Глава 10

Облегнат на стената, дишах по начин, запазена марка на сърцето, разгорещено от преследване и жадуващо глътка освежителен въздух. Осъзнаването на късмета ми, чрез който на косъм се разминах от още една среща с жената-разрушител на нервни системи, ме държа вкаменен в продължение на, както ми се стори, цял час, въпреки че едва ли е било повече от няколко секунди. След това бавно започнах да излизам от състоянието си на стълб от сол и вече бях в състояние да се съсредоточа в разкриването на причините, подтикнали мама Маккоркадейл да направи това посещение. Искам да кажа, това бе последното място, където очаквах да я срещна, имайки предвид в какви отношения беше с Джинджър на тези избори: все едно Наполеон да намине на приказка при Уелингтън в навечерието на Ватерло.

И преди съм имал случай да спомена предимството на подслушвателния пост, предлагащ място точно до отворения френски прозорец, където стоях. Невидим за тези вътре, аз чувах всичко, което си говореха, също както се получи при разговора между Споуд и Рънкъл. И двамата говореха високо и ясно, без никой да предполага, че Бъртрам Устър е наблизо и чува всичко.

Тъй като не можех да вляза и да я помоля да повтори тази част от казаното досега, дето не успях да чуя добре, беше жив късмет, че гласът на Маккоркадейл беше силен, а леля Далия, както знаете, можете да чуете дори ако сте на Хайд Парк Корнър, а тя — на Пикадили Съркъс. Често съм си мислил, че глухата змия, за която четох, когато спечелих наградата за Познаване на Светото писание, би разбрала посланието без проблем, ако старата роднина е била един от заклинателите. Можех да остана така облегнат на стената с пълна увереност, че няма да пропусна дори и сричка от думите и на двете.

Процедурата бе открита с две Добри утра — еквивалент на лелиното „Какво, по дяволите?“, след което Маккоркадейл сякаш усещайки, че трябва да обясни присъствието си тук й каза, че е наминала да се види с господин Уиншип по един много важен въпрос.

— Вътре ли е?

Ето една възможност за родственицата да се заяде като отговори, че той сигурно ще е вътре след преброяване на гласовете. Така си мислех аз и точно така бих отговорил, но леля Далия не се възползва от случая, а само отрони едно „Не, излезе“ и Маккоркадейл отвърна, че съжалява.

— Бих желала да говоря с него лично, но вие, както разбирам, сте неговата домакиня, така че мога да кажа на вас, а вие да му предадете.

Това беше много разумно, според мен, даже си спомням, че си помислих колко добре се изразяват тези адвокати, но предложението очевидно подразни старата ми леля.

— Страхувам се, че не ви разбирам — каза тя и аз знаех, че в момента кипва, защото ако беше спокойна, щеше да каже: „Съжалявам, не разбрах“.

— Ако ми позволите, ще обясня. Мога да го кажа само с няколко думи. Току-що имах посещение от един лигав, гол охлюв.

Надигнах се с възмущение. Не че имаше кой знае каква полза от това, предвид обстоятелствата, но бях предизвикан от казаните думи. Човек няма нищо против обективната критика, но това си беше чиста обида. Не можех да се сетя за никой от познатите ни, на който бих дал гореспоменатото описание. Мнението ми за адвокатите и за това как се изразяват, коренно се промени.

Дали леля Далия се е въздържала не бих могъл да кажа, но мисля, че се е, защото последвалите думи бяха направо от фризера:

— За племенника ми Бъртрам Устър ли намеквате?

Маккоркадейл направи много, за да промени впечатлението, което предишните й слова бяха произвели върху мен. Тя каза, че посетителят й не си е казал името, но тя била сигурна, че не би могло това да е племенника на госпожа Травърс.

— Беше доста прост човек — каза тя и с бързината, толкова характерна за мен, аз изведнъж схванах, че тя намеква за Бингли, който беше въведен в дома й веднага след като аз излязох. Сега вече схванах защо използва такива унизителни епитети за Бингли. И съществителното охлюв… много точно. Още веднъж се замислих колко добре се изразяват адвокатите.

Старата роднина също изглеждаше… как беше тази дума, дето започва с „у“ и означава обратното на ядосан? Успокоена, точно така. Мисълта, че едва ли има племенник, който може да бъде описан като прост човек, я успокои. Не казвам, че при това положение веднага покани Маккоркадейл на дълга разходка, но гласът й определено стана по-приятелски.

— Защо го наричате охлюв? — попита тя и Маккоркадейл веднага отговори.

