Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 11

Имайки предвид колко разклатени бяха моралните устои на Бингли и колко подчертана беше склонността му да плете долни интриги и при най-малката възможност, сигурно сте си представяли бърлогата му като едно от онези разбойнически свърталища, осветени от остатъци от свещи, затъкнати в гърлата на празни бирени бутилки, както е присъщо, мисля, на места като Уайтчапъл и Лаймхаус. Но не би. „Ормънд“ номер 5 се оказа доста скъпо на вид място, с красива градинка отпред, със здравец, басейнчета, където да се къпят птичките, и керамични статуйки на гномчета. Тя беше от типа къщи, имащи за стопани безупречни пенсионирани полковници или неподкупни брокери от фондовата борса. Очевидно покойният му чичо не е бил дребен градски зарзаватчия, който е продавал месни консерви и стафиди на хора, броящи стотинките си, а е работил с доста по-впечатляващ размах. По-късно научих, че е притежавал верига от магазини, един от тях чак в Бирмингам. Все още не мога да разбера защо дъртото магаре е умряло и е оставило парите си на тип като Бингли. Най-вероятно, преди да го натъпче с някаква малко известна азиатска отрова, племенникът е взел мерки предварително да фалшифицира завещанието.

Спрях се на прага. Спомням си, че като дете в прогимназията, когато спечелих награда за Познаване на Светото писание, Арнолд Абни — Магистър по хуманитарните науки и директор на училището, понякога съобщаваше, че Устър трябва да го посети в кабинета му след сутрешната молитва. Тогава аз винаги се спирах пред вратата на кабинета, скован от безпокойство, и мрачно предчувствие, че нещата, които ще последват, няма да са по вкуса ми. Сега беше съвсем същото. Предстоящият разговор ме беше смалил съвсем. Но, докато в случая с Арнолд Абни нежеланието да продължа се дължеше на страха, че развитието на събитията ще достигне до шест удара с бастун, жилещ като усойница, с Бингли това беше естественото нежелание да моля за услуга някого, когото не мога да понасям. Не бих казал, че Устърови са изключително горди, но ние наистина никак не изгаряме от желание да угодничим унизително на изметта на земята.

Както и да е, това трябваше да се направи и, както чух да казва веднъж Джийвс: „Когато нещо трябва да се направи, колкото по-бързо, толкова по-добре.“

Ако досега бях имал някакви съмнения относно благосъстоянието на Бингли, то видът на иконома му, който отвори вратата, ги разпръсна всичките. При назначаване на прислугата Бингли не се беше лишил от нищо и едва ли се е скъпил за парите. Не казвам, че неговият иконом е от класата на чичото на Джийвс, Чарли Силвърсмит, но приликата беше поразителна. И точно като чичо Чарли той беше привърженик на помпозността и церемониалността, когато си изпълнява задълженията. Попитах го дали мога да видя господин Бингли, а той ми отвърна студено, че господинът не приема.

— Мисля, че ще ме приеме. Ние сме стари приятели.

— Ще попитам за вас. Името ви, сър?

— Господин Устър.

Той се скри вътре, само за да се покаже минута по-късно и да ми съобщи, че господин Бингли ще се радва, ако го посетя в библиотеката му. В гласа му като че ли имаше неодобрение, което трябваше да покаже, че въпреки че е длъжен да изпълни нареждането на стопанина, колкото и ексцентрично да е то, ако зависеше от него, никога не би допуснал тип като мене.

— Оттук, сър — каза той надменно.

По една или друга причина бях доста отвикнал с това „оттук, сър“ и бях малко смутен, когато влязох в библиотеката и заварих Бингли изтегнат в кресло и качил краката си на една малка масичка. Той ме поздрави почти сърдечно, но със същия оттенък на покровителство, както и при предишните ни две срещи.

— О-о, Устър, скъпи приятелю, влез. Бях наредил на Бастабъл да казва на всички, че не съм у дома, но разбира се, ти си нещо различно. Винаги съм щастлив да се видя със стар приятел. Какво мога да направя за теб, Устър?

Трябваше да му призная, че така много ме улесняваше да споделя проблема, който бях дошъл да дискутираме. Тъкмо щях да продължа, когато той ме попита дали не желая нещо за пиене. Казах: „Не, благодаря“, а той отвърна с непоносимо самодоволство, че може би постъпвам правилно.

— Когато бях отседнал при теб в Чъфнъл Реджис, често си мислех, че пиеш твърде много, Устър. Спомняш ли си как подпали къщата? Един трезвен човек не би направил такова нещо. Трябва да си бил насмукан до козирката, стари друже.

