Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 6

При срещите ми с тази роднина винаги си мисля как е възможно една сестра — да я наречем сестра А — може да бъде толкова различна от друга сестра, която ще наречем сестра Б. Леля Агата например е слаба, висока и прилича малко на лешояд от пустинята Гоби, докато леля Далия е ниска и набита като меле по средата на мач по ръгби. По характер също са много различни. Леля Агата е студена и високомерна, предполагам неумолима, когато прави човешки жертвоприношения по пълнолуние, както говори мълвата за нея, а отношението й към мен винаги е било като на строга гувернантка и ме кара да се чувствам шестгодишен, току-що хванат да крада сладко от килера; докато леля Далия е весела и добродушна като персонаж от коледна пантомима. Странно.

Приветствах я с едно шумно: „Здравей!“, като и в двете срички ясно се долавяха уважение и синовна обич. В добавка й залепих една целувка на челото. По-нататък щях да я подхвана защо е напълнила къщата със Споудовци и Маделин-Басетки, и разни надути простаци с панамени шапки, но засега това щеше да почака.

Тя отвърна на поздрава ми с един от нейните груби ловджийски викове: „Хо-хо-хойкс“, ако си спомням правилно. Очевидно, щом известно време си живял със семейство Куорн и семейство Пичли, добиваш навика да се отклоняваш от стандартния английски.

— Ето те и тебе, Бърти.

— По-точно не можеш и да го кажеш. Цял-целеничък и готов за подвизи.

— Жаден както винаги, забелязвам.

— Само за лекарство. Преживях шок.

— От какво?

— От факта, че онази досада Споуд също е поканен — казах, усещайки, че по-добър преход към моето контраобвинение не бих могъл да измисля. — Как, по дяволите, ти хрумна да поканиш този дявол в човешки образ тук? — попитах, тъй като знаех, че тя споделя мнението ми за седмия граф на Сидкъп. — Толкова пъти си ми казвала, че той е една от най-ужасните грешки на природата. И на всичко отгоре, против всичките си принципи, започваш да го уважаваш, ако разбираш какво искам да кажа. Трябва да си превъртяла, стара ми родственице.

Накарах й се жестоко и сигурно си представяте как бузите й са пламнали от срам, не че това можеше да се забележи, имайки предвид загара на лицето й след всичките тези зимни ловувания, но видно тя беше непо… такова, неподатлива към критика. Тя остана, както Анатол би се изразил, студена като няколко изстудени краставици.

— Джинджър ме помоли. Той иска Споуд да агитира за него на тези избори. Слабо го познава.

— Бих искал и аз само слабо да го познавам.

— Всяка помощ сега е добре дошла, а Споуд е от онези златоусти оратори, за които само си чел. Изключително надарено чене. Би могъл да влезе в Парламента, без даже да се напрегне.

Смея да кажа, че беше напълно права, но никак не ми се славословеше този Споуд. Изразих ясно моето неудоволствие с тези груби думи:

— Тогава защо не опита?

— Не може, бедно ми кретенче. Той е лорд.

— Не пускат ли лордове там?

— Не, не пускат.

— Разбирам — казах, доста впечатлен от факта, че Камарата на общините поставяше все пак някаква бариера. — Е, в такъв случай вината ти не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Как се спогаждате?

— Избягвам го, доколкото е възможно.

— Мъдро. И аз ще правя така. А сега за Маделин Басет. И тя е тук. Защо?

— О, Маделин дойде на езда. Искаше да е близо до Споуд. Необикновено желание, наистина. Може да се каже извратено. И Флорънс Крей е тук — да помага за кампанията на Джинджър, разбира се.

Видимо се стреснах. Всъщност подскочих на около една педя, все едно шиш или кука за плетене беше минала през седалката на стола ми.

— Искаш да кажеш, че и Флорънс е тук?

— Начело на парада. Изглеждаш ми притеснен.

