Къщата на езерното дъно

29.

Амелия подреждаше рафтовете в „Бакалията на Дарлийн“ и не се опитваше да изгони мислите за къщата от главата си. Нямаше смисъл да се бори с тях. Бе обсебена, а майка ѝ я беше научила, че обсесията е нещо, което правиш дори когато не искаш да го правиш.

През седмицата, след като напуснаха третото езеро, Амелия го правеше. Мислеше си за хладната вода, която се блъскаше в дървения сал. Мислеше си колко хубаво беше да стои на онзи сал, а очите на Джеймс да обхождат тялото ѝ като фонтана с цветя пред китайския ресторант в града. Нагоре и надолу. Отново и отново. Интересът му се възобновяваше след всеки цикъл. Липсваше ѝ. Липсваше ѝ допирът на трупите под босите ѝ крака, чувството, че е супергерой, когато си обличаше неопреновия костюм всеки ден, планините, които обграждаха третото езеро. Липсваха ѝ слънцето, звуците, усещанията.

Но най-много ѝ липсваше къщата.

Гласът на Марси заговори през високоговорителите на магазина.

— Някой е разсипал сополи на трета пътека. Амелия? Ще се погрижиш ли?

Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше. Бакалията бе празна и Марси искаше да ѝ помогне. Момичето знаеше, че колежката ѝ преживява нещо, но не беше наясно точно какво.

Дори сега, унила, изплашена, объркана, Амелия не говореше за къщата.

Или за скърцането горе.

Седмица.

Седмица без цигарен дим може да накара един пушач да полудее. Седмица без семейството може да промени човек.

Амелия се чувстваше променена. Различна. Изплашена.

— Амелия?

Остави ориза, който подреждаше на рафта на трета пътека, и се обърна да погледне Марси, която извиваше краищата на косата си, докато не ги превърна в две дръжки. Дъвчеше дъвката си като куче.

— Не ти ли приличам на един голям мустак?

Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше.

Като видя Марси да роши косата си, веднага се сети за собственото си отражение в огледалата в къщата.

— Наистина ли си добре, Амелия?

Момичето погледна ръцете си и видя, че държи кутия със зърнена закуска. Този рафт беше за ориз.

Това как попадна тук?

— Добре съм.

— Тук си от десет минути. А и подреждаш неправилната стока.

Зърнената закуска не трябва да е тук, Амелия. И ти не трябва да ходиш в къщата.

— Съжалявам — извини се тя. — Ще оправя нещата, Марси.

— Да не си влюбена?

При споменаването на думата Амелия веднага видя Джеймс в неговия полуполет, гмуркащ се във водата над покрива.

— Просто съм малко изморена — отвърна тя.

— Аха — смотолеви Марси и поклати глава.

Амелия видя как босите крака на Джеймс изчезват, когато мракът на езерото го погълна.

— Стига, Марси. Добре съм.

— Окей. Но ако прекараш още десет минути тук, ще се обадя на полицията за разбити сърца.

Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше.

Марси я остави на мира.

Наведе се и постави зърнената закуска на земята до кутията с ориз. Мислеше си за спермата на Джеймс, как се разнесе, как приличаше на експлозия, пусната на забавен каданс, колко готино изглеждаше, колко невероятно бе всичко, докато… точно така, докато.

Амелия отвори кутията с ориз и чу Марси да прави някаква щуротия на съседната пътека. Сякаш… изстискваше нещо. Парцал. Или нещо мокро.

Дали някога е губила нещо?, помисли си Амелия. Всичко наведнъж?

Като че ли Марси изтърва нещо. Влажен, шляпащ звук. Непогрешимият звук на приятел, който се опитва да те шпионира.

— Внимавай, Марси — провикна се Амелия.

Второ шляпване. Този път по-силно. Приличаше на мокри обувки.

— Марси?

Понякога, след като хвърлеха боклука, обувките им скърцаха върху линолеума на магазина. Колегите си правеха майтап, като казваха: Пази се от калта до казаните. Тя те харесва. Ще те последва.

Амелия чу още едно шляпане от съседната пътека и усети първата истинска вълна на страх. Точно така я заля, като вълна, но не от ума към тялото ѝ, а подобно на невидимите вълни под повърхността на третото езеро; първо нападаха лицето и предната част на тялото ти, след което се увиваха около останалото.

— Марси?

Още една бавна влажна крачка. Като че ли човекът, който носеше мокрите обувки, не знаеше как да ходи с тях.

Или просто не е ходил на суха земя от доста дълго време, Амелия.

— Марси?!

