Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 9

Беше време, когато тази достопочтена стопанка, решавайки кръстословицата в „Обзървър“, пухтеше, скубеше си косите и изпълваше въздуха със странни ругатни, научени от другари по време на лов, но напоследък не беше в състояние да реши повече от една осма и това я беше довело до някакво унило примирение. Сега тя просто седеше и зяпаше във вестника, знаейки, че колкото и да плюнчи молива, нищо или почти нищо няма да се сети.

Влизайки, я чух да си говори сама като Шекспиров герой:

— Отмерена крачка на светец около катедралата „Свети Павел“, за Бога!

Състоянието й показваше, че е попаднала на нещо трудно и мисля, че изпита облекчение, когато видя любимия племенник до себе си. Сега с чиста съвест можеше да захвърли неприятното занимание и ето защо тя се обърна към мен и поздрави весело. Леля носи очила с рогови рамки, с които прилича на риба в аквариум. Погледна ме през тях:

— Здравей, Бърти.

— Добро утро, лельо.

— Вече си станал?

— Отдавна.

— Тогава защо не си излязъл да агитираш? И защо изглеждаш като нещо, което котката го е довлякла?

Трепнах. Нямах намерение да разкривам последните събития, но със схватливостта на истинска леля тя някак си беше усетила, че съм преживял голямо изпитание и започна да ме подпитва оттук-оттам, докато си признах всичко. Всяка опитна леля може да открехне инспекторите от Скотланд Ярд по въпроса как се разпитват заподозрени и знам, че всеки опит за премълчаване би бил безплоден. Или пък трябва да се каже безполезен… Струва ми се, че съм прав, но все пак ще се допитам до Джийвс.

— Изглеждам като нещо, довлечено от котка, защото се чувствам като такова нещо — казах. — Стара родственице, имам да ти разказвам нещо невероятно. Познаваш ли едно местно страшилище, наречено госпожа Маккоркадейл?

— Дето живее на улица „Крайречна“?

— Точно тази.

— Тя е адвокат.

— Личи й.

— Запознал си се с нея?

— Запознах се.

— Тя е опонента на Джинджър в тези избори.

— Знам. Жив ли е още господин Маккоркадейл?

— Умря преди много години. Сгази го трамвай.

— Не го обвинявам. На негово място бих направил същото нещо. Това е единственото, което ти остава, когато си женен за такава жена.

— Как се запозна с нея?

— Отбих се у тях да я агитирам, да гласува за Джинджър — отвърнах и с няколко несвързани думи нахвърлих тази необикновена история.

Самият аз не виждах нищо смешно, но без съмнение старата леля се забавляваше чудесно. Досега не бях чувал жена да се кикоти без всякакви задръжки. Така се превиваше от смях, че без малко щеше да се прекатури. Каква ирония: никога не успявам да развеселя хората, когато им разказвам нещо смешно, а когато случката е абсолютно трагична, предизвиквам буря от смях.

Както се беше вживяла в ролята на хиена, току-що чула хубав виц от друга хиена, в гостната влезе Споуд, както винаги избрал най-неподходящия момент. Никой не иска да вижда Споуд, още повече когато се смеят за негова сметка.

— Търся бележките за утрешната си реч — каза той — Ей, на какво се смеете?

Както се тресеше от конвулсии, никак не беше лесно на старата родственица да артикулира, но все пак успя да отрони една дума:

— Бърти.

— О-о? — каза Споуд с погледа на човек, който трудно би повярвал, че някоя моя дума или постъпка биха предизвикали смях, а не ужас и отвращение.

— Току-що е бил при госпожа Маккоркадейл.

— О-о?

— Да я помоли да гласува за Джинджър Уиншип.

— О-о? — каза Споуд отново.

Вече ви споменах, че той е един досадник, който знае да казва само „О-о?“ — и като ми отправи още един поглед, в който презрение и враждебност бяха перфектно съчетани, спомена нещо като предположение, че може би е забравил въпросните бележки в беседката край езерото и ни лиши от отблъскващото си присъствие.

Фактът, че отношенията ни не са както между Дамон и Питий, изглежда направи впечатление на старата леля. Тя изключи звуковия ефект, наподобяващ виеща хиена:

— Този Споуд не е от най-сърдечните.

— Не.

— Не те харесва.

— Не.

— Не мисля, че харесва и мен.

— Не — казах пак и се усетих, тъй като Устърови са изключително справедливи хора, че нямам никакво право да критикувам Споуд за неговите О-о-та, когато моите Не-та са също толкова чести. „Защо не виждаш гредата в собственото си око, а забелязваш сламката в чуждото, Устър?“ — запитах се аз. Ето още едно от многото добри неща, които научих, докато се готвех да спечеля онази награда за Познаване на Светото писание.