— Ами нервирам се. И през ум не ми е минавало, че като дойда тук, ще попадна на такъв популационен бум.

— Кой ти е разказвал за популационни бумове?

— Джийвс. Това е една от любимите му теми. Той казва, че ако не се вземат мерки скоро…

— Обзалагам се, че е казал: „Ако своевременно не се предприемат стъпки от съответните инстанции…“

— Всъщност, точно така го каза: „Ако своевременно не се предприемат стъпки от съответните инстанции, скоро половината от населението на света ще трябва да седи на главите на останалата част.“

— Няма нищо страшно, ако си на втория етаж.

— И това го има, разбира се.

— И все пак няма да е много удобно. Ще трябва да се пази равновесие.

— Наистина.

— И не можеш да отидеш на разходка, ако искаш да се поразтъпчеш. Още по-малко да отидеш на лов.

— Никак даже.

Поразмишлявахме малко върху това, което ни предстоеше и си спомням, че дори сегашната ситуация със Споуд, Маделин и Флорънс в имението беше за предпочитане. Естествено че се сетих и за чичо Том. Горкичкият стар веселяк, сигурно е на ръба на нервна криза. Дори един-единствен посетител е твърде много за него.

— Как се чувства чичо Том при това нашествие в неговата колиба? — попитах.

Тя ме изгледа странно или по-скоро недоверчиво.

— Да не би да очакваше да го намериш тук да си свири на банджо? Горкото ми малоумниче, ами че той отпраши за Южна Франция в мига, в който узна каква опасност го грози. Вчера получих картичка от него. Прекарва си чудесно и би желал и аз да съм с него.

— И ти търпиш цялата тази пасмина да опустошава имението?

— Бих предпочела да са някъде другаде, но ги понасям с търпението на светец, защото мисля, че така помагам на Джинджър.

— Как вървят нещата в тази насока?

— Бих казала, че шансовете са петдесет на петдесет. И най-дребното нещо може да наклони везните. След ден-два ще има дебат с опонента и от това зависи много или по-скоро всичко.

— Кой е опонентът?

— Местен талант. Адвокат.

— Джийвс казва, че Маркет Снодсбъри е много консервативно селце и ако избирателите научат за миналото на Джинджър, ще го натирят без да му подадат даже шапката.

— Той има ли минало?

— Не бих го нарекъл така. Бих го определил като обикновени случки. По времето, когато не беше попаднал под магията на Флорънс, той беше доста предразположен към замерване с яйца на електрическия вентилатор, за което биваше и често изхвърлян. От време на време попадаше и в пандиза заради кражба на полицейски шлемове по време на годишното състезание с лодки. Това дали ще му отнеме гласове?

— Да му отнеме гласове? Ако това стане известно в Маркет Снодсбъри, съмнявам се дали изобщо ще спечели един-единствен глас. В големия град това може да остане незабелязано, но не и в Маркет Снодсбъри. Така че, за Бога, не дрънкай на всеки срещнат за това.

— Изглеждам ли ти на такъв, скъпа стара родственице?

— Точно на такъв, бих казала. Сам знаеш каква тиква дебела си.

Щях хубаво да й отвърна на тази клевета, при това доста остро, но прилагателното, което тя използва, ми напомни, че през целия този дълъг разговор не бях я питал за онзи тип с фотоапарата.

— Между другото, за кого твърдиш, че е дебел?! — попитах аз.

— Такъв, който се тъпче с храни, съдържащи нишесте и не внимава за калориите, предполагам. За какво, по дяволите, говориш?

Разбрах, че въпросът ми е бил твърде рязък. Побързах да се изясня:

— Докато се разхождах из имението преди малко, срещнах един охранен субект с панамена шапка с розова панделка и се чудех кой ли е и по какъв начин е отседнал тук. Не ми прилича на някой, на когото ще постелеш килимче с надпис: „Добре дошъл!“. Направи ми впечатление на главорез първо качество.

