Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 12

При излизането си, по моя преценка със сто километра в час, прародителката остави напрегната тишина, характерна за сезона на ураганите в Америка, когато ревящият вятър, след като те е разтърсил чак до кътните зъби, отминава на запад, за да се забавлява с други граждани на страната. При такава тишина човек се чувства някак замаян. Погледнах към Джийвс и видях, че е спокоен и равнодушен като стрида, сервирана с черупката. Сигурно от най-ранно детство е свикнал да наблюдава лели, които с вой изхвърчат като куршум от стаите.

— Чу ли какво каза тя, Джийвс?

— „Йо-хо-хо“, сър, ако не греша. Струва ми се, че госпожата добави също и „Дръж! Ще избяга! Гони!“

— Предполагам, че някои екземпляри от семействата Куорн и Пичли постоянно си служат с такива изрази.

— И на мен така ми се струва, сър. Така насъскват хрътките да подновят гонитбата. Разбира се, това трябва да е доста мъчително за лисиците.

— Не бих искал да съм лисица. А ти, Джийвс?

— Определено мога да си представя по-приятни форми на съществуване, сър.

— Не само поради това, че ще те преследват с километри по неравен терен, но ще трябва да слушаш тези мъже, които носят цилиндри и произнасят подобни груби изрази.

— Точно така, сър. Би било изтощително.

Извадих носната си кърпичка и избърсах чело. Последните събития ме бяха накарали да се поизпотя по начина, станал популярен благодарение на фонтаните във Версай.

— Трудна работа, а, Джийвс?

— Да, сър.

— Отваря порите някак си.

— Да, сър.

— Колко спокойно изглежда всичко сега.

— Да, сър. Тишината иде да лекува ударите на шума като мехлем.

— Шекспир?

— Не, сър. Американският писател Оливър Уендъл Холмс. Стихотворението му „Човекът с латерната“. Една моя леля ми го четеше, когато бях дете.

— Не знаех, че си имал лели.

— Три, сър.

— Припряни ли са като тази, дето изхвърча навън?

— Не, сър. Те гледат на света напълно спокойно.

Самият аз започвах да гледам по-спокойно на света. По-леко, ако разбирате какво имам предвид. А със спокойствието започнаха да се появяват и по-великодушни мисли.

— Е, не обвинявам старата за припряността й — казах аз. — Сега се е захванала с едни дела… От голямо…

— Голямо значение ли, сър?

— Точно така.

— Да се надяваме, че посоката няма да се окаже грешна и делото няма да се провали.

— Да, да се надяваме. Посоката да се… какво?

— Окаже грешна, сър.

— Искаш да кажеш „греховна“?

— Не, сър.

— Тогава това не е поетът Бърнс.

— Не, сър. Думите са от пиесата „Хамлет“. От Шекспир.

— А-а, „Хамлет“. Знам го. Веднъж леля Агата ме накара да заведа сина й Том на тази пиеса в Олд Вик. Мисля, че си я бива, само дето си пада малко интелектуална. Сигурен ли си, че не е от поета Бърнс?

— Да, сър. Доколкото знам, този факт е установен.

— Това вече поставя нещата по местата им. Но ние се отклонихме от темата, че леля Далия се е отдала на начинание от много голямо значение. Отнася се за Тъпи Глосъп.

— Нима, сър?

— Очаквах, че ще те заинтригувам. Знам, че винаги си харесвал Тъпи.

— Много приятен млад джентълмен, сър.

— Когато не е завързал гаднярски последната халка над басейна в Клуба на търтеите — да. Всъщност, много е дълго да ти разказвам всичко сега, но най-важното е следното: Л. П. Рънкъл, възползвайки се от едно тълкуване… тълкуване ли се казва?

— Да, сър.

— Преметнал бащата на Тъпи при една сделка… не, не точно сделка, бащата на Тъпи работел при него и той се възползвал от един текст в договора им, за да ограби плодовете на нещо, което старият Глосъп изобретил.

— Често става така, сър. Финансиращият се стреми да забогатее за сметка на изобретателя.

— А леля Далия се надява да го накара да отпусне известна сума за Тъпи.

— Воден от разкаянието ли, сър?

— Не точно от разкаяние. Старата родственица разчита повече на факта, че от известно време той е под магията на ястията на Анатол и това би трябвало да го е направило по-отстъпчив и по-разбран и очаква от него да изпълни задълженията си и да уреди сметките. Ти като че ли се съмняваш в тази работа, а, Джийвс? Мислиш ли, че ще излезе нещо? Тя вярва, че ще успее.