— Харесва ли изобщо някого? — обади се роднината. — Изключая, предполагам, Маделин Басет.

— Май си пада по Л. П. Рънкъл.

— Защо мислиш така?

— Дочух ги да си споделят.

— О-о? — отрони роднината. Тези неща май лесно се прихващат. — Е, предполагам, че това не би учудило никого. Краставите магарета…

— И през девет баира се подушват.

— Точно така. Не само магаретата, но и други твари се сприятеляват със себеподобните си. Между другото, напомни ми да ти кажа нещо за този Л. П. Рънкъл.

— Добре.

— После ще говорим за него. Тази враждебност на Споуд от съвместния ви престой в Тотли Тауърс ли датира или наскоро си направил нещо, за да си спечелиш гнева му?

Този път й разказах всичко без колебание. Чувствах, че ще се отнесе с разбиране. Изложих фактите, разчитайки на нейното съчувствие.

— Заради мушичката е.

— Нещо не схващам.

— Трябваше да се окопитя.

— Все още нищо не схващам.

— На Споуд не му хареса.

— А-а, значи и той не обича мушици. Коя мушица? Каква мушица? Ще ми разкажеш ли тази история, дявол те взел, както се разказва, от началото до края?

— Разбира се, щом искаш. Ето целия сценарий.

Разказах й за мушицата, попаднала в окото на Маделин, за моята роля във възвръщането на зрението й до нормално положение и за възраженията на Споуд по моите добронамерени действия. Тя подсвирна от учудване. Днес изглежда всеки бе решил да ми подсвирква. Дори и прислужницата, с която наскоро се видях, щом ме позна и закръгли устни, все едно се канеше да подсвирне.

— На твое място не бих направила такова нещо втори път — каза прародителката.

— Ако обстоятелствата го налагат, няма да имам друг избор.

— Но Бърти, ако продължаваш да вадиш разни неща от окото на Маделин, ще трябва да се ожениш за нея.

— Не е така, скъпа родственице. Та нали опасността вече е преминала? Маделин е сгодена за Споуд.

— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че нещо са се сдърпали.

Би ме учудило ако в цял западен Лондон се намери поне един човек, способен да понася ударите на съдбата, както се изразява Джийвс, по-достойно от Бъртрам Устър. При тези страшни думи, признавам, се разтреперих като трепетлика, дори повече, отколкото при срещата ми с вдовицата на покойния Маккоркадейл.

И не без причина. Цялата ми изящна външна политика се основаваше на хипотезата, че единомислието между тези двама зрели хора е нещо, което никой не е в състояние не само да разруши, но дори и да пропука. Той, по собствените му думи, я обожаваше още от ей толкова мъничка, а тя, както вече съм отбелязвал, не би отхвърлила партия като него. Ако изобщо имаше двойка, за която да се обзаложите, че ще доживее до златна сватба с всичките му там салтанати, тази беше точно такава.

— Сдърпали? — прошепнах с дрезгав глас. — Искаш да кажеш, че между тях има нещо… туй-онуй? О, Господи!

— Какво туй-онуй?

— Фалшиво свирене на флейта, от което музиката да замлъкне. Изразът не е мой, чувал съм го от Джийвс.

— Уликите водят в тази посока. Снощи на вечеря забелязах, че той отказа специалитета на Анатол, а тя беше бледа като светица и само ронеше хляба. А щом стана дума за Анатол и неговия специалитет, това, дето исках да ти кажа за Л. П. Рънкъл беше, че дванайсетия час наближава. Готова съм за скок и имам големи надежди, че Тъпи скоро ще се види с пари.

Цъкнах с език. Никой не би могъл да желае повече от мен да види как Тъпи плува в милионите на Рънкъл, но сега не беше момент да сменяме темата.

— Остави го Тъпи сега. Концентрирай се върху деликатното положение на Бъртрам Уилбърфорс Устър.

— Уилбърфорс — промърмори тя, доколкото за жена с такива мощни бели дробове може да се употреби току-що споменатото действие. — Казвала ли съм ти как получи този етикет? Беше работа на баща ти. В деня преди да те замъкнем към църквата, за да приемеш Светото кръщение, както се случва с второстепенните герои в гангстерските филми, баща ти спечели куп пари на конните надбягвания Гранд Нашънъл, залагайки на абсолютен аутсайдер на име Уилбърфорс. Разбираш, нали? Баща ти настоя да носиш и това име. Зла съдба, но всеки трябва да носи кръста си. Второто име на чичо ти Том е Портарлингтън, а мен за малко да ме кръстят Филис.