— По същата причина, заради която казвам на черното черно и на бялото — бяло. По този начин му създавам най-точен словесен образ. Та именно този охлюв ми направи срамно предложение.

— Какво? — попита доста нетактично леля Далия.

Разбирах изненадата й. Наистина бе доста трудно да си представи човек, искам да кажа мъж, толкова закопнял за жена, че да направи срамно предложение на госпожа Маккоркадейл. Удивих се, че Бингли го е направил. Никога не съм го харесвал, но трябва да призная възхищението си от неговата безразсъдна смелост. „Герой“ — помислих си. — „И колко скромен.“

— Занасяте ме — каза старата ми леля.

Маккоркадейл отвърна остро:

— Нищо подобно. Разказвам ви точно какво се случи. Аз бях в приемната и си подготвях речта за дебата утре, когато бях прекъсната от нахълтването на този човек. Раздразнена, естествено, го попитах какво иска, а той ми отвърна с най-противна усмивка, че е Дядо Мраз и ми носи манна небесна в пустинята и много радостни новини. Тъкмо да позвъня да го изведат навън, защото реших, че е пиян, когато той ми направи следното необикновено предложение. Успял да се добере до информация, която можела да навреди на моя опонент и желаел да ми я продаде. Каза, че тя щяла да направи победата ми в изборите сигурна. Щяло да бъде, както той се изрази, фасулска работа.

Краката ми се разтрепериха. Ако не се страхувах, че може да ме чуят, щях да кажа: „Аха!“. При други обстоятелства щях да вляза в стаята, да потупам старата родственица по рамото и да й кажа: „Казах ли ти, че Бингли има информация? Може би друг път ще ми вярваш вече?“. Но тъй като това би означавало да подновя познанството си с жена, с която една-единствена среща ми стига за цял живот, сметнах, че не е много уместно да го правя. Останах на същото място, на което бях и напрегнах ушите си с още две степени, за да не изпусна останалата част от диалога.

След като роднината ми каза: „За бога!“ или „Да пукна!“, или каквото и там да беше, показвайки, че разказът на посетителката я интересува много, Маккоркадейл продължи. А това, с което продължи, направо сложи капак на всичко. Съдбовни думи е единственият начин, по който мога да опиша думите, които тя изрече:

— Този мъж, както изглежда, беше пенсиониран прислужник и членувал в клуб за икономи и камериери в Лондон, в който едно от правилата било — всеки член на клуба да вписва в клубната книга информация за работодателя си. Моят посетител ми обясни, че преди време бил нает от господин Уиншип и е записал надлежно множество от лудориите на последния, които, ако станат публично достояние, със сигурност ще направят много лошо впечатление на избирателите в Маркет Снодсбъри.

Това ме учуди. Нямах и най-малка представа, че Бингли е работил и у Джинджър. Това показва още веднъж валидността на израза, че половината от хората не знаят какво правят останалите три четвърти.

— След това ми каза, дори без да се изчерви от срам, че при последното си пребиваване в Лондон е откраднал тази книга и сега тя е негово притежание.

Зяпнах от ужас. Не знам защо, но мисълта, че Бингли е свивал книгата в същия момент, в който Джийвс и аз сме сръбвали от питиетата си в съседната стая, правеше това още по-мъчително. Не че иначе не е болезнено. От години бях преследван от страха, че клубната книга на „Ганимед Младши“, с целия динамит, който съдържа, може да попадне в лоши ръце и тези ръце могат да се случат точно тези, дето никак не ти се иска да бъдат. Не съм сигурен, че се изразих ясно, но това, дето искам да кажа, е, че ако си бях избирал най-деградиралата особа, която да сложи ръка върху книгата, Бингли щеше да е последният, когото да избера. Спомням си, че Джийвс ми говореше за един, който имал склонност към предателство, подлост и плячкосване — точно като Бингли. Човекът бил лишен от всякакви благородни чувства, а когато попаднеш на такъв — нищо добро не чакай.

Старата леля разбираше напълно драматизма на ситуацията. Тя изрече със страхопочитание едно: „Боже мили!“, въпреки че това не е израз, който обикновено използва.

— А вие какво направихте?! — попита тя възбудено и Маккоркадейл изсумтя както си знае. Приличаше малко на изпускане на пара под налягане, или пък на звука от две-три котки, срещнали неочаквано две-три кучета, плюс лекия нюанс на кобра, разбудена неочаквано рано сутринта. Как ли се е отразявало на покойния господин Маккоркадейл? Сигурно си е мислил, че на света има и по-лоши неща от това да бъдеш прегазен от трамвай.