На устните ми затрептя категорично несъгласие. Искам да кажа, че е прекалено да бъдеш обвинен в подпалването на къща от същия тип, който е направил пожара. Но се въздържах. Припомних си, че не трябваше да си развалям отношенията с този човек. Ако така е запомнил тази ужасна нощ в Чъфнъл Реджис, нямах намерение да му разбивам илюзиите. Въздържах се от коментар и той ме попита дали не желая една пура. Когато отказах, той кимна одобрително, като баща, доволен от любимия син.

— Радвам се да забележа това подобрение у теб, Устър. Винаги съм мислил, че пушиш твърде много. Мярка, всичко с мярка, само така. Но ти се канеше да ми кажеш за причината на това посещение. Да си побъбрим за старите времена, така ли?

— Отнася се за онази книга, дето си откраднал от „Ганимед Младши“.

Докато говорех, той пиеше уиски със сода и преди да ми отговори, изпразни чашата.

— Не ми харесва, дето употреби думата „крада“ — каза той.

Видът му беше все едно са му пуснали дим в лицето. Явно бях го обидил.

— Какво говориш, Устър? Просто я взех назаем, защото ми трябваше за нещо. Ще си я получат обратно.

— Госпожа Маккоркадейл казала на леля ми, че си се опитвал да й я продадеш.

Раздразнението му се увеличи. Приличаше на човек, принуден да слуша някакъв нетактичен простак, който продължава да говори нелепости.

— Не да я продам. Щях да включа клауза в споразумението, че тя се задължава да я върне, щом си свърши работата. Това, което имах предвид бе, че тя може да си направи фотокопия на страниците, отнасящи се до младия Уиншип, без книгата да излиза от моите ръце. Но сделката не се осъществи. Тя не пожела. За щастие имам други клиенти. Това е такъв тип стока, за която много хора са готови да наддават. Но ти защо се интересуваш, старче? Не е свързано с теб, нали?

— Джинджър Уиншип ми е приятел.

— И аз самият нямам нищо против него. Винаги съм го мислил за много приятен младеж, въпреки че не е точният размер.

— Точният размер? — казах аз неразбиращо.

— Ризите му не ми ставаха. Не че не съм му го простил. Тези неща са въпрос на късмет. Да не останеш с впечатление, че понеже съм преживял неправда, търся начин да си отмъстя. Отношенията ни бяха много добри. Аз много го харесвах и ако ми беше все едно кой ще спечели тези избори, не бих имал нищо против победителят да е той. Но бизнесът си е бизнес. След като проучих нещата, заложих доста крупна сума на Маккоркадейл и сега трябва да защитавам вложенията си, старче. Просто гледам трезво на нещата, нали?

Той спря, очевидно очакващ бурни аплодисменти за благоразумието си. Но аз останах безмълвен като гробница и той продължи:

— Ако искаш да успееш в този свят, Устър, стари приятелю, трябва да използваш всяка възможност. Така правя аз. Щом възникне някоя ситуация, проучвам я и се питам: „Какво мога да спечеля аз от това? Как?“. Питам се: „Мога ли така да докарам нещата, че да спечеля нещо за Рупърт Бингли?“ и много рядко не успявам. При този случай дори не се замислих. От едната страна е младият Уиншип, който се опитва да влезе в Парламента, а от друга страна аз, държащ да спечеля нещо като стотина-двеста лири, ако той загуби изборите, и от трета страна — клубната книга с всички онези неща вътре, които ще направят загубата му сигурна. Веднага разбрах, че оттук лесно ще паднат пари. Единственият проблем беше как да се добера до книгата и аз скоро го разреших. Не знам дали забеляза оня ден, когато се видяхме в „Ганимед Младши“, че носех дипломатическо куфарче и казах, че трябва да се срещна със секретаря на клуба по работа. Е, исках да се срещна с него, за да мога да взема назаем книгата. И не ми се наложи да измислям някаква хитрина, за да му отвличам вниманието, докато взимам книгата, защото знаех, че е излязъл да обядва. Така че влязох, сложих книгата в куфарчето и излязох. Никой не ме видя нито да влизам, нито да излизам. Цялата операция беше като да вземеш на някое дете бонбончето.

