Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 13

В тази своя преценка, обаче, не бях прав, защото тъкмо да произнеса първото „О-о-о!“ на учудване, когато миличката Гленденън, отеквайки също с едно „О-о-о“, сякаш излязло от устата на нимфа, която са изненадали по време на къпане, се отдели от него и изхвърча покрай мене, изчезвайки навън в големия свят със скорост, която й осигуряваше място в класа на спринтьорите, към които се числеше старата ми родственица. Все едно беше казала: „Ех, да имах сега криле на гълъб!“ и желанието й мигновено се бе изпълнило.

През това време аз стоях като закован. Устата ми бе леко открехната, а очите ми ококорени до краен предел. Коя беше тази дума, която започваше със „с“? Смутен? Не, не смутен. Смаян? Не, не смаян. Стъписан, точно така. Бях стъписан. Мисля си, че ако се случи да се разхождате и попаднете случайно в сауната на турската баня в някой от дните, когато е ползвана от дами, ще се чувствате подобно на мен в този случай.

Джинджър също не се чувстваше удобно. Даже, бих казал, определено беше изненадан. Дишаше тежко като астматик. В погледа му нямаше и следа от топлотата, която бихте очаквали да прочетете в очите на стар приятел. А гласът му, когато проговори, наподобяваше този на кафява мечка — гърлест, ако разбирате какво искам да кажа, и малко сърдит. Първите му думи се състояха от добре подбрани фрази на критика към моята нетактичност да избера точно този момент за влизане в беседката. Каза, че не му харесва, дето слухтя наоколо като някой проклет детектив. Попита ме още дали не си нося увеличителното стъкло и възнамерявам ли да лазя на четири крака, да събирам малки предмети и да ги прибирам в плик.

— Какво правиш тук, всъщност? — попита ме той най-накрая.

На това можех да отговоря, че имам право да влизам в беседката по всяко време, в което си пожелая, тъй като тя е собственост на леля ми Далия и по този начин двамата с нея сме кръвно свързани, но нещо ми подсказа, че учтивостта би била по-добрата политика. Отхвърляйки нападките, аз заявих, че не съм слухтял като някой проклет детектив, а с решителни, мъжествени крачки се бях запътил да го търся, защото Флорънс ми беше наредила, а бях научил от добре информиран източник, че това е мястото, където мога да го намеря.

Логичността на моя изказ имаше успокояващия ефект, на който се надявах. Държането му се промени, позагубвайки доста от заплашителността на кафявата мечка, и скоро вече разговарях със стария Джинджър от младежките компании. Това показваше, че, както вече ви казах, учтивостта действа както мехлема за раните. Когато той проговори, беше ясно, че ме счита за другар и съюзник.

— Предполагам, че всичко това ти изглежда малко странно, Бърти.

— Никак, старче, никак даже.

— Но има едно просто обяснение. Обичам Магнолия.

— Мислех, че обичаш Флорънс.

— Аз също. Но нали знаеш, никой не е застрахован от грешки.

— Разбира се.

— Искам да кажа, когато търсиш идеалното момиче.

— Точно така.

— Смея да отбележа, че и на теб ти се е случвало.

— От време на време.

— На всеки може да се случи, предполагам.

— Не бих се учудил.

— Грешката на тези, които търсят идеалното момиче е, че правят своя избор преди още да са разгледали целия щанд. Срещнеш някоя със съвършен профил, платиненоруса коса и фигура на топола и си мислиш, че това е краят на твоето търсене. „Бинго!“ — крещиш. — „Тази е. Никоя друга.“ И без да подозираш вече си свързал съдбата си с жена тип фелдфебел и със спартански възгледи за дисциплината, а ако беше продължил само малко по-нататък, щеше да срещнеш най-сладкото, най-милото и най-нежното момиче, стенографирало някога кореспонденция под твоята диктовка, която ще те обича и ще се грижи за теб и през ум няма да й мине да те тормози, без значение какви са обстоятелствата. Имам предвид Магнолия Гленденън.

