Квартеронката

Глава LXXIСигналът

Промяната в нашия план не промени посоката ни. Продължихме в същото направление. Пътят към езерото минаваше през поляната, където отначало смятахме да отидем — най-краткият път за бърлогата на беглеца водеше точно през тази поляна.

Недалече от североизточния ъгъл на плантацията на Гаяр се намираше мястото, където бях се разделил с негъра в паметната вечер на изживяното с него приключение. Тъкмо там пътеката навлизаше в гората. Белегът на едно ароматно каучуково дърво, който помнех много добре, ми посочи пътя. Бях много доволен, че ще променим посоката и ще навлезем в гъстака на гората, толкова повече че тъкмо когато дойдохме на завоя, във въздуха се разнесе воят на гончетата, висок и проточен. Съдейки по това, откъде идваше звукът, за мене нямаше съмнение, че те вече бяха в тръстиковата нива и вървяха по дирите ни от предишната нощ.

Следващите няколкостотин метра гората беше рядка. Тук беше играла брадвата, за което свидетелстваха многобройните пънове. Това беше сечището на плантацията и от двете страни на нашата пътека се виждаха „фигури“, нарязани и подредени дърва за горене. Ние минахме между тях разтреперани и запъхтени. Страх ни беше да не срещнем някой от дърварите или колар, превозващ дървата. Такава среща щеше да бъде голямо нещастие, понеже всеки, който би ни видял, щеше да отправи потерята по следите ни.

Ако бях разсъждавал спокойно, това нямаше да ме тревожи. Щях да разбера, че ако гончетата стигнеха по следите ни дотука, нямаше да имат нужда от никакъв колар или дървар, който да им посочи пътя. Но в бързането не мислех за това и усетих облекчение, когато изминахме пределите на сечището и навлязохме в непрогледната сянка на девствената гора.

Сега всичко беше въпрос на време: дали щяхме да можем да стигнем до езерото, да повикаме бамбара с пирогата и да бъдем отведени с ладията, преди гончетата да проследят дирята ни до брега. Ако успеехме да направим това, пред нас се откриваше известна вероятност да се избавим. Разбира се, гончетата щяха да доведат потерята до мястото, където щяхме да се качим на лодката — падналото дърво, — но след това и кучетата, и хората нямаше да знаят какво да правят. Това мрачно горско езеро беше истински лабиринт. При все че водата заемаше малка площ, нито тя, нито дървото по средата, което приличаше на островче, се виждаха от мястото на качването, а освен самото езеро наводнена беше и голяма част от гората. Даже преследвачите ни и да бяха сигурни, че сме избягали по вода, можеше да се откажат да ни търсят в такъв лабиринт, където в този сезон на пищна зеленина всичко тънеше в полумрак.

Но те надали биха повярвали, че сме избягали по този начин. Там, където спираше пирогата, нямаше никаква следа — на дървото нямаше никакъв белег. Надали биха подозрели за съществуването на едно кану в такова диво място, където водата — обикновен застоял гьол — не беше свързана нито с реката, нито с близките й ръкави. Ние не оставяхме никакви следи (аз се погрижих за това), които биха личали в горския мрак, и не беше изключено нашите преследвачи да решат, че гончетата са вървели по дирите на някоя мечка, кугуар или блатна дива котка (lynx rufus); тези животни при преследване се хвърлят да плуват. С такива разсъждения ободрявах и себе си, и Аврора, докато вървяхме бързо напред.

Най-много се боях от забавянето, което щеше да ми се наложи, след като свирнех на беглеца. Дали щеше да чуе веднага сигнала? Дали щеше да се отзове тутакси? Дали щеше да дойде навреме? Това бяха въпросите, които ме тревожеха най-много. Времето беше от най-голямо значение — от него зависеше всичко. Ах, защо по-рано не се сетих за Габриел!… Ах, защо не тръгнахме веднага!

За колко ли време щеше да ни настигне потерята? Просто не можех да се реша да помисля за отговора на този въпрос. На коне, те се движеха по-бързо от нас; гончетата ги водеха тичешком!

Крепеше ме само една надежда. Скоро ще намерят мястото, където нощувахме; по листата от папайя и по мъха ще разберат къде сме спали; ще установят всичко това, но дали ще успеят да ни проследят оттам? Докато търсехме конете, ние бяхме кръстосали гората във всички посоки. Аз бях се върнал до черния път и бях вървял известно разстояние по него. Всичко това положително ще забърка гончетата за известно време. Освен това, когато се разделихме, д’Отвил потегли от гъстака на папайята по съвсем друг път. Може да тръгнат по неговата диря. Дано да тръгнат подир д’Отвил!

