Къщата на езерното дъно

35.

Амелия си беше у дома. На дивана. Размишляваше.

Мислеше доста в дните след последните събития в къщата. Смяташе, че знае какво се е случило и защо. Това бе част от проблема; писна ѝ да пита защо.

В една особено динамична сутрин реши да се задълбочи. Опита се да намери информация за къщата. За езерото. Една къща на езерното дъно, вярваше тя, трябваше да остави следа. Но нямаше нищо. Нямаше снимки, статии, слухове. На всяка задънена улица, пред която се изправеше, изпитваше облекчение. Щом никой нямаше какво да разкаже за къщата… това не означаваше ли — по някакъв начин — че все още принадлежеше на Джеймс и Амелия? Ако никога не споделяха с друг, ако завинаги запазеха тайната си, нямаше ли вечно да остане тяхна и само тяхна?

Точно това беше. Едно от нещата. Едно от многото неща. Искаше да говори за къщата с абсолютно всеки. Искаше да каже на родителите си. Искаше да каже на приятелите си, че се бе изгубила цяло лято, защото беше попаднала на момче, беше попаднала на сал, завързан за къща на езерното дъно. Попаднала. Хваната. В капан. Буквално трябваше да държи устата си затворена, когато приятелката ѝ от детинство Кари ѝ се обади, за да я попита как е. Кари знаеше, че нещо не е наред. Амелия го усещаше във въпросите ѝ. Но нямаше начин приятелката ѝ да отгатне какво ѝ беше, затова не се страхуваше. Един наркоман щеше да подсмърча. Един алкохолик щеше да мляска със сухи устни по телефона. Но какво се очакваше от някого, който бе обсебен от къща?

Докато никой не знаеше какво ѝ има, никой не можеше да ѝ отнеме тайната.

Амелия осъзна, че мисли прекалено много. Прекалено много. Но какво друго ѝ оставаше? Къщата изчезна и остави двама им с Джеймс да се носят в празното езеро, в което нямаше по-голяма магия от което и да е друго в света, с изключение, че това бе различно, това някога приютяваше къща, и в тази къща…

Какво?

Амелия затвори очи.

Джеймс.

Как ли беше Джеймс?

Разговаряха в дните след последните събития в къщата, но не им беше лесно. И двамата бяха замаяни. Дълго мълчаха между думите си. И още по-дълго — в края на изреченията си. Като че ли нещо ги забавяше, разтягаше сричките им, заглушаваше значението им.

Сякаш продължаваха да говорят под водата.

Амелия не сподели на Джеймс, че чува това протяжно разтягане навсякъде. И че вратите в къщата ѝ се затварят много по-бавно от нормалното. Някои като че ли го правеха сами.

Отвори очи.

Джеймс.

Как ли беше Джеймс?

Спряха да говорят след първите няколко дни, защото се чувстваха прекалено странно. Колко пъти можеха да си кажат, че бе невероятно, че бе ненормално, какво ще правим сега, какво ще правим сега, какво ще правим сега, след като достигнахме до апогея на приключението и сега трябва да се изправим пред скучния живот?

Колко пъти можеха да засегнат истинския въпрос, колко шантаво беше всичко, колко невероятно плашещо?

Не излизаха. Не правеха спонтанни разходки до третото езеро. Не ходеха на уроци по гмуркане. Не се целуваха. Не се натискаха в напълно обзаведената къща под водата.

Колко време мина?

Десет дни? Две седмици?

Амелия не помнеше.

Провери си телефона и видя, че никой не се е обаждал. Никой не беше писал. Добре. Така нямаше да ѝ се наложи да си държи устата затворена, да преглъща думите, които пълзяха по гърлото ѝ — за къщата, за чудесата, които едва не я погълнаха цялата.

Намерихме опасно магическо място. Място, на което да се влюбиш.

Загледа се в края на дивана, където за миг ѝ се стори, че видя възглавниците да се набръчкват, размазани от маската, която не носеше, от мехурчетата, които не издишваше.

Изгубихме го. И не знаем къде отиде.

Амелия изгони думите от главата си. Пусна телевизора и се отврати от всичко, което видя. Всичко ѝ се струваше толкова типично, толкова скучно в сравнение с онова, което намериха с Джеймс.

А после го изгубиха.

Изключи телевизора. Затвори очи.

Джеймс.

Как ли беше Джеймс сега?