Като че ли думите ми докоснаха някаква струна в душата й. Тя стана бързо, отиде до вратата и я отвори, след това приближи френския прозорец и погледна навън, очевидно, за да се увери, че никой освен мене няма да чуе. Шпионите в книгите правят същите неща, когато трябва да кажат нещо поверително.

— Мисля, че трябва да ти разкажа за него — каза тя.

Дадох да се разбере, че съм много внимателен слушател.

— Това е Л. П. Рънкъл и от теб искам да използваш целия си чар, с който разполагаш. Трябва да спечелим благоразположението му и да му се подмазваме.

— Защо, важна клечка ли е?

— Важна и още как. Той е голям финансист — „Рънкълс Ентърпрайзис“. Тъпкан е с пари.

Тези думи можеха да означават само едно нещо.

— Надяваш се да го привлечеш?

— Такава е целта ми, наистина. Но не за мен. Искам да издействам от него една кръгла сума за Тъпи Глосъп.

Споменатият беше племенник на сър Родерик Глосъп, известният специалист по нервни болести и доста мръднал доктор, един от най-добрите ми приятели днес, но преди време предизвикваше у мен само страхове и загриженост. Той ме нарича Бърти, а аз него — Роди.

Тъпи е една от най-големите ми дружки, въпреки че веднъж ме подведе да се обзаложим, че не мога да премина цялото разстояние над басейна в Клуба на търтеите, като използвам само провесените от тавана халки и когато стигнах до последната халка, открих, че той я е вързал на примка. В този момент не ми оставаше нищо друго, освен да цопна във водата, така както си бях, в безупречно вечерно облекло. В продължение на доста време тази случка беше като нож в сърцето ми, но накрая Времето, този велик лечител, изглади нещата и аз му простих. Тъпи беше сгоден от дълго време за дъщерята на леля Далия — Анджела — и така и не разбрах защо още не са забили сватбените камбанки. Всеки ден очаквах да бъда поканен да разрежа сватбената торта, но поканата така и не дойде.

Естествено попитах дали Тъпи не е в затруднено финансово положение, а тя каза, че не проси хляба си и не рови из боклуците за недопушени фасове, но все пак не разполага с достатъчно в наличност, за да се ожени.

— И то благодарение на Л. П. Рънкъл. Ще ти разкажа цялата история.

— Моля те.

— Виждал ли си някога покойния баща на Тъпи?

— Веднъж. Помня го. Мечтателно старче — типичния разсеян професор.

— Беше химик-изследовател или както там му викат и работеше за „Рънкълс Ентърпрайзис“ — точно от тези, дето си ги гледал по филмите — с бели престилки и току надничат в разни епруветки. И един ден той открил това, което по-късно станало известно като Магическите дражета на Рънкъл — малки таблетки против главоболие. Сигурно ги знаеш.

— Знам ги много добре. Отлично действат срещу махмурлук, въпреки че не могат да се сравняват със съживителното на Джийвс — негов патент. Много са популярни в „Търтеите“. Познавам десетина членове, които се кълнат в тях. Сигурно докарват цяло състояние?

— Така е. Харчат се като вълнените долни гащи в Исландия.

— Тогава защо Тъпи е зле с парите? Не ги ли е наследил?

— Съвсем не.

— Нещо не разбирам. Говориш с недомлъвки, стара родственице — казах и вложих в тона си жилка на раздразнение, защото ако има нещо, което да ме дразни, това е някоя леля да ми говори с недомлъвки. — Ако тези проклети дражета са принадлежали на бащата на Тъпи, то…

— Л. П. Рънкъл претендирал, че не са. Бащата на Тъпи работел при него на заплата и една точка в договора гласяла, че всички открития, направени в „Рънкълс Ентърпрайзис“ са собственост на „Рънкълс Ентърпрайзис“. Така че, когато старият Глосъп умрял, той не оставил много на сина си, докато Л. П. Рънкъл разцъфтявал като зелено лаврово дръвче.