Всичките тези вероятности светкавично се изреждаха в ума ми, докато бързахме напред. Мислех дори да се опитам да излъжа гончетата. Сетих се за хитростта, използвана от бамбара, с клонките на ливанския бор, ала за нещастие не можах да видя такова дърво по пътя, а ме беше страх да губя време да търся. Освен това се съмнявах в сигурността на тази мярка, въпреки тържествените уверения на негъра. Обикновен червен лук вършел същата работа, беше ми казал после той. Обаче червеният лук не расте в гората, а pin de l’encens не можах да намеря.

Все пак аз не вървях, без да вземам предпазни мерки. Макар и млад на години, бях стар ловец и имах доста познания за лова в гората, насъбрани при преследване на елени и гонене на друг дивеч в родните ми планини. Толкова повече че през моите девет месеца в Новия свят не бях стоял само затворен в стените на града и вече се бях запознал с много от тайните на безпределната американска гора.

Тъй че не се задоволявах само е безогледно бързане. Където можеше да се вземат предпазни мерки, не пропусках да ги взема.

Трябваше да пресечем тясна ивица блато. То представляваше застояла вода, в която растеше перуника и храстът, наричан „блатно дърво“ (Bois de marais). Блатото беше дълбоко до колене и можеше да се преброди. Знаех това, понеже го бях преминавал и преди. Хванали се ръка за ръка, ние го пребродихме и стигнахме благополучно на другия бряг; обаче когато навлизахме, аз се погрижих да намеря място, където можеше направо от суха земя да се влезе във водата. При излизане гледах да направим същото, та да не оставяме следи в калта.

Може би нямаше да си дам толкова много труд, ако знаех, че между преследвачите ни имаше и „ловци“. Аз смятах, че тълпата, която видях, се състоеше само от плантатори или хора от града, набързо събрани от Гаяр и неговите приятели. Въобразявах си, че надали ще са опитни в търсене на следи и че простата ми хитрина е достатъчна, за да ги заблуди.

Да бях знаел, че начело на потерята стоеше човек, за когото Габриел беше ми разказвал толкова много — човек, който се препитаваше с лов на негри и който беше най-прочутият следотърсач в цялата област, щях да си спестя и времето, и усилията. Но не знаех, че нас ни гонеше този негодник с обучените си гончета, и правех всичко по силите си, за да заблудя преследвачите.

Скоро след като прекосихме блатото, минахме през „големия ръкав“ по падналото през него дърво. О, само да можех да унищожа този дънер или да го махна от мястото му! Утеших се с мисълта, че макар гончетата да можеха да ни последват по него, то щеше да позабави потерята, тъй като без съмнение всички участници в нея бяха на коне.

Сега минавахме през поляната, но не се забавихме там. Не се спряхме да погледнем пъстрите й цветя, не усещахме тяхното ухание. Преди време бях пожелал да се любувам на тази прекрасна гледка заедно с Аврора. Ето че бяхме тука, но при какви обстоятелства! Какви страшни мисли минаваха през ума ми, докато прекосявахме бързо този цъфтящ кът и отново потъвахме в мрачната дрезгавина на гората!

Пътеката бях запомнил много добре и можех да вървя по нея без колебание. Спирах се само нарядко, отчасти за да се ослушам и отчасти да дам почивка на моята другарка, чиито гърди се вдигаха високо и често от необичайното за нея усилие. Обаче в погледа й се четеше непоколебима смелост, а усмивката й ми даваше сили да вървя напред.

Най-сетне навлязохме всред кипарисите, които растяха край езерото, и заобикаляйки огромните им дънери, стигнахме скоро до водата.

Приближихме се до голямото паднало дърво, покатерихме се на него и изтичахме напред по неговия ствол, докато се озовахме всред клоните му, обраслите му с мъх клони.

Бях се запасил със свирка — просто парче тръстика, която растеше в изобилие наоколо; издялах я с ножа си, както ме беше научил бамбара. С нея можех да изсвиря, та да се чуе на голямо разстояние и звукът да стигне до най-отдалечения край на езерото.

Като се хванах за клоните, наведох се тъй, че лицето ми почти се допря до водата; сложих тръстиката до устните си и дадох условния знак.