— Бих искал да споделям нейната увереност, но…

— Но като мен мислиш, че шансовете й да си посвири на него като на музикален инструмент са… да речем — сто към осем?

— Още по-малки, сър. Трябва да отчетем факта, че господин Рънкъл е…

— Да? Колебаеш се, Джийвс. Господин Рънкъл е… какво?

— Изразът, който искам да употребя, ми се изплъзва, сър. Един от тези, които съм ви чувал да използвате, когато намеквате за липсата на лъчезарност и доброта у някой ваш познат джентълмен. Бяхте го използвали за господин Споуд, или по-точно, за лорд Сидкъп, когато отношенията ви още не бяха добили сегашната сърдечност, а също и за чичото на господин Глосъп, сър Родерик. На езика ми е…

— Смрадливец?

— Не — каза той. — Не беше смрадливец.

— Корав тип?

— Не.

— Зъл проклетник?

— Точно това, сър. Господин Рънкъл е зъл проклетник.

— Добре ли го познаваш, за да имаш това мнение? В края на краищата, ти току-що се запозна с него.

— Да, сър, така е, но Бингли, като разбра, че съм на гости у госпожата, ми разказа няколко случки, илюстриращи неговата коравосърдечност и безмилостност. Бингли е работил при него известно време.

— Мили боже! Изглежда той е бил на работа при всички.

— Да, сър. Имаше склонността да се мести от място на място. Никога не оставаше за дълго на една служба.

— Това не ме учудва.

— Но отношенията му с господин Рънкъл продължили по-дълго. Преди няколко години го придружил в Съединените щати и останал с него няколко месеца.

— И тогава разбрал, че си има работа със зъл проклетник.

— Точно така, сър. Ето защо много се опасявам, че усилията на госпожата няма да доведат до задоволителни резултати. Голяма ли е сумата, с която се надява да раздели господин Рънкъл?

— Доста значителна, мисля. Разбираш ли, изобретението на бащата на Тъпи са онези Магически дражета против главоболие и Рънкъл трябва да е натрупал камара пари от тях. Предполагам, че тя ще иска да ги разделят наполовина.

— В такъв случай, принуден съм да призная, че сто към едно е залогът, който един разумен букмейкър би направил за вероятността тя да успее в начинанието си.

Не особено окуражаващо, ще се съгласите. Всъщност можете да определите перспективата като доста мрачна. Бих го нарекъл песимист, само че тогава не можах да се сетя за думата и докато си блъсках главата да измисля нещо от рода на „мрачния Гюс“, което едва ли щеше да е подходящо обръщение към човек с неговото достойнство, през френския прозорец влезе Флорънс и Джийвс, разбира се, се оттегли. Щом разговорите ни биват прекъсвани от появяването на някой, да речем от голямото „Добрутро“, той винаги изчезва като призрак при зазоряване.

До този момент само по време на хранене се бях срещал с Флорънс. Тя, така да се каже, беше хванала едната посока, а аз — другата. Искам да кажа, че докато тя постоянно беше в Маркет Снодсбъри, шетайки насам-натам в полза на кандидата на Консервативната партия, за когото беше сгодена, аз след тази нервнопаралитична среща с вдовицата на покойния Маккоркадейл, се бях отказал от агитираното в замяна на отдаването на някоя достойна книга. Бях се извинил на Джинджър за тази… плашливост ли се казваше? Той го прие необичайно добре и ми каза, че всичко е наред и би желал да стори същото.

Тя изглеждаше прекрасно, както винаги, ако не и повече. Най-малко деветдесет и шест процента от членовете на Клуба на търтеите не биха желали нищо повече от това да могат да бъдат насаме с нея. Аз обаче с голямо удоволствие бих избегнал тази tête-à-tête, защото тренираният ми усет подсказваше, че Флорънс е в едно от нейните лоши настроения, а когато това се случва, инстинктът кара всички, освен най-смелите разбира се, да се покатерят на някое дърво и да се прикрият добре. Обезоръжаващата й красота, за която споменах по-рано, и която е толкова характерна нейна черта, се набиваше най-много на очи.

— Какво правиш тук в този прекрасен ден, Бърти? — каза тя с рязък тон.

Аз обясних, че си говорим с леля Далия, а тя отвърна, че разговорът явно вече е приключил, тъй като отсъствието на леля Далия беше повече от очевидно, така че защо не съм навън на слънце и на свеж въздух.

— Ти си привикнал твърде много към застоялия живот. Ето защо имаш такъв нездрав вид.

— Не знаех, че имам нездрав вид.

— Разбира се, че имаш нездрав вид. Какво друго очакваш? Изглеждаш като корема на умряла риба.

