Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 7

Едва ли има нужда да ви казвам, че заплетеният случай на Тъпи, така обрисуван от старата кръвна роднина, ме беше заинтригувал сериозно. Сигурно сте на мнение, че човек, който е способен да се обзаложи с вас, че не можете да преминете над басейна е Клуба на търтеите, като използувате само халките, като при това е направил от последната примка, не заслужава никакво съчувствие. Но, както ви бях казал, агонията на този епизод беше отдавна утихнала и положението, в което Тъпи се намираше, предизвикваше у мен болка и състрадание. И макар да се престорих, че смятам плана на старата роднина да размекне сърцето на Л. П. Рънкъл за добър, аз всъщност не вярвах той да свърши работа. Доникъде няма да стигнеш, ако тъпчеш с обилна храна тип, който носи панамена шапка като неговата. Единственият начин да принудиш такъв като Рънкъл да се раздели с част от парите си, е да го отвлечеш, да го затвориш в мазето на някоя отдалечена воденица и да пъхаш запалени кибритени клечки между пръстите на краката му. Но дори тогава той вероятно ще ти даде чек без покритие.

Разкритието за закъсацията на Тъпи наистина беше изненадващо за мен. Знаете как е с приятелите, с които сте постоянно заедно: ако изобщо се замисляте за финансовото им състояние, то вие си казвате, че нямат никакви проблеми. Никога не ми е минавало през ум, че Тъпи може да изпадне в такава сериозна парична недостатъчност, но сега вече разбирах защо е било това забавяне на събирането на епископа и останалите свещеници и започването на шоуто. Мисля, че чичо Том би помогнал много, ако му разрешат, тъй като от проблемния артикул той имаше с чували, но Тъпи си имаше своята гордост и съвсем естествено би се противопоставил на самата идея да бъде издържан от тъста си. Наистина с банкова сметка като неговата, не би могъл разбира се да заведе Анджела да подпишат, но любовта си е любов. Побеждава всичко, както казват.

След като поразсъждавах за Тъпи около пет минути, смених посоката и започнах да разсъждавам за Анджела, към която изпитвах истинска братска обич. Тя бе определено приятна млада сладурана и точно от типа, дето стават добри съпруги, но въпросът е там, че не можеш да бъдеш добра съпруга, ако другата половина от брачната двойка няма достатъчно пари, за да се ожени за теб. На практика единственото нещо, което можеш да направиш, е да кършиш пръсти, да се въртиш насам-натам и да се надяваш нещо да стане. С две думи, едно изтощително очакване. Представях си как цялото това положение кара Анджела да мокри възглавниците със солени сълзи.

Открил съм, че когато човек се замисли, винаги трябва да скрие лицето си в шепи — така мисълта се концентрира и умът не се разсейва. Сега направих точно това и се справях доста добре, когато изведнъж получих странното усещане, че не съм сам в стаята. Долових присъствие, ако смятате, че така звучи по-добре, и не грешах. Отмествайки ръцете си и поглеждайки нагоре, видях, че до мен е застанала Маделин Басет.

Това беше неприятен шок. Не че тя е последният човек, когото бих искал да видя. Начело на списъка е Споуд, а Л. П. Рънкъл веднага след него, но с радост бих се лишил и от нейната компания. Както и да е, аз се изправих вежливо и мисля, че в маниерите ми нямаше нищо, навеждащо на мисълта, че в този момент бих желал да я цапардосам с някоя тухла. Все пак умея добре да прикривам чувствата си. Въпреки това зад спокойната ми фасада се криеше смущението, което винаги ме обзема при всяка наша среща.

С погрешната представа, че съм безнадеждно влюбен и дори залинял по нея, винаги когато пътищата ни се пресекат, тази Маделин не пропуска да ми хвърли един такъв поглед, пропит с нежно съжаление, както направи впрочем и сега. Погледът й беше толкова разтапящ, че успях да възвърна самообладанието си едва когато се сетих, че за мое щастие сега тя е сгодена за Споуд. Когато беше сгодена за Гъси Финк-Нотъл, винаги съществуваше опасността да се отметне, имайки предвид що за чешит беше Гъси с неговата колекция от боклуци. Но в сгодяването й със Споуд имаше нещо наистина успокояващо. Защото, каквото и да ви е мнението за него, не можете да отречете, че той е седмият граф Сидкъп, а всяко момиче, успяло да се докопа до някой седми граф Сидкъп със замък в Шропшир и доход от двадесет хиляди лири на година, едва ли е склонно да се отметне от годежа.

След като ми отправи характерния си поглед, Маделин заговори с глас, наподобяващ бълбукане на захарен сироп, изливащ се от каничка.

— О, Бърти, колко се радвам да те видя отново. Как си?