Има разкази, които изпълват разумния човек с ужас, презрение и отвращение. Нямам предвид анекдоти като тези, дето Катсмийт Потър-Пирбрайт ми разказваше в Клуба на търтеите, а гнусни разкрития като този откъс от биография, който току-що изслушах. Ако ви кажа, че се почувствах все едно Устъровата душа е била опръскана с кал от минаваща кола, изобщо няма да е преувеличено. Освен това разбрах, че от продължаването на този разговор няма да спечеля нищо. В началото бях намислил да спомена за възможността леля Агата да прочете съдържанието на клубната книга и да го трогна с отчаянието и безутешността, които в такъв случай неминуемо щяха да станат моя съдба, но реших, че всичко това ще бъде безплодно… или пък безполезно. Този човек нямаше капчица жал и… съжаление ли беше? Знам, че започва със „с“… и само ще ми се изхили доволно. Сега вече бях напълно сигурен, че той е убил чичо си и е фалшифицирал завещанието. За човек като него такава постъпка е част от ежедневието.

Така че се запътих към вратата, но преди да стигна до нея той ме спря и ме попита дали случайно не съм взел със себе си и Реджи Джийвс на това посещение у леля Далия. Казах му, че съм и той сподели, че би желал да се види със стария Реджи отново.

— Какъв сироп за кашлица! — каза весело той.

Фразата ми беше непозната, но като прецених, реших, че е с цел да направи комплимент и да отдаде почит към многото негови дарби. Затова се съгласих, че Джийвс е сироп за кашлица в най-добрия и истински смисъл.

— Кажи на Бастабъл, като излизаш, че ако Реджи дойде, да го изпрати насам. Но никой друг.

— Добре.

— Този Бастабъл е голяма работа. Той се занимава с моите залагания. Това ми напомни нещо. Заложи ли, както те посъветвах, някоя лира на мама Маккоркадейл? Не? Направи го непременно, Устър, стари приятелю. Никога няма да съжаляваш. Все едно че си намерил пари на улицата.

Излизайки от къщата, доброто ми настроение бе на изчезване. Вече ви описах свитосърцатостта си при приближаване на вратата на кабинета на Арнолд Абни след утринна молитва в дните, когато бях в statu pupullari, както се казва, и сега се чувствах по същия начин, изправен пред перспективата да съобщя на старата родственица за провала на мисията ми при Бингли. Не мисля, че щеше да ме накаже с шест удара на голо, както Абни беше склонен да прави, но със сигурност без колебание щеше да ми каже колко е недоволна. Лелите са нещо като Наполеон — изискват заповедите им да бъдат изпълнявани без засечка и не приемат никакви оправдания.

Не се излъгах. За да забавя колкото се може повече срещата, първо обядвах в една кръчма и чак след това се върнах в старата къща да рапортувам. За мой лош късмет в този момент тя четеше Рекс Стаут (с твърди корици) и когато хвърли книгата по мен, поради точния й мерник, придобит с дългогодишна практика, острият ръб ме уцели точно по върха на носа и естествено аз започнах да примигвам на парцали.

— Можех да предположа, че ще изпортиш цялата работа — избоботи тя.

— Не е моя вината, стара прародителко — отвърнах аз. — Направих всичко възможно. Никой не би се справил по-добре.

Мислех, че ще се укроти, но сгреших. Обикновено на тази фраза може да се разчита да смири жестокото й сърце, но този път все едно стъпих на мина. Тя изсумтя. Нейното сумтене не е като подсмърчането на мама Маккоркадейл, а прилича повече на експлозия в голям склад за муниции и дори силните мъже се олюляват като ударени от гръм.

— Как така си направил всичко възможно? Нищо не си направил. Заплаши ли го, че ще поискаш да го арестуват?

— Не, това не.

— А стисна ли го за врата, за да го раздрусаш като плъх?

Признах, че и това не ми бе дошло наум.

— С други думи не си направил абсолютно нищо — каза тя и след като премислих още веднъж нещата, трябваше да призная, че е напълно права.

Странно как човек не забелязва тези неща овреме. Чак сега осъзнах, че бях оставил Бингли да води разговора, а аз практически не подхванах с нищо въпроса, по който бях отишъл. Едва ли бих могъл да допринеса по-малко в нашия разговор дори и да бях глухата змия, която споменах по-рано.

Старата родственица стана от шезлонга, на който се беше изтегнала. Беше много ядосана. След време, разбира се, тя щеше да преодолее мъката и отново да заобича своя Бъртрам, но засега не можеше да се пребори с нея и лелинската й обич бе достигнала точката на замръзване. Тя каза мрачно:

— Ще трябва да го направя сама.

— Искаш да се срещнеш с Бингли?

— Ще се срещна с Бингли и ще говоря с Бингли, и ако е необходимо, ще стисна Бингли за врата и ще го раздрусам…

— Като плъх?

— Да, като плъх — каза тя с мрачната увереност на жена, която е хващала плъхове за врата и ги е раздрусвала още когато е била малко момиче. — Трепери „Ормънд“ номер пет, аз идвам.

