмото пристигнеше навреме, дали сумата, която очаквах, щеше да бъде достатъчна? Петстотин лири стерлинги — пет по пет — две хиляди и петстотин долара! Дали цената на онова, което беше безценно, щеще да бъде две хиляди и петстотин долара?

Съмнявах се дали ще бъде толкова. Знаех, че по това време „средната стойност“ на един роб беше хиляда долара; много рядко се случваше да се плати за някой двойно повече. Това трябваше да бъде здрав мъжага — изкусен механик, добър ковач или опитен бръснар, — за да заслужава толкова пари.

Но за Аврора! О, бях чувал чудновати приказки за „фантастични цени“ — за такова „парче“, за оживено наддаване, за мъже с дълбоки кесии и похотливи мисли, които са се борили за такава плячка.

Такива мисли може да изтерзаят душата дори и при най-обикновени обстоятелства. Как подействаха те върху мене? Не мога да опиша чувствата, които изпитвах.

Ако получех парите навреме, ако те се окажеха достатъчни, даже ако сполучех да стана собственик на Аврора, какво щеше да стане после? Ами ако ревността ми беше основателна? Ако тя не ме люби? Положението щеше да бъде още по-трудно. Щях да притежавам само тялото й, понеже сърцето и душата й щяха да принадлежат другиму. Животът ми щеше да се превърне в изтънчено мъчение — да бъда роб на робиня!

Защо въобще да се опитвам да я купя? Защо да не положа крайни усилия и се освободя от тази луда страст? Тя не е достойна за жертвата, която съм готов да направя заради нея. Не, тя ме е мамила, положително ме е мамила. Защо да не наруша обещанието си, макар и да съм го дал с уверения в пламенна любов? Защо да не избягам от това място и се опитам да се избавя от мъката, която терзае и сърцето, и ума ми? О, защо не?

В по-спокойни мигове човек би сметнал такива въпроси достойни за отговор. Аз не можех да намеря отговор. Дори не се спирах на тях, макар че те преминаваха като сенки през ума ми. За състоянието, в което се намирах тогава, благоразумието беше нещо непознато. Не можеше и дума да става за благоразумие или пък за вслушване в безстрастните му съвети. Само тези от вас, които са били страстно влюбени, могат да ме разберат. Бях решил да рискувам богатство, слава, живот — всичко, за да спечеля тази, която тъй всеотдайно обожавах.