Къщата на езерното дъно

21.

Амелия се събуди от някакъв плясък. Който всъщност не беше точно плясък. По-скоро звук от някой или нещо, което се появява на повърхността, излиза от водата.

Лявата ѝ ръка бе изтръпнала. Лежеше върху нея. Винаги така се случваше, когато заспеше дълбоко. Разтри я, разтърси я. Джеймс хъркаше тихичко, легнал по гръб. Виждаше върха на носа му на лунната светлина. Всичко останало бе обвито в мрак.

Амелия се изправи. Водната повърхност проблясваше на места и отразяваше оскъдната лунна светлина. Нежни вълни се удряха в сала.

Джеймс се обърна на една страна и напълно се изгуби от поглед. Като че ли се бе завил със сенките на нощта, без които щеше да му бъде студено.

Амелия разгледа брега.

Какво я беше събудило?

Риба, естествено, също като рибата, която бе подскочила близо до сала, след като забелязаха окото ѝ под водата. Просто риба (без съмнение). Или може би съществуваше малко съмнение. Мъничка капчица. Онова, което я събуди, звучеше като някой, който излиза от водата или отново се потапя в нея.

Огледа се за някакво раздвижване.

Ослуша се.

Хвърли поглед над Джеймс към мястото, където знаеше, че се намира къщата.

Бяха завързани и не се бяха отдалечили, не можеха да се отдалечат.

За съжаление, нямаше дори късче лунна светлина, абсолютно никаква светлина на мястото, на което трябваше да се намира къщата, и Амелия не видя нищо.

Пресегна се към неопреновия си костюм и се спря.

Какво си мислеше да прави? Да се гмурне през нощта? Ако го стореше… щеше ли да каже на Джеймс?

Просто искам да разбера какво издаде този звук. Това е всичко.

Доста странна мотивация. Какви бяха шансовете същата риба, която я бе събудила, да плува в коридорите на къщата?

Видя себе си долу, заровена под всичкия този безлунен мрак, и едновременно се развълнува и разтревожи. Не знаеше защо това я притесни. В къщата не беше по-светло и през деня. Фенерчетата им осигуряваха сто процента от светлината, която използваха. Така че… каква бе разликата дали щеше да се гмурка по обяд, или вечерта?

Вероятно, помисли си Амелия, мисълта, че светът отгоре е също толкова мрачен, колкото и този отдолу, два слоя слепота, нощ върху нощта.

Безкрайна чернота.

И все пак… звездите. Не бяха толкова ярки, колкото ѝ се искаше, но определено ѝ даваха нещичко.

Погледна през сала, през голите си крака. Погледна към брега. Погледна към повърхността на езерото, към огромната площ от непроницаем мрак, който кръжеше над къщата (нашата къща), сякаш представляваше нещо повече от обикновена вода.

Какво им имаше на звездите — без значение колко ярко светеха върху нощното небе, не можеха да разкъсат нощта?

Амелия се изправи внимателно, защото знаеше, че може да изгуби равновесие, че може да излезе от границите на сала и да пльосне във водата.

Представи си как бялото ѝ тяло излиза на повърхността, как тя е един от блещукащите обекти в целия този мрак, маяк за онова, което наричаше езерото свой дом, лампата, до която нощните пеперуди трябваше да стигнат.

Не ѝ харесваше.

Защо не? Стига. Не си изплашена. Харесва ти тук.

Една по-силна вълна се удари в кануто, което се намираше на около метър от нея, и го разклати звучно. Тя коленичи в края на сала и се пресегна към въжето, което го държеше наблизо. Затегли го.

С приближаването на лодката, която приличаше на гръбна перка, момичето осъзна, че има намерение да провери дали нещата им още са в нея. Дрехите. Хладилната чанта. Книгите. Сякаш бяха оставили колата си отключена пред мола, а не в средата на необитаемо езеро.

Кануто измина разстоянието бързо и се удари силно в сала. Звукът я накара да подскочи.

Не си изплашена.

Амелия издърпа лодката на една страна, пресегна се и напипа хладилната чанта, кърпите, саковете, бутилките, маските и плавниците.

Намери фенерчетата.

Точно това търсеше през цялото време, нали? Светлина.

Взе едното и го включи.

Не освети кануто, Джеймс или онова беззвездно парче мрак, което като че ли плуваше над къщата. Вместо това насочи лъча в края на сала, откъдето смяташе, че дойде звукът, който я събуди.

— Мамка му.

Капки вода проблясваха по дървото на мястото, на което вероятно бяха пръстите на краката ѝ, докато беше спала. Изпълзя до тях, косата ѝ висеше на сантиметри от края на сала.

На светлината приличаха на малки локви. Доказателство, че нещо беше стояло там наскоро.

Стояло там?

На Амелия тази мисъл не ѝ хареса, затова побърза да я изгони от главата си.

Не си изплашена. Спиш върху сал в средата на езеро. Нещата се намокрят.

И все пак…

Изви ръката си така, сякаш идваше от страната на езерото към сала. Топна пръсти в малките локви. След това разпъна длан върху тях. Някак си всичко съвпадна. Сякаш самата тя бе оставила водните следи. Или сякаш някой се бе държал за сала, докато краката му висяха в мрака долу.

Амелия се отдръпна от ръба на сала.

Спри се. Не си изплашена.

Познаваше хора, обикновено възрастни, които преднамерено превръщаха хубавите неща в лоши. Когато нещо вървеше добре, те обичаха да го опропастяват. Майка ѝ го наричаше сам да си изпълниш пророчеството. Правеха го, за да докажат на себе си, че даденото нещо не е било толкова добро.

Всичко това, езерото, Джеймс, къщата… това бяха добри неща.

Защо тогава се опитваше да ги опропасти?

Върна се на матрака, седна, сви колене до гърдите си и огледа отново брега. Изгаси фенерчето, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си, не искаше да е единственото осветено нещо в целия този мрак.

Нощ върху нощта. Мрак отвътре. Мрак отвън.

Салът подскочи върху една малка вълна и отново се успокои.

— Джеймс? — прошепна Амелия, пресегна се в тъмницата и го тупна по рамото.

Момчето се раздвижи.

— Какво има? — попита я.

— Джеймс, какви са тези?

— Кои какви са?

Амелия освети с фенерчето края на сала. За един странен миг си представи, че някой може да стои там, чифт влажни очи, които надничат между края на дървената платформа и езерото.

Джеймс седна.

— Това ли?

— Аха.

— Това е вода — отвърна той.

— Как е стигнала тук?

Джеймс обмисли въпроса. Не се страхуваше — Амелия нямаше нужда от това.

— Вероятно кануто ни е връхлетяло. И се е ударило в сала. Напръскало го е.

Момичето кимна.

— Доста вода има тук — заяви Джеймс.

— Да.

Момчето отново легна и заспа на мига. Амелия остана будна, заслушана в песента на невидимите вълни, които се блъскаха в сала. Опита се да не си ги представя като пръсти или дори като глави, като нещо с ръце, което кръжеше около тях и я чакаше да заспи отново, чакаше мракът вътре да се изравни с мрака отвън.