— И аз така си помислих.

— Думи нямам да ти опиша как се чувствам, Бърти.

— Не се и опитвай.

— Още от момента, в който дойдохме тук, изпитвах подозрението, че тя е точно за мен и че със сгодяването ми с Флорънс съм направил най-голямата грешка в живота си. Точно сега и последните ми съмнения се разсеяха.

— Какво се случи точно сега?

— Тя ми разтри врата. Разговорът ми с Флорънс, дето ми дойде като капак на онзи ужасен обяд в Търговската камара, ми беше докарал страхотно главоболие и тя ми разтри врата. Тогава разбрах. Когато тези нежни пръстчета докоснаха кожата ми като райски пеперудки, кацнали върху цветче…

— А-ха, ясно.

— Беше като откровение, Бърти. Разбрах, че съм намерил това, което търся. Казах си: „Това е нещо прекрасно. Давай нататък.“ и се обърнах с лице към нея. Хванах я за ръката. Вгледах се в очите й. Тя — в моите. Казах й, че я обичам. Тя каза, че също ме обича и се отпусна в прегръдките ми. Аз я притиснах до себе си. Бъбрихме си нежности и за известно време всичко беше прекрасно. Не можеше и да бъде по-хубаво. Но изведнъж ме порази една мисъл. Има един голям проблем. Сигурно се досещаш.

— Флорънс?

— Точно така. Колкото и началнически да се държи и да се изразява просташки, когато нещо не й харесва, всъщност… да я беше чул след онзи обяд в Търговската камара… аз все пак съм сгоден за нея. И докато момичетата могат да развалят годежи чак до дълбока старост, мъжете не могат.

Бях схванал мисълта му. Беше очевидно, че и той като мен искаше да си остане почтен рицар, а човек просто не може да бъде почтен, още по-малко рицар, ако ходи насам-натам да се сгодява с тази и онази и след това им казва, че всичко е свършило. Изглеждаше, че проблемът, надигнал грозната си глава, беше с изключително големи, бих казал KING-SIZE размери, достатъчно голям да провали всички предприети от Джинджър действия по въпроса. Но когато му споменах това с трепетна нотка на съчувствие, а може би съм му стиснал и ръката, не съм сигурен, бях изненадан от кикотенето му, наподобяващо пробит радиатор.

— А, не се тревожи — каза той. — Ситуацията изглежда малко объркана, признавам, но ще се оправя. Ще направя така, че Флорънс да развали годежа.

Каза го с толкова весел, самоуверен, звънлив глас, също като старата ми родственица, когато си правеше сметката как ще накара Л. П. Рънкъл да й играе по свирката, че аз нямах никаква охота, ако това е точната дума, да кажа каквото и да е, което би го отчаяло. И все пак трябваше да попитам:

— Как? — зададох въпроса си аз.

— Много просто. И двамата знаем, че на нея не й трябва човек, който губи. Имам намерение да изгубя изборите.

Това наистина беше идея и бях напълно съгласен с предположението, че ако мама Маккоркадейл го изпревари при гласуването, най-вероятно Флорънс ще го разкара, но според мен имаше нещо, което можеше да провали плана и това беше, че той нямаше никакви гаранции, че ще изгуби изборите. Разбира се, избирателите са като лелите, никога не знаеш какво ще направят в следващия момент, но все пак това е нещо, на което не можеш да разчиташ.

Споменах му това, а той отново демонстрира звука от пробития радиатор.

— Не се тревожи, Бърти. Владея положението. Случи се нещо в едно потайно ъгълче на кметството след обяда, което подсилва моята увереност.

— Какво се случи в това потайно ъгълче в кметството след обяда?

— Първото нещо, което се случи след обяда, беше това, че Флорънс ме замъкна в това ъгълче и ми отправи крайно остри нападки. Точно тогава разбрах, че ще съм най-големият глупак, ако се оженя за нея.