Най-лошите ми страхове като че ли се потвърдиха. Очаквах, че ще излее цялата си злъч върху първия срещнат невинен минувач и за мой лош късмет се случих аз. С наведена глава се приготвих да посрещна бурята, но в този момент, за моя изненада, тя промени темата.

— Търся Харолд — каза тя.

— Така ли?

— Да си го виждал?

— Не мисля, че го познавам.

— Не ставай глупак. Харолд Уиншип.

— А-а, Джинджър — мигновено загрях аз. — Не, не ми се е появявал в полезрението. Защо ти е? Нещо важно?

— За мен е важно и би трябвало да е и за него. Ако не се вземе в ръце, ще изгуби тези избори.

— Защо мислиш така?

— Поведението му днес на обяд.

— О, той те е завел на обяд? Къде бяхте? Аз обядвах в някаква кръчма и за да добиете представа за боклука, който ми предложиха, трябва да го опитате. Може би сте били в някой приличен хотел?

— Беше обяд, организиран в кметството от Търговската камара. Изключително важен случай, а той държа най-слабата реч, която съм чувала. Едно малоумно дете би се представило по-добре. Даже ти би се справил по-добре.

Предполагам, че сравнението между мен и малоумното дете от устата на Флорънс си е чист комплимент, така че проявих повече интерес по въпроса и тя продължи, бълвайки огън и от двете ноздри:

— Ъ… ъ… ъ…

— Моля?

— Само повтаряше ъ… ъ… ъ. Идеше ми да го замеря с лъжичката за кафе.

Тук можех да се включа като кажа, че не всички сме съвършени, но прецених, че сега не е момента. Вместо това казах:

— Сигурно е бил притеснен.

— Това бе и неговото оправдание. Казах му, че няма право да бъде притеснен.

— Значи си говорила с него?

— Да, говорих.

— След обяда?

— Веднага след обяда.

— Но искаш пак да го видиш?

— Да.

— Да отида да го потърся, а?

— Да. И му кажи, че ще съм в кабинета на господин Травърс. Там никой няма да ни безпокои.

— Той сигурно е в беседката край езерото.

— Добре, кажи му да се маха оттам и да дойде в кабинета — каза тя по същия начин, по който Магистърът по изкуствата Арнолд Абни казваше, че желае да поговори с Устър след сутрешната молитва. Върнах се пак в отминалите дни.

За да стигнеш до беседката, трябва да прекосиш поляната. Същата, за която Споуд бе споменал, че ще се позабавлява, като ме просне върху нея и ме стъпче. Първото нещо, което видях освен птичките, пчеличките, пеперудките и какви ли още не животинки, които прекарваха свободното си време тук, беше Л. П. Рънкъл, излегнал се в хамака, унесен в сладка дрямка и леля Далия до него, седнала на стол. Щом ме видя, тя стана, запъти се към мен и ме замъкна на два-три метра встрани, като едновременно с това ми правеше знак с показалец пред устните.

— Той спи — каза тя.

Едно похъркване от хамака потвърди истинността на това и аз казах, че и сам мога да забележа, че спи и каква отблъскваща гледка представлява, а тя ми каза в името на Всевишния да не муча на толкова висок глас. Малко докачен от обвинението в мучене от жена, чийто най-тих шепот беше все едно някой вика добитъка си да се прибира през реката, й казах, че не муча, а тя отговори: „Добре, недей!“

— Може да е в лошо настроение, ако се събуди внезапно.

Това беше умна мисъл, говорела добре за познанията й по стратегия и тактика, но с моя остър ум аз забелязах един дефект в цялата работа и привлякох вниманието й върху него.

— От друга страна, ако не го събудиш, как ще пледираш за каузата на Тъпи?

— Казах внезапно, магаре такова. Ако оставя природата да си свърши сама работата, всичко ще бъде наред.

— Може би тук си права. Дали природата смята да се бави още дълго, как мислиш?

— Откъде да знам?

— Просто се чудех. Не можеш да стоиш тук през целия следобед.

— Мога, ако трябва.

— Тогава ще те оставя да си седиш. Трябва да отида да потърся Джинджър. Да си го виждала?

— Преди малко мина оттук със секретарката си на път за беседката. Каза ми, че трябвало да продиктува някои неща. Защо ти е?