— Отрязах го и го изгоних. Гордея се с това, че съм честен играч, а неговото предложение ме възмути. Ако искате да го арестуват, въпреки че не виждам как може да стане това, адресът му е улица „Ормънд“ номер 5. Изглежда е поканил моята прислужница да намине и разгледа офортите му през следобедната почивка и й е дал адреса си. Но, както казах, няма достатъчно доказателства за арест. Нашият разговор беше без свидетели и той просто ще отрече, че книгата е у него. Жалко. Бих била щастлива да видя човек като него обесен, изкормен и разчекнат.

Тя изсумтя отново и старата родственица, която винаги знае как трябва да се постъпи според етикета, й се отплати с блага дума. Каза, че мама Маккоркадейл заслужава медал.

— Какво говорите?

— От ваша страна е изключително благородно да откажете на този човек.

— Както казах, аз играя честно.

— Освен вашето възмущение от неговото предложение, сигурно е било много неприятно да ви прекъснат, когато работите върху речта си.

— Още повече, че минута преди този човек да се появи, бях прекъсната от един странен младеж, който ми направи впечатление на малоумен.

— Това трябва да е бил племенникът ми Бъртрам Устър.

— О, извинявайте.

— Няма нищо.

— Може да съм си създала грешна преценка за умствените му способности. Разговорът ни беше кратък. Просто ми се стори странно, че ме убеждава да гласувам за опонента си.

— Това е едно от нещата, които според Бърти са чудесна идея. Той си е такъв. Чудат. Как извършва чудесата си е истинска загадка. Но не е трябвало да се натриса, когато сте била заета с речта си. Добре ли върви?

— Доволна съм.

— Браво. Предполагам, очаквате дебата с нетърпение.

— Направо горя от нетърпение. Аз съм много облагодетелствана. Толкова се опростяват нещата, когато двамата опоненти застанат един срещу друг на една и съща трибуна и дадат на гласоподавателите възможност да сравнят гледищата им. При положение, че и двамата спазват добрия тон по време на дебата, разбира се. Но аз наистина трябва да се връщам към работата си. Имам за решаване още куп неща.

— Само един момент.

Без съмнение думата „решавам“ беше напомнила за нещо на старата роднина.

— Случайно да решавате кръстословиците в „Обзървър“?

— Попълвам я на закуска в неделя.

— Но не цялата?

— Цялата.

— Всяка думичка?

— Винаги съм успявала досега. Намирам я направо за елементарна.

— Тогава какви са тези песни и танци на светци около катедралата „Свети Павел“?

— О, веднага го разбрах. Отговорът, разбира се, е педометър5. Крачките се измерват с педометър, „дом“ е в средата на думата и обозначава катедралата „Свети Павел“, а думата „Петър“ я огражда, т.е. Свети Петър е около нея. Много е просто.

— Да, много. Е, благодаря ви. Свалихте голямо бреме от сърцето ми — каза леля Далия и те се разделиха съвсем като приятелки, нещо, което никога не бих мислил за възможно, при положение, че едната от двете беше мама Маккоркадейл.

Може би четвърт минута след като отново се бях присъединил към човешкия род в лицето на сестрата на покойния ми баща, не бях в състояние да обеля и дума, тъй като старата роднина беше заета с излагане на мнението си за съставителя на кръстословицата в „Обзървър“, като акцентуваше предимно върху домове и педометри. И когато си изприказва приказката по въпроса, тя се впусна в песимистично признаване на качествата на Маккоркадейл, като мнението й беше, че срещу жена с такъв ум Джинджър нямаше дори и малкия шанс на перука пред силен насрещен вятър.

— И все пак — добави тя по-обнадеждено, — сега, след като заплахата от клубната книга на „Ганимед Младши“ е избегната, има възможност красноречието на Споуд да му осигури малка преднина.

През цялото това време аз се мъчех да се включа с встъпителната забележка, която оценяваше положението като малко извън контрол, но чак когато я казах за трети път, успях да привлека вниманието й.

— Това е вече прекалено! — казах, сменяйки леко подхода.

Тя изглеждаше учудена, като че ли не разбираше за какво става дума.

— Прекалено?

— А не е ли?

— Защо? Ако следеше какво казва, значи си чул, че като честен играч, тя е наругала изкусителя и го е срязала и натирила, което едва ли му е харесало. Бингли е бил слисан.

— Само за момента.

— Глупости.