— Добре. А ти?

— Добре.

— Това е чудесно. Как е баща ти?

— Добре.

Не се зарадвах особено на тази вест. Отношенията ми със сър Уоткин бяха такива, че повече би ме зарадвала новината, че е хванал чума и няма изгледи да се оправи.

— Чух, че си тук — казах.

— Да, тук съм.

— И аз така чух. Добре изглеждаш.

— О, аз съм много, много добре и толкова щастлива.

— Това е добре.

— Всяка сутрин се събуждам с увереността, че ми предстои най-хубавия ден. Днес танцувах на ливадата преди закуска и след това отидох в градината да поздравя цветята с „добро утро“. В една от цветните лехи беше заспал сладък черен котарак. Аз го вдигнах и танцувах с него.

Не й го казах, но по-голям гаф от този не би могла да направи. Ако има нещо на света, което Огъстъс (това е котарака, за който тя спомена) мрази, това е някой да наруши съня му. Сигурно доста я е ругал, макар и в полусънно състояние. Предполагам, че тя е взела това за мъркане.

Маделин бе млъкнала, очаквайки някакъв коментар за малоумните си постъпки, така че казах:

— Еуфория.

— Какво?

— Така се нарича твоето състояние. Знам го от Джийвс.

— А-ха, разбирам. Аз просто го наричам щастие, щастие, щастие.

След като каза това, тя се сепна, потрепери и скри лице в ръцете си, все едно, че е на прослушване за някоя роля и трябва да изиграе угризение на съвестта.

— О, Бърти!

— Да, кажи.

— Толкова съжалявам.

— Ъ?

— Толкова е нетактично от моя страна да ти разказвам за щастието си. Трябваше да се сетя как изживяваш всичко това. Видях как лицето ти се сгърчи от болка, когато влязох и не мога да ти обясня колко много съжалявам, че аз съм причината за тази болка. Животът не е лесен, нали?

— Не много.

— Труден е.

— Тук-там.

— Трябва само човек да бъде смел.

— Горе-долу така е.

— Не трябва да губиш кураж. Кой знае? Може би твоето щастие те чака някъде. Някой ден ще срещнеш друго момиче, което ще те накара да забравиш, че някога си ме обичал. Е, не съвсем. Мисля, че ще остана завинаги някъде в паметта ти, някъде дълбоко в сърцето ти. Ще ти се явявам като мил, нежен призрак, когато гледаш слънчевия залез на летните вечери, а нейде в храстите птичките ще пеят своите приспивни песни.

— Не бих се изненадал — казах, защото учтивостта изискваше да се каже нещо в подобни случаи. — Като че ли си се понамокрила — добавих, за да сменя темата. — Да не е валяло, докато си била навън?

— Малко, но почти не забелязах. Казвах „лека нощ“ на цветята.

— О-о, ти им казваш също и „лека нощ“?

— Разбира се, иначе бих наранила нежните им чувства.

— Добре си решила да влезеш на сухо. Можеше да хванеш лумбаго.

— Не затова влязох. Видях те през прозореца и исках нещо да те питам. Нещо много, много важно.

— Така ли?

— Но ми е толкова трудно. Ще трябва да те попитам както пише в книгите. Знаеш как питат в книгите.

— Кои какво питат в книгите?

— Детективите и тем подобни. Бърти, сега по-добре ли си?

— Моля?

— Разбираш какво имам предвид. Отказа ли се от кражбите?

Засмях се безгрижно.

— О, съвсем.

— Толкова се радвам. Вече не чувстваш това непреодолимо желание, нали? Победил си страстта. Казах на татко, че това е било като някаква болест. Казах, че не си могъл да се въздържиш.

Спомних си, че беше представила тази теория на любимия си татко. В това време аз се криех зад един диван — нещо, което бях принуден да правя по-често, отколкото ми се искаше, а сър Уоткин беше отговорил доста рязко, както ми се стори, че точно навикът ми да не се въздържам да слагам ръка на всичко, до което се докопам, е нещото, което не приема. Друго момиче би се задоволило с това, но не и Маделин Басет. Тя цялата беше изтъкана от любопитство.

— При психиатър ли се лекува или само с усилия на волята?

— Само с усилия на волята.

— Чудесно. Толкова се гордея с теб! Борбата трябва да е била ужасна.

— Горе-долу.

— Ще пиша на татко и ще му разкажа…

Тук тя спря и сложи ръка на лявото си око. За човек с моята интуиция не бе трудно да разбере какво се бе случило. Френският прозорец беше отворен, мушици на рояци влизаха, излизаха и изобщо се щураха насам-натам. Човек трябва винаги да си има едно наум за това, когато е в английската провинция. В Америка, разбира се, използват паравани, които карат летящите гадини да се чувстват неуютно, но в Англия това приспособление досега не е намерило подходяща почва и мушиците естествено си живеят живота — препускат насам-натам и от време на време влизат в очите на хората. Една от тях беше влязла в окото на Маделин.