Кимнах в знак на съгласие. В момента, когато тя развали годежа си с мен, бях почувствал духа си толкова възвисен, че запях като славей на свобода.

Едно нещо обаче ме озадачаваше и се нуждаеше от допълнително разяснение.

— Защо Флорънс те е замъкнала в това тъмно ъгълче с цел лични нападки? — попитах. — По принцип, когато тя казва какво е мнението й за някои хора, като че ли получава допълнителен стимул от по-голяма публика. Спомням си как веднъж ми вдигна скандал пред седемнайсет момичета и всичките слушаха с навирени уши, а от това красноречието й достигна сияйни висоти.

Той веднага се зае да ми разяснява нещата. Каза, че ме е подвел.

— Не Флорънс, а Бингли ме замъкна в тъмния ъгъл.

— Бингли?

— Един, дето работеше при мен по едно време.

— И при мен работеше по едно време.

— Наистина ли? Светът е малък, нали?

— Да. Знаеше ли, че се е опаричил?

— Скоро ще се опаричи още повече.

— Но ти каза, че те е замъкнал в един тъмен ъгъл. Защо?

— Защото имаше предложение за мен, което изискваше уединение. Той… но преди да продължа, трябва да изясня нещо по-подробно. Знаеш от историйките за Пери Мейсън, че всеки път, когато Пери каже нещо по време на кръстосания разпит на свидетеля, прокурорът скача от мястото си и вика: „Възражение, Ваша чест. Кучият му син задава въпроса некоректно.“ Та трябва да знаеш, че този Бингли е член на Клуба за камериери и икономи в Лондон, наречен „Ганимед Младши“ и едно от правилата там е, че членовете трябва да вписват делата на своите работодатели в клубната книга.

Щях да му кажа, че всичко това ми е известно, но той продължи, преди да успея да се намеся.

— Такава книга, както можеш да си представиш, съдържа доста компрометиращи неща и той ми каза, че е бил длъжен да напише няколко страници за мен и ако те станат публично достояние, ще изгубя толкова много гласове, че изборите ще се превърнат в нещо като подарък за моя опонент. Добави, че някои хора на негово място биха продали тези материали на противниковия лагер и биха спечелили много пари, но той не би направил такова нещо, защото би било низост. Явно за краткото време, през което сме били заедно, съм спечелил симпатиите му. Никога преди не съм се замислял какъв изключителен добряк е той. Винаги съм го смятал за огромен келеш. Това показва колко несправедлив може да бъде човек към околните.

Отново щях да кажа нещо, но той ме заглуши като вълна:

— Трябваше да доуточня, че ръководството на „Ганимед Младши“, имайки предвид значимостта на тази книга, му я било поверило с инструкции да я пази с цената на живота си и той имал постоянните страхове, че злонамерени хора могат да я подушат и да я откраднат. Така че, ако аз я взема при себе си, ще сваля голямо бреме от плещите му. Тогава ще съм спокоен, че никой няма да използва срещу мен нейното съдържание. Бих могъл да му я върна след изборите с някоя и друга лира в добавка като израз на благодарност. Сигурно си представяш усмивката на лицето ми, щом чух това. И през ум не би му минало, че първото нещо, което ще направя, е да я изпратя по човек до редакцията на „Аргус-Римайндър“ и по този начин, сервирайки на тепсия изборната победа на Маккоркадейл, да се освободя от джентълменското ми задължение към Флорънс, която с ужас би се отдръпнала от мен, щом прочете материалите. Чел ли си „Аргус-Римайндър“? Крайно ляв. Не могат да понасят консерваторите. Миналата седмица имаше карикатура, на която бях изтипосан с ръце, изцапани с кръвта на пролетариата мъченик. Не знам откъде им идват тези идеи. Никога не съм проливал чужда кръв освен на боксов мач, а тогава обикновено и моята биваше проливана. За да получиш, трябва да дадеш, нали? Така че набързо уредихме нещата с Бингли. Тогава той не ми даде книгата, защото я бил оставил в къщи, а не остана да пийнем по едно, защото трябвало да се връща бързо, понеже очаквал Джийвс да намине и не искаше да го изпусне. Очевидно са приятели с Джийвс — дружки от клуба, нещо такова. Ще се срещнем утре. Аз ще го възнаградя с цяла кесия злато, той пък ще ми даде книгата, а пет минути след това, ако успея да намеря хартия и канап, тя ще е на път за редакцията. Материалът трябва да излезе вдругиден. Да добавим час, час и нещо, докато Флорънс си купи един брой и, да речем, двайсетина минути да си поговорим, след като го е прочела и доста преди обяд аз ще бъда свободен човек. Как мислиш, колко заслужава Бингли за награда? Не споменахме цифри, но аз мисля най-малко сто лири, защото той наистина заслужава нещо, отговарящо на благородството и добросъвестността му. Както каза той, някои хора на негово място биха продали книгата на противниковия лагер и биха се облажили доста.