Никога не бях виждал зелено лаврово дръвче, но разбирах какво има предвид.

— Тъпи не е ли могъл да го съди?

— Щеше неминуемо да загуби. Договорът си е договор.

Разбрах какво иска да каже. Също като по времето, когато тя издаваше седмичника „Будоарът на Милейди“, а аз написах статията „Какво носи добре облеченият мъж“. Даде ми пакет цигари за нея, а статията остана нейна собственост. Не че съм получавал предложения от Франция, Германия, Италия, Канада или Съединените щати, но ако бях, нямаше да мога да ги приема. Моят приятел Боко Фитълуърт, който си изкарва прехраната с писане, ми каза, че е трябвало да й продам авторските права само на първите части, но тогава изобщо не се замислих над това. Стават и такива грешки. За такива работи човек се нуждае от агент, разбира се.

Все пак мисля, че Рънкъл е трябвало да включи някаква точка, според която и бащата на Тъпи да получи нещо от тази работа. Казах това на леля и тя се съгласи с мен.

— Разбира се, че е трябвало. Морално задължение.

— Това само потвърждава мнението ми, че Рънкъл е гадина.

— Най-отвратителната. И на всичко отгоре ми казва, че са го предупредили, че ще го посветят в рицарство по време на Новогодишните награждавания в двореца.

— Как могат да посвещават такъв тип?

— Ами че те точно такива посвещават. Известен бизнесмен. Голяма работа. Принос в Британската външна търговия.

— И все пак е гадина.

— Безспорно е гадина.

— Тогава какво прави тук? Ти обикновено не си нарушаваш принципите да не забавляваш гадове. Споуд може. Разбирам защо му позволяваш да отравя имението, въпреки че съм против. Той държи речи в полза на Джинджър и според теб го прави доста добре. Но защо Рънкъл?

Тя каза: „а-ха“ и като я попитах защо казва „а-ха“, ми отговори, че се е замислила за тънката си хитрост, а когато я запитах какво има предвид под тънка хитрост, тя отново каза: „а-ха“. Така можеше да си говорим безкрайно, но след малко тя се дотътри до вратата, отвори я, след това погледна през френския прозорец и обясни:

— Рънкъл дойде тук с надеждата да продаде на Том някаква стара сребърна дреболия за колекцията му и тъй като Том се беше покрил, а Рънкъл беше пътувал отдалече, трябваше да го подслоня за през нощта, но по време на вечеря неочаквано ме осени вдъхновението. Помислих си, че ако го убедя да поостане още и го тъпча денонощно с произведенията на Анатол, може и да го умилостивя.

Беше спряла да говори с недомлъвки. Този път разбрах всичко.

— Така че да можеш да поговориш с него да отпусне на Тъпи малко от придобитите по нечестен начин печалби?

— Точно така. Дебна подходящия момент, а когато той настъпи, ще действам светкавично. Казах му, че Том ще се върне до ден-два, което никога няма да стане, защото Том не би приближил и на петдесет мили, докато не дам сигнал: „Чисто е“, така че Рънкъл се съгласи да остане.

— И как вървят нещата?

— Изгледите са добри. Той омеква с всяко ядене. Снощи Анатол ни предложи своя Mignonette depoulet Petit Due и той се нахвърли върху него като тения, която е била от седмици на диета. Когато гълташе последната хапка, блясъкът в очите му означаваше само едно нещо: още няколко такива вечери и номерът ще мине.

Скоро след това тя ме остави, за да се преоблече за вечеря.

Ободрен от мисълта, че след десет минути ще съм насаме със супата и рибата, аз останах на мястото си, потънал в размисъл.

Странно, колко често изпадах в подобно състояние тези дни. Това просто показва как животът се променя. Не мисля, че по-рано ми се е случвало да потъвам в размисъл повече от веднъж на месец.