Аз съм последният, който ще отрече, че възможностите на Бъртрам Устър нямат предел, но има една област, в която съм ненадминат. В отстраняването на неща, попаднали в очите на хората, не отстъпвам на никого. Знам какво се казва и какво се прави в такива случаи.

Съветвайки я да не търка окото, аз се доближих до нея с кърпичка в ръка. Спомням си, че уменията при операции от този род научих в Тотли от Гъси Финк-Нотъл, който извади мушица от окото на Стефани Бинг, сега преподобната госпожа Стинкър Пинкър и бяхме на едно мнение, че може да се постигне успех само ако се постави едната ръка под брадичката на пациента, за да се обездвижи главата. Ако не извършите тази предварителна подготовка, усилията ви ще останат напразни. Ето защо това беше първото нещо, което направих, но както си му е присъщо, Споуд беше избрал точно този момент да влезе и да ни сгащи в тази, така да се каже, деликатна близост.

Признавам, че е имало моменти, когато съм се чувствал по-уютно. Споуд, освен че има физиката на гигантска горила, има още и темперамента и злобния нрав на сприхав тигър, които го правят лесна плячка на, както казва Джийвс, „зеленоокий исполин, що гаври се с плътта, преди да я захапе“, т.е. ревността. Обикновено щом такъв човек те свари да държиш брадичката на любимото му момиче, е повече от вероятно да направи опит да разгледа вътрешностите ти, така че, за да избегна това, го поздравих с цялото безгрижие, което съм способен да изиграя пред публика.

— О-о, здравей, Споуд, стари приятелю, искам да кажа, лорд Сидкъп, стари приятелю. Та ето ни тук всички заедно, значи. Джийвс ми каза, че сте тук, а леля Далия разправя, че направо сте шашнали електората с ораторските си способности в полза на Консервативната партия. Трябва да е много приятно да може човек така. То си е дар Божи, разбира се. Някои го имат, някои — не. Аз не мога да говоря пред хора, дори това да е последното желание на умиращата ми баба. Сигурно ще се изтъпаня там, отваряйки и затваряйки уста като златна рибка. Вие сте друго нещо, обаче. Само като се прокашляте и думите потичат като сироп. Страшно ви са възхищавам.

Миролюбиво и добронамерено, нали? На по-благ мехлем от този и то в такова изобилие едва ли съм способен. Сега вече очаквате, че той ще се усмихне глупаво, ще затъпче на едно място и ще измънка едно: „колко мило от твоя страна… тези думи…“ или нещо от тоя сорт. Вместо това обаче той само пристъпи към мен, издавайки гъгнещи звуци на бас от операта, задавен от рибя кост, и аз трябваше сам да поддържам бремето на разговора.

— Тъкмо вадех една мушица от окото на Маделин.

— О?

— Опасна напаст са тези мушици. Трябва да пипне опитна ръка.

— О?

— Мисля, че вече всичко е наред.

— Да, благодаря ти много, Бърти.

Това го каза Маделин, не Споуд. Той продължаваше да ме гледа свирепо, а тя продължи да си опява.

— Бърти е толкова умен.

— О?

— Не знам какво бих правила без него.

— О?

— Той показа изключително присъствие на духа.

— О?

— И все пак, толкова съжалявам за бедната мушица.

— Тя сама си го изпроси — отбелязах аз. — Нападателят безспорно беше тя.

— Да, сигурно си прав, но… — обезмушиченото й око зърна часовника над камината и тя изписка тревожно. — Мили боже, толкова ли е късно? Трябва да бързам.

И излезе.

И аз се канех да направя същото, но Споуд ме задържа с едно рязко: „Един момент!“.

Има много начини да кажеш: „Един момент“. Това беше един от най-гадните, произнесен със стържене в гласа.

— Искам да си поприказваме, Устър.

Никога не изгарям от желание за разговор със Споуд, но ако бях сигурен, че просто иска да продължи със своето „О?“, щях да го слушам с удоволствие. Обаче нещо ми подсказваше, че той възнамерява да ми демонстрира по-богат речник и аз заотстъпвах към вратата.

— Някой друг път, а?

— Не друг път, по дяволите. Сега!

— Ще закъснея за вечеря.

— Няма да закъснееш. А ако ти затъкна ченето в гърлото, както най-вероятно ще се случи, ако не слушаш внимателно какво ти говоря, изобщо няма да си в състояние да вечеряш.