По някакво, бих го нарекъл странно съвпадение, той направи пауза на това място и ме попита защо изглеждам като нещо, довлечено от котката, точно както ме беше попитала старата родственица след разговора ми с мама Маккоркадейл. Не знам какви неща домъкват котките в къщи, но би могло да се предположи, че едва ли е нещо много приятно за окото и очевидно, когато съм под влиянието на силни емоции, наподобявам скъпоценна котешка находка. Ясно ми беше защо изглеждам така в този момент. Винаги съм намирал за крайно неприятно да разбиеш надеждите и мечтите на един приятел от детинство и без съмнение това се изписва на лицето ми.

Нямаше смисъл да говоря със заобикалки. Ето още един случай, когато ако нещо ще се прави, трябваше да се направи веднага.

— Джинджър — казах аз, — страхувам се, че имам една лоша новина за теб. Тази книга вече я няма на белия свят. Джийвс ходил при Бингли, забъркал му едно приспивно коктейлче Мики Фин и я взел от него. Сега тя е в неговите книжа.

В началото не можа да схване, та трябваше да му обясня:

— Бингли не е почтен човек, както си мислиш. Напротив, той е мръсник от висша класа. Няма да сбъркам, ако го определя като мазен и подъл гол охлюв. Той откраднал книгата от „Ганимед Младши“ и се опитал да я продаде на Маккоркадейл. Тя го изритала от дома си, защото госпожата е честен човек и тогава Бингли се е опитал да я продаде на теб. Но през това време се появил Джийвс и я взел.

Може би мина цяла минута, докато Джинджър успя да схване казаното, но за мое учудване това ни най-малко не го разтревожи.

— Е, няма нищо. Джийвс може да я занесе до редакцията на вестника.

Поклатих тъжно с глава, защото знаех със сигурност — този път надеждите и мечтите му щяха да получат нов удар между очите.

— Не би го направил, Джинджър. За Джийвс тази книга е свещена. Десетки пъти съм го навивал да унищожи страниците, отнасящи се за мен, но той е непреклонен като Варлаамовото магаре, което, сигурно си спомняш, като се запънало, твърдо отказало всякакво сътрудничество. Джийвс не би я изпуснал от ръцете си.

Джинджър прие това точно както очаквах. Започна да пелтечи, даже зарита масата и сигурно щеше да я направи на парчета, ако не беше от мрамор. Трябва да е изживявал страшна травма, но това, което го терзаеше, предполагах, не беше болката от наранения крак, а болката на душата. Очите му святкаха, ноздрите му трепереха и ако не скърцаше със зъби, значи никога не съм чувал скърцане на зъби.

— Не би го направил, а?

Беше започнал отново да прилича на кафява мечка.

— Не би, а?… Не би? Ще видим. Изчезвай, Бърти. Искам да помисля.

Изчезнах с удоволствие. Такива изблици на неконтролирани емоции ми се отразяват доста зле.