Показателно за това доколко развоя на събитията беше повлиял на умствените ми процеси, е, че чак десет минути след като старата беше излязла, в съзнанието ми изплува мисълта за Бастабъл, а трябваше да я предупредя за него. Този ревностен служител на Рупърт Бингли беше инструктиран да се погрижи никакъв посетител да не бъде допускан в къщата и не виждах причина той да не се справи със задачата си, когато старата родственица се появи. Знам, че не би използвал физическа сила — наистина при жена с нейната физика това не би било благоразумно, но би могъл да си свърши работата само за минутка, като не я покани да влезе, осигурявайки по този начин нейното, както би го определила мама Маккоркадейл, конфузно оттегляне. Вече си я представях как се завръща, да речем след четвърт час, разярена от поражението си.

Оказах се прав. Двайсетина минути по-късно, докато четях Рекс Стаут, който тя използваше за направляван снаряд, отвън се чу запъхтяно дишане и малко след това се появи самата тя, крачейки с отмерената стъпка на светец около катедралата „Свети Павел“. Дори и не толкова тренирано око като моето би констатирало, че е имала Бастабълов проблем.

Може би щеше да е по-тактично, ако си бях замълчал, но в такива случаи човек винаги чувства, че трябва да каже нещо.

— Как мина? — попитах.

Тя се отпусна на шезлонга, едва сдържайки гнева си. Удари с юмрук по една възглавничка, очевидно й се искаше това да е Бастабъл. Той наистина беше от тези хора, които молят, даже си го просят да се държиш с тях по този начин.

— Не — каза тя, — не можах да вляза.

— Защо? — попитах невинно, все едно не знаех.

— Някакъв иконом-здравеняк ми затръшна вратата под носа.

— Много лошо.

— А аз не успях да си сложа крака и да му попреча.

— Необходимо е да си много бърз в такива случаи. Изисква се най-прецизно изчисляване на момента. Странно е, че аз бях допуснат. Предполагам, моята изисканост е наклонила везните. А ти какво направи?

— Тръгнах си. Какво друго да направя?

— Нищо. Разбирам колко трудно е било.

— Най-влудяващото нещо в цялата работа е, че бях решила да изкрънкам малко пари от Л. П. Рънкъл днес следобед. Чувствах, че днес е най-подходящия момент. Но ако нямам късмет, както е тръгнало, може би ще е по-добре да го отложа.

— Желязото е горещо, а ти няма да ковеш?

— Може би не е достатъчно горещо.

— Е, твоя воля. Знаеш ли, посланикът, който може да проведе успешно преговорите с Бингли, е Джийвс? На него трябваше да възложим задачата. Там, където аз онемявам в присъствието на Бингли, а теб дори не те пускат да влезеш, още преди да си казала „хей“, двамата ще си бъбрят като стари дружки. А Джийвс има и допълнително преимущество. Бингли очевидно е приятелски настроен към него. Нарича го сироп против кашлица.

— Какъв, за бога, сироп против кашлица?

— Не знам. Но изглежда е нещо, което Бингли обожава. Когато го нарече така, в гласа му усетих неподправена нотка на ентусиазъм. Ти каза ли на Джийвс, че Бингли е свил книгата?

— Да, казах му.

— Как го прие?

— Сам знаеш как Джийвс приема нещата. Повдигна едната вежда и каза, че е поразен.

— Силни думи от негова страна. Обикновено се спира на „Много обезпокоително.“

— Интересно — замисли се старата прародителка, — шофирайки насам ми се стори, че видях Джийвс да излиза от къщата на Бингли. Помислих си, че съм се припознала.

— Той трябва да е бил. Първото нещо, което би направил, за да те спаси от позора, свързан с книгата, би било да се срещне с Бингли. Дали не се е върнал вече?

— Едва ли. Аз бях с кола, а той пеша.

— Ще позвъня за Сепингс и ще го попитам. О, Сепингс — обърнах се към камериера, когато се появи, — Джийвс в къщата ли е?

— Не, сър. Излезе и не се е върнал още.

— Когато се върне, му кажи, че искам да го видя.

— Много добре, сър.

Мислех си да го попитам дали Джийвс е имал вид на човек, запътил се към улица „Ормънд“ номер пет, когато е излизал, но реших, че това доста ще го затрудни и затова се отказах. Той се оттегли, а ние останахме да си приказваме за Джийвс. След това, като разбрахме, че така няма да стигнем доникъде и че няма да измислим нищо конструктивно до неговото завръщане, отново подхванахме темата Л. П. Рънкъл. Всъщност старата родственица я подхвана, а аз й зададох въпроса, който исках по-рано да й задам.