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Погледна бавно нагоре към кръглото огледало, което висеше от тавана на бакалията.

Имаше ли нещо на съседната пътека? Имаше ли?

— Амелия! Какво ти става днес?

Марси. Зад нея. В края на пътеката.

Още една влажна стъпка. Наближаваше другия край на пътеката.

— Какъв е този звук, Марси? — попита Амелия. Очите ѝ светнаха и бяха изплашени.

— Какъв звук?

Амелия се изправи. Погледна другия край на пътеката, откъдето онзи, който вървеше оттатък, без съмнение, щеше да се покаже, без съмнение, щеше да тръгне към нея.

— О, Господи, Марси. Трябва да вървя.

— Да вървиш? Да не си полудяла, Амелия?

Амелия отиде до Марси, усети я зад себе си, но не свали очи от другия край на пътеката.

— Съжалявам — каза тя, гласът ѝ трепереше. — Трябва да вървя. Трябва да вървя. Сега.

— Амелия, не можеш…

Амелия изстена, когато една жена мина в края на пътеката. Носеше зелен потник и яркооранжеви къси панталонки. Слънчеви очила и шапка с козирка. Носеше шнорхел, който тъкмо бе взела от съседната пътека, а джапанките ѝ издаваха шляпащ звук.

Амелия погледна Марси.

Избухна в смях. Никак не ѝ беше трудно да избухне в смях.

— Амелия, какво, по дяволите, ти става?

Амелия чу отново името си, но този път от края на пътеката, където мина жената преди малко.

— Амелия.

Момчешки глас.

Преди да се обърне към него, тя знаеше кой е. Как можеше да не знае? Припомняше си гласа му хиляди пъти през изминалата седмица.

— Джеймс.

Момчето стоеше засрамено в края на пътеката.

Не, помисли си Амелия. Не беше срам. Страх.

— Съжалявам, че те притеснявам на работното ти място — каза той. — Но то дойде в къщата ми миналата вечер.

Амелия не отговори. Не и директно.

— Марси — каза тя, без да отлепя поглед от Джеймс. Гласът ѝ беше твърд, най-твърдият от седмица насам. — Би ли ни оставила насаме за минутка?

— Естествено.

Марси се изпари и двамата останаха да се гледат в мълчание.

То дойде в къщата ми миналата вечер.

Без отговор от Амелия. Сякаш въобще не беше изненадана.

Изоставихме езерото, помислиха си и двамата. Езерото ни иска обратно.

Една седмица.

Една седмица разделени.

Амелия хукна към него.

Прегърна го силно. Всичките воюващи в тялото ѝ емоции си намериха отдушник и тя се разплака. И се усмихна. Джеймс нежно я хвана за тила и я придърпа към себе си, по-близо, докато не усети, че нищо не може да я отмъкне от прегръдката му. Дори и вълните.

— Джеймс — започна момичето. — Джеймс, полудяваме ли?

— Трябва ни трета страна — отвърна той. — Трябва да кажем на някого.

— Не — отсече Амелия. — Няма.

Джеймс погледна дълбоко в очите ѝ. На едно и също място ли бяха двамата? Или Амелия беше стигнала по-надълбоко?

— Тогава какво? Какво ще правим?

— Чуй ме добре — започна тя, като освободи глава от гърдите му и го погледна.

— Добре. Какво?

Момичето помълча за миг. Пое си дълбоко въздух. И му каза.

— Трябва да се върнем.

— Амелия…

— Трябва да се представим, Джеймс. Трябва да кажем здравей.

Момчето отново я прегърна. Дойде в „Бакалията на Дарлийн“ с намерението да стори онова, което Амелия искаше да направят. Но не можеше да се примири с това здравей и то се изплъзна между пръстите му и пльосна влажно на пода на магазина.

— Добре — отвърна той, обичаше я, беше влюбен в нея, искаше да е щастлива. — Добре.

Когато Амелия го прегърна, Джеймс осъзна, че не прави това, което тя искаше. В момента, в който каза добре, той почувства такова облекчение, каквото бе забравил, че съществува през изминалите седем дни.

Не, Амелия не беше по-надълбоко от него. Тя просто бе намерила причина да направят онова, което изключително много му се искаше да стори.

Да се върне.

Да се върне в къщата.

Трябва да се представим. Трябва да кажем „здравей“.

— Мислиш ли, че ще ни приеме радушно? — попита Джеймс, ужас и облекчение се сливаха в тялото му.

Амелия кимна.

— Ние също живеем там, Джеймс. Ние също живеем там.