Хлопнах я по главата с един от онези ножове за хартия в ориенталски стил, дето в криминалните романи престъпникът забива в гърба на жертвата.

— Не се отклонявай от същността на въпроса. Фактът, че за малко не са те кръстили Филис, без съмнение е значим в биографията ти, но сега няма нужда да го дискутираме. В момента говорим за смъртната опасност, която ме грози, ако оста Маделин — Споуд се взриви.

— Имаш предвид, че ако тя развали годежа, ще трябва да запълниш вакуума?

— Точно така.

— Спокойно. Тая няма да стане.

— Но ти каза…

— Просто исках да те предупредя да спреш да вадиш мушички от очите й. Възможно е да съм пресилила нещата.

— Изстинах до мозъка на костите.

— Съжалявам, че е прозвучало драматично. Не се безпокой. Това е било просто дребно цупене между влюбени, както често се случва при по-сантименталните двойки.

— И за какво е било това цупене?

— Откъде да знам? Може би той се е усъмнил в твърдението й, че звездите по небето са венчето от маргаритки на Дядо Боже.

Трябва да призная, че в тази теория имаше нещо. Причината за раздялата на Маделин с Гъси Финк-Нотъл бе, че когато му привлякла вниманието върху залеза и му казала, че залезите винаги й напомнят за Блажената Дамозел, надвесена над Райските врати, и когато той попитал: „Кой?“, тя отвърнала: „Блажената Дамозел“, а той казал: „Никога не съм чувал за нея“, добавяйки, че от залезите му призлявало, а също и от Блажената Дамозел. Момиче с нейните схващания за света би трябвало да е много чувствително на тема звезди и венчета от маргаритки.

— Сигурно им е минало вече — каза любимата ми родственица. — Така или иначе, по-добре стой настрана от момичето. Споуд е импулсивен човек. Може да те размаже.

— Каза, че ще го направи.

— Използва ли думата „размазвам“?

— Не, но ме увери, че ще ме просне на поляната пред къщата и ще танцува върху останките ми с подковани ботуши.

— Същото нещо. На твое място бих била внимателна. Може би трябва да се отнасяш с нея с хладна вежливост. Ако видиш някои други мушички да се запътват към нея, пожелай им късмет и добър път, но се въздържай от по-нататъшна намеса.

— Така ще направя.

— Надявам се, че съм те поуспокоила.

— Да, наистина, моя древна плът и кръв.

— Тогава откъде тези бръчки?

— А, тези ли? За Джинджър.

— Какво Джинджър?

— Заради него са тези бръчки.

Колко дълбоко ме бе разтърсила мисълта за евентуалното връщане на Маделин Басет в обръщение, че чак сега си спомних за Бингли и какво той ми каза за сигурността Джинджър да приключи участието си в изборите като един от изгубилите. Изгарях от срам и разкаяние, задето бях позволил на собствените си проблеми да ме накарат да го натикам чак в края на списъка за днешните дела по този долен начин. Много по-рано трябваше да осветля леля Далия по въпроса за неговите шансове. Пропускайки това, аз допринасях за неуспеха на своя приятел — нещо, в което досега никой не би могъл да ме упрекне, с което се гордея, разбира се. Нищо чудно, че изгарях от срам и разкаяние.

Побързах да поправя стореното, ако така се нарича гадостта, която си направил на приятел, когото обичаш като брат.

— Споменавал ли съм ти за един тип на име Бингли?

— И да си, забравила съм.

— Беше ми личен прислужник за кратко, докато имахме различия с Джийвс по въпроса за моето свирене на банджо. По онова време, когато имах къща в Чъфнъл Реджис.

— О, да, той я подпали, нали?

— Пиян като талпа. Всичко стана на пепел. И банджото ми.

— Спомних си го. И какво за него?

— Живее в Маркет Снодсбъри. Срещнах го тази сутрин и така се случи, че споменах пред него, че агитирам в полза на Джинджър.

— Ако на това викаш агитиране.

— А той ми каза, че си губя времето. Посъветва ме да заложа на мама Маккоркадейл. Каза, че Джинджър няма никакъв шанс.

— Той е глупак.

— Трябва да отбележа, че винаги съм бил на това мнение, но той говореше така, сякаш разполага с вътрешна информация.

— Каква информация може да има той, по дяволите? Изборите не са конно надбягване, за което можеш да понаучиш нещо и от котките в конюшнята. Не казвам, че не е възможно да има нещо гнило, но Джинджър определено трябва да победи. Той има скрито оръжие.

— Повтори това последното, ако обичаш. Мисля, че нещо не схванах.