— Не са глупости. Чувствам, че Бингли, въпреки че е стъпкан в калта, ще се надигне отново. Какво ще кажеш, ако продаде тази книга с цялото й ужасно съдържание на редакцията на местния „Аргус-Римайндър“?

Думата ми беше за влиятелния вестник, който излизаше два пъти седмично и се беше вманиачил в усилията си да плюе Консервативната партия без да пропуска дума или постъпка, за да накара всеки, който е с консервативни наклонности, да се чувства като нищожество. Започне ли всяка сряда и събота да излиза с материали за миналото на Джинджър, не виждам как не би успял да съсипе кандидатурата му.

Всичко това в цялата му сериозност изложих пред моята кръвна родственица. Можех да добавя още, че това би трябвало да изтрие глупавата усмивка от лицето й, но не беше необходимо. Тя веднага схвана, че говоря истината и от устата й се изплъзна една сочна ловджийска ругатня. Ококори се в мен с целия ужас на леля, сдъвкала по невнимание развалена стрида.

— Не бях помислила за това.

— Обърни му внимание сега.

— Тези копои от „Аргус-Римайндър“ не се спират пред нищо.

— Славата им се носи.

— Ти ли ми каза, че Джинджър е бил опандизван?

— Казах, че полицията винаги го залавяше вечерта след гребните гонки. И, разбира се, вечерта след ръгби-срещата.

— Каква ръгби-среща?

— Ежегодната среща по ръгби между университетите в Оксфорд и Кеймбридж. В тази вечер много веселяци стават даже по-възбудени, отколкото при празнуването след гребните гонки. Джинджър беше един от тях.

— И наистина ли го хващаха?

— Винаги. Навикът му да свива полицейски шлемове му го осигуряваше. Освобождаваха го на другата сутрин след заплащане на съответната глоба, но непременно след като е прекарал нощта в затворническата килия.

Без съмнение бях успял да й обясня сериозността на положението. Тя нададе остър писък като настъпен дакел, а лицето й прие пурпурния оттенък, който винаги добива в момент на силни чувства.

— Това вече преля чашата.

— Доста сериозно, съгласен съм.

— Доста сериозно! Само някой да подшушне за тези изпълнения и всеки избирател ще се отдръпне. С Джинджър е свършено.

— Не смяташ, че ще бъдат снизходителни заради младата му кръв по онова време?

— Никаква надежда. Изобщо няма да се развълнуват от проклетата му кръв. Ти изобщо не познаваш тази пасмина тук. Повечето от тях не излизат от църквата, а моралните им принципи биха слисали дори и Торквемада като прекалено строги.

— Торквемада?

— Испанският инквизитор.

— А-а, този Торквемада ли?

— Колко Торквемади мислиш че има?

Признах, че името не се среща често и тя продължи:

— Трябва да действаме!

— Но как?

— Или по-точно, ти трябва да действаш. Ще отидеш при този човек и ще си поговорите разумно.

Изрекох едно „хм“. Много се съмнявах, че човек с алчността на Бингли ще се вслуша в гласа на разума.

— Какво да му кажа?

— Ти знаеш какво.

— О, така ли?

— Апелирай към най-благородните му чувства.

— Той няма такива.

— Не усложнявай нещата повече, Бърти. Това е най-големият ти недостатък — все да противоречиш. Нали искаш да помогнеш на Джинджър?

— Разбира се, че искам.

— Добре тогава.

Когато една леля си е наумила нещо, няма смисъл да се опитвате да поставяте вето. Тръгнах към вратата.

На половината на пътя ме осени една мисъл.

— Ами Джийвс?

— Какво Джийвс?

— Доколкото е възможно трябва да пощадим чувствата му. Няколко пъти го предупреждавах, че тази клубна книга е най-разрушителния експлозив и трябва да се унищожи. „Какво ще стане, ако попадне в лоши ръце“ — казвах аз, а той отговаряше: „Не е възможно да попадне в лоши ръце“. И ето, че сега тя попадна в може би най-лошите ръце, в които би могла да попадне. Нямам сили да му кажа: „Нали ти казвах“ и да го гледам как се измъчва от срам и смущение. Разбираш ли, досега Джийвс винаги е бил прав. Агонията му, когато разбере, че най-накрая е допуснал грешка, ще бъде ужасна. Не бих се учудил, ако изпадне в несвяст. Не бих могъл да го погледна в очите. Ще трябва ти да му кажеш.

— Добре, аз ще му кажа.

— Опитай по-внимателно.

— Добре. Докато подслушваше навън, запомни ли адреса на този Бингли?

— Да.

— Тръгвай тогава. И аз тръгнах.

Загрузка...