Това ми прозвуча доста правдоподобно. Реших да надам едно ухо, както се казва. „Говорете“ — казах и той заговори, понижавайки гласа си до дрезгаво ръмжене и затруднявайки ме в голяма степен да следя за какво става дума. Както и да е, успях да схвана думите „чета“ и „книга“ и това ме поокопити. Ако това щеше да е литературна дискусия, нямах нищо против да обменим някои възгледи.

— Книга? — попитах.

— Книга.

— Искате да ви препоръчам някоя книга? Е, разбира се, това зависи от вкуса на читателя. Джийвс е изключително щастлив, когато се уедини със своите Спиноза или Шекспир. Аз, от друга страна, си падам повече по романите с напрегнат сюжет и тези от типа „кой го извърши?“. За типа „кой го извърши?“ Агата Кристи е винаги безопасен избор. За романите с напрегнат сюжет…

На това място спрях, защото Споуд ме бе нарекъл с много оскърбителни имена и ми бе казал да спра с бръщолевенето, а моята политика е винаги да спирам с бръщолевенето, когато ми го каже мъж с ръст над два метра и пропорционална ширина. Аз млъкнах и той продължи:

— Казах, че мога да те чета като разтворена книга, Устър. Знам ти игричките.

— Не ви разбирам, лорд Сидкъп.

— Тогава трябва да си точно толкова голямо магаре, колкото изглеждаш, което говори много. Имам предвид поведението ти спрямо моята годеница. Като влязох в стаята, те сварих да я милваш по лицето.

Тук трябваше да го поправя, за да изясним някои недоразумения.

— Само брадичката.

— Ба! — каза той или нещо друго, което прозвуча така.

— А трябваше да направя това, за да извадя мушицата от окото й. Просто бях прихванал главата й да не мърда.

— Ти направо я изяждаше с очи.

— Не.

— Ще извиняваш. Аз имам очи и знам кога един мъж е прихванал една брадичка сластолюбиво и кога не. Ти беше очевидно доволен да използваш това извинение, за да омърсиш лицето й с гнусните си пръсти.

— Грешите, лорд Сидкъп.

— Както вече казах, знам ти игричките. Опитваш се да ме отстраниш, да я спечелиш с коварство и това, което искам да предоставя на вниманието ти и ти го подчертавам недвусмислено, е, че ако още веднъж опиташ нещо подобно, най-добре за теб ще бъде да подпишеш полица с някоя застрахователна компания и то в най-скоро време. Ако си въобразяваш, че след като си гост в къщата на леля си, бих се поколебал да те просна на поляната и да потанцувам върху останките ти с подковани ботуши, много грешиш. Бих искал да знаеш, че случайно съм си взел един чифт подковани ботуши.

Изглежда намери финалната реплика за много добра и излезе от сцената. Последвах го след кратък интервал, в който напрегнато премислях казаното от него. Оттегляйки се в стаята си, заварих Джийвс, който ме погледна с неодобрение. Той знае, че й десет минути са ми достатъчни, за да се преоблека, но гледа на бързането с недобро око, защото счита, че в резултат на това папионката, дори и правилно вързана, не достига ефекта на съвършенството.

Пренебрегнах мълчаливото порицание в погледа му. След като бях срещнал погледа на Споуд, проклет да съм, ако този на Джийвс можеше да ме сплаши.

— Джийвс — попитах, — мисля, че си доста добре запознат с одите… древни и съвременни. Кои бяха ония, кръстосвали насам-натам в търсене на плячка?

— Войниците от Мидиан, сър.

— Точно така. Споуд беше ли споменат като един от тях?

— Сър?

— Питам, защото той дебне наоколо, все едно че е родом от Мидиан. Нека да ти разкажа.

— Страхувам се, че няма да бъде възможно, сър. Гонгът за вечеря бие.

— Да, така е. Но кой го бие? Нали каза, че Сепингс си е легнал?

— Прислужницата, сър. Тя замества Сепингс.

— Харесва ми как гъвкаво върти китката. Добре, ще ти разкажа по-късно.

— Много добре, сър. Връзката ви.

— Какво й е?

— Всичко, сър. Ако ми позволите.

— Добре, давай. Но не мога да спра да се питам дали връзките изобщо имат значение в такъв момент.

— Няма моменти, в които връзките да не са от значение, сър.

Когато слязох за вечеря, настроението ми беше потиснато. Анатол, без съмнение беше дал най-доброто от себе си, мислех си аз, вероятно ще предостави на вниманието на публиката своето Timbale de ris de veau Toulousaine или Sylphides a la creme d’ecrevisses, но там щяха да са и Споуд, и Маделин, и Флорънс, и Л. П. Рънкъл…

Все нещо ще се случи, заключих философски аз.