— Не го търся аз, въпреки че винаги ми е приятно в неговата компания, Флорънс ми нареди да го намеря. Днес по обяд му трила сол на главата…

Тук тя ме прекъсна с едно рязко „Ш-ш-т!“, защото Л. П. Рънкъл се беше размърдал в съня си и като че ли животът се връщаше в безволевото му тяло. Оказа се, че това е фалшива тревога и аз продължих моите съображения:

— Очевидно не е успял да впечатли присъстващите на обяда в Търговската камара, а тя е разчитала той да се прояви като… как се казваше оня грък?

— Бърти, ако не се боях, че ще събудя Рънкъл, щях да те ударя с нещо тъпо, стига да имах подходящ предмет под ръка. Какъв грък?

— Нали и аз това те питам. Дето дъвчел камъчета.

— Демостен ли имаш предвид?

— Сигурно ще е той. Ще направя после справка с Джийвс. Флорънс очаквала Джинджър да се прояви като истински Демостен, ако това е името, ама не ми се вярва много, въпреки че имах един съученик навремето, който се казваше Джанбатиста. Та Джинджър я разочаровал и това я ядосало. Знаеш, че като се ядоса, не си подбира приказките.

— Изобщо не си подбира приказките — отвърна роднината намръщено. — Чудя се как Джинджър търпи това.

Така се случи, че точно аз можех да й разясня проблема, който я тревожеше. Нещата, движещи отношенията между младите, отдавна бяха отворена книга за мен. Бях мислил доста по този въпрос, а когато мисля доста по някой въпрос, сложнотиите бързо се изглаждат.

— Той я понася, стара родственице, защото я обича и няма да си далеч от истината, ако кажеш, че любовта побеждава всичко. Знам какво имаш предвид, разбира се. Изненадана си, че човек с неговата сила и енергия се свива на кълбо, щом тя погледне с присвити очи и понася нейните критики, ако това е точната дума, с покорството на шпаньол, скастрен, че е довлякъл някой вонящ кокал в гостната. Това, което не дооценяваш, е фактът, че когато става въпрос за изящно изваян профил, тяло на топола и платиненоруса коса, тя спокойно влиза в първата десетка, а тези неща са от значение за Джинджър. Ти и аз, дискутирайки Флорънс обективно, считаме че се държи господарски доста над поносимото, но той гледа на нещата под друг ъгъл. Това е проява на психологията на индивида, както го нарича Джийвс. Твърде възможно е семената на бунта да избуяват у него, когато тя говори без да си мери приказките, но в един момент погледът му спира върху профила й или върху косата й и си казва: „Ама тя не носи шапка!“, но после забелязва за кой ли път, че тялото й има извивки като на железница в увеселителен парк и си казва, че си струва да се примири с устатостта й, само и само да стане негова. Любовта му, разбираш ли, не е изцяло духовна. В нея има примесено нещо плътско.

Бих продължил да говоря още, тъй като темата ми даваше възможност за пълна изява, но в този момент старата родственица, която от известно време не я свърташе на едно място, ме помоли да отида да се удавя в езерото. Аз съответно се оттеглих, а тя се върна на стола си до хамака, надвесена над Л. П. Рънкъл като майка над спящото си дете.

Не мисля, че е забелязала, тъй като лелите рядко обръщат внимание на смисъла на изражението по лицата на техните племенници, но през целия този разговор, лицето ми беше с мрачно и сериозно изражение, давайки ясно да се разбере, че нещо съм намислил. Мислех си за тези сто към едно, които разумният букмейкър би заложил срещу шанса й да измъкне пари от човек, екипиран само с еднопосочни джобове като Л. П. Рънкъл и ме заболя силно, когато си представих нейния смут и разочарование, когато, като се събуди от сладък сън, той откаже обезщетение за Тъпи. Такъв удар щеше доста да й смачка фасона, тъй като тя бе абсолютно сигурна, че ще успее.

Освен това бях много загрижен и за Джинджър. Понеже също съм бил сгоден за Флорънс, знаех какво прави, за да сгълчи заслепения мъж и симптомите насочваха към голямата вероятност в този случай тя да надмине всички свои досегашни изпълнения. Не ми убегна смисъла на навъсените й вежди, прехапаната устна и святкащия поглед, нито пък начина, по който тополовата й снага се извиваше, подсказваща, освен ако не й е било студено, че е разпалена като изгорял от слънцето врат. Чудех се в какви ли дълбини на красноречието бе хлътнал моят приятел като оратор, за да предизвика такива силни чувства и реших много деликатно да го попитам.

Да направя това, обаче, нямах никаква възможност, защото щом влязох в беседката, първото нещо, което видях, бяха Джинджър и Магнолия Гленденън, вкопчени в толкова здрава прегръдка, че само най-мощният влекач би бил в състояние да ги раздели един от друг.