— Казваш, че си решила точно днес да се обърнеш към него. Защо?

— Заради начина, по който се нахвърли върху обяда и коментарите му след това. Лиричен е най-точната дума и в това няма нищо изненадващо. Анатол бе надминал себе си.

— Supreme de Foie Gras au Champagne?

— И Neige aux Perles des Alpes.

Като си представих колко вкусно ще да е било, изпуснах една тиха въздишка. Боклукът, с който бях оскърбил Устъровия стомах в кръчмата, беше от извънредно смъртоносен вид. По принцип тези провинциални кръчми са съвсем прилични, що се отнася до пиячката, но аз имах нещастието да попадна на една, стопанисвана от клана Борджии. Докато бях там, ми мина през ума, че ако Бингли беше завел чичо си на обяд на това място, щеше да си спести всички проблеми и разноски по набавянето на тази малко известна азиатска отрова. Смятах да споделя това с прародителката и да предизвикам съчувствието й, но в този момент вратата се отвори и влезе Джийвс.

— Искали сте да ме видите, сър.

Мекото му прокашляне, предхождащо гореспоменатата реплика, звучеше все едно някоя много стара овца си прочиства гърлото на някой мъглив планински връх.

— Влез, Джийвс — изблея скъпата ми родственица.

На по-радушен прием не би се радвал дори да беше Блудния син, чиято история трябваше да назубря, преди да спечеля онази награда за Познаване на Светото писание. От радост щяхме да извикаме до небесата, ако имаше такива в гостната.

— Да, влез, Джийвс, влез — извиках и аз. — Очаквахме те с… как се казваше?

— Затаен дъх — подсказа роднината.

— Точно така. Със затаен дъх и…

— Опънати до скъсване нерви. Да не споменавам опънатите мускули и изгризаните нокти. Кажи ми, Джийвс, ти ли беше този, дето видях да излиза от „Ормънд“ номер пет преди около час?

— Да, госпожо.

— Бил си у Бингли?

— Да, госпожо.

— За книгата?

— Да, госпожо.

— Каза ли му, че трябва да я върне?

— Не, госпожо.

— Тогава, защо, по дяволите, си ходил при него?

— За да взема книгата, госпожо.

— Но ти ми каза… че не си му казал…

— Не беше необходимо да обсъждам въпроса, госпожо. Още не бе дошъл в съзнание. Ако позволите, ще обясня. При пристигането ми в дома му той ми предложи питие и аз приех. След това наля и на себе си и започнахме да си бъбрим за това-онова. По някое време успях да отклоня вниманието му за момент и докато се беше отплеснал на някъде, аз използвах възможността да изсипя в питието му едно химическо вещество, което има свойството да прави хората временно безчувствени. По този начин имах предостатъчно време да претърся стаята му. Предполагах, че държи книгата там и не сгреших. Беше в най-долното чекмедже на бюрото му. Взех я и си отидох.

Онемях. Това най-ново разкритие за способностите и начините му да се справя с трудни положения направо ме порази. За сметка на това старата родственица нададе такъв вой, че сигурно грохотът му е отекнал във всички ловни полета, карайки ловците от семействата Пичли и Куорн да подскачат на седлата си като зърната на пържен боб по мексикански.

— Значи си му забъркал едно коктейлче, а?

— Мисля, че точно така му казват на жаргон, госпожо.

— Винаги ли носиш съставките със себе си?

— Много рядко излизам не запасен, госпожо.

— Човек не знае кога може да потрябват, нали?

— Точно така, госпожо. Възможност за използването им може да възникне по всяко време.

— Е, мога само да ти благодаря. Ти изтръгна победата от зъбите на поражението.

— Много мило от ваша страна да кажете тези думи, госпожо.

— Много съм ти задължена, Джийвс.

— Няма защо, госпожо.

Очаквах в този момент старата прародителка да се обърне към мен и да отбележи, че аз не съм се сетил да забъркам коктейлче на Бингли. Знаете, че е лели на глава не се излиза, така че нямаше никакъв смисъл да се оправдавам, че не разполагам със съставките. Но така или иначе, веселото й настроение я спря от по-нататъшни нападки. Връщайки се на темата за Л. П. Рънкъл, тя каза, че явно днес късметът й работи и въпреки всичко тази вечер ще го притисне.

— Отивам да го намеря още сега — извика тя — и твърдо съм убедена, че ще си посвиря на него като на струнен инструмент. Направи път, млади Бърти, или ще те стъпча в праха. Йо-хо-хо! — добави тя, припомняйки си жаргона от старите ловни дни. — Дръж! Ще избяга! Гони!

Или нещо подобно.