— Джинджър ще победи конкурентите, защото има скрито оръжие.

— Какво оръжие?

— Споуд.

— Споуд?

— Моят лорд Сидкъп. Чувал ли си го да говори?

— Да, току-що.

— Пред публика, глупако.

— А-а, пред публика. Не, не съм.

— Страхотен оратор е. Казах ти, но сигурно си забравил.

Изглеждаше доста правдоподобно. Споуд някога е бил един от онези диктатори, дето предвождат банда привърженици, обути в спортни гащета и крещящи: „Хайл, Споуд!“, а за да стигнеш дотам, трябва да те бива в речите.

— Знам, че не си падаш по него, нито пък аз, но никой не може да му отрече красноречието. Слушателите попиват всяка негова дума, а когато свърши, овациите са възторжени.

Кимнах. И на мен веднъж ми се случи същото, когато пеех „Сватбена песен на земеделеца“ по време на селски празници. Викали са ме на бис по два-три пъти понякога, даже когато съм бил подпийнал и съм запълвал текста с „пам-парам, пам-парам, аз бързам натам.“ Започнах да чувствам как мозъкът ми се отпуска от напрежението. Казах й го, а тя попита: „Твоят какво?“

— Благодарение на теб съм с ново сърце, стара кръвна родственице — казах, подминавайки забележката й. — За Джинджър най-важното е да спечели изборите.

— Толкова ли силно желае да представлява Маркет Снодсбъри в Уестминстърската менажерия?

— Не е това. Ако зависеше от него, мисля, че му е все едно дали ще е в Парламента или не. Но той смята, че Флорънс ще му покаже пътя, ако изгуби изборите.

— Сигурно е прав. Тя не понася неудачници.

— И той така ми каза. Помниш ли какво стана с Пърси Гориндж?

— И други. Англия е осеяна с бивши годеници, които тя е натирвала, защото не са отговаряли на изискванията й. Цели дузини са. По всяка вероятност сега се организират в клубове и общества.

— И могат да си изберат името „Старите флорентинци“.

— И всяка година да се събират на тържества.

Поразмишлявахме за Флорънс известно време, после тя каза, че трябва да отиде да обсъдят с Анатол вечерята и да го накара да приготви нещо специално.

— Жизненоважно е — каза тя — днес да надмине и без това винаги високото си ниво.

— Тъкмо ти говорех за Л. П. Рънкъл, когато ти ме прекъсна и отнесе мислите ми към името Уилбърфорс.

— Спомена, че имаш предчувствието, че може да помогне.

— Точно така. Виждал ли си питон след поредица обилни ястия?

— Хабер си нямам.

— Размеква се. Става по-дружелюбен, по-мил, по-любезен питон. И ако не съм в грешка, същото нещо става с Л. П. Рънкъл в резултат на кухнята на Анатол. Ти сам го видя снощи на вечерята.

— Съжалявам, но не съм го гледал. Всяка фибра от тялото ми беше съсредоточена върху ястието. Заслужавало си е да го видя, нали? Струвало си е.

— Той направо сияеше. Беше твърде зает, за да говори, но беше ясно, че се е превърнал в самата приветливост и благоволение. Приличаше на човек, който би раздавал с пълни шепи наляво и надясно, стига само да имаше някой да го окуражи. От Анатол зависи дали тези дядомразовски настроения ще се изпарят или ще стигнат апогея си. Но аз знам, че мога да разчитам на него.

— Добрият стар Анатол — казах аз, запалвайки цигара.

— Амин! — промълви моята прародителка благоговейно, след което премина на друга тема. — Махни тая смрадлива цигара оттук, невръстно изчадие адово. Вони като отходна канализация.

Винаги готов да задоволя и най-дребния й каприз, аз излязох през френския прозорец, но в много по-различно настроение от това, в което бях влязъл. Сега в душата Устърова цареше оптимизъм. Казах си, че с Джинджър всичко ще бъде наред, с Тъпи всичко ще бъде наред и не след дълго присмехулният бог на любовта ще оправи нещата между Маделин и Споуд, дори последният да е имал смелостта да се изкаже не достатъчно почтително за звездите и венчетата от маргаритки.

Изпушвайки на воля цигарата си, тъкмо щях да се върна да продължа разговора със старата родственица, когато отвътре се дочу гласът на Сепингс, вече очевидно в добро здраве, а това което каза вкамени всяка част от тялото ми. По-вкаменен от това не можех да бъда, дори ако бях жената на Лот4, чиято неприятна история трябваше да прочета, докато драпах да спечеля онази награда за Познаване на Писанието.

Това, което каза, беше следното:

— Госпожа Маккоркадейл, мадам.