Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 14

Най-краткият път до къщата беше през ливадата, но аз не минах оттам. Вместо това се отправих към задната врата. Мислех си, че е задължително да се видя с Джийвс колкото се може по-скоро и да го осведомя за страстите, които бе отприщил. Да го предупредя да стои далеч от Джинджър, докато разпалената му кръв не се успокои.

Никак не ми беше харесало това негово: „Ще видим!“, нито пък скърцането на зъбите му. Разбира се не вярвах, че колкото и разгорещен да беше, можеше да употреби насилие срещу Джийвс. Например да го насини, ако предпочитате тази фраза, но сигурно щеше да му наприказва такива неща, дето да наранят чувствата му и да доведат до развалянето на толкова дружеските им досега отношения. Естествено, не желаех това да се случи.

Джийвс седеше в шезлонг близо до задната врата и четеше Спиноза, а котаракът Огъстъс лежеше в скута му. Бях му подарил Спиноза за Коледа и оттогава той я четеше задълбочено. Аз самият не съм я преглеждал, но неговото мнение е, че това е четиво за зрели хора и си струва да се прочете.

При идването ми Джийвс понечи да се изправи, но аз го помолих да остане на мястото си, защото знаех, че Огъстъс, точно както и Л. П. Рънкъл, негодува, когато го събуждат ненадейно, а човек винаги трябва да зачита чувствата на един котарак.

— Джийвс — казах аз, — получи се доста интересна ситуация и много бих желал да чуя твоето мнение за нея. Много съжалявам, че те прекъсвам точно сега, когато си погълнат от Спиноза и сигурно тъкмо си стигнал до мястото, когато откриват втория труп, но това, което искам да ти кажа, е от голяма важност, така че слушай внимателно.

— Много добре, сър.

— Фактите са следните — казах аз и без всякакво встъпление или както там го наричат, започнах разказа си. — Така стоят нещата — заключих няколко минути по-късно — и мисля, ще се съгласиш, че сме изправени пред доста интересен проблем.

— Безспорно, сър.

— По някакъв начин Джинджър трябва да изгуби изборите.

— Точно така, сър.

— Но как?

— Трудно е да се каже точно в този момент, сър. Вълната на общественото мнение като че ли е взела посока към господин Уиншип. Красноречието на лорд Сидкъп има огромен ефект сред електората и може да се окаже решителният фактор. Господин Сепингс, който е помагал на обяда в ролята на допълнителен сервитьор, каза, че обръщението на господин лорда към Търговската камара на Маркет Снодсбъри е била истински шедьовър на красноречието. Той ми каза още, че благодарение изключително на господин лорда, залозите, които в един момент бяха десет към шест в полза на госпожа Маккоркадейл, сега са изравнени.

— Това не ми харесва, Джийвс.

— Така е, сър, става страшничко.

— Разбира се, ако извадиш на бял свят клубната книга…

— Боя се, че не мога да направя това, сър.

— Да, да. Казах на Джинджър, че за теб тя е нещо свещено. Тогава нищо друго не остава, освен да си размърдаш малко мозъка.

— Ще направя всичко възможно, сър.

— Не се съмнявам, че все нещо ще излезе. Яж много риба. А дотогава, доколкото е възможно, стой по-далеч от Джинджър, защото е в отвратително настроение.

— Разбирам, сър. Силен, неумолим и от бяс обзет.

— Шекспир?

— Да, сър, „Венецианският търговец“.

След това го оставих, доволен, че си поприказвахме и се отправих към гостната, с надеждата да се отдам отново на спокойствие и на Рекс Стаут, който водовъртежът на събитията ме бе принудил да изоставя. Обаче бях закъснял. Старата родственица го беше докопала и сега унесена в четене си седеше в шезлонга. Стана ми ясно, че нямам големи шансове да й го изтръгна от ръцете. Няма човек, който ще го даде без бой, след като веднъж се е докопал до него.

Изненадах се да я видя тук. Мислех, че още седи като квачка над хамака и съдържанието му.

— Здрасти, свърши ли с Рънкъл?

Тя повдигна очи и забелязах леко раздразнение в тях. Предположих, че Неро Улф е дошъл от орхидеената стая и е казал на Арчи Гудуин да се обади по телефона на Сол Пандър и Ори Какмубешеимето и работата се е запекла. При това положение беше съвсем естествено да е недоволна от появяването дори на любимия племенник, когото често е дундуркала в скута си. Преди време, разбира се, искам да кажа, когато съм бил малък.

— О, това си ти — каза тя, както си и беше. — Не, не съм свършила с Рънкъл. Не съм и започвала даже. Той още спи.

Останах с впечатлението, че не е в настроение да си бъбрим, но в такива случаи трябва все нещо да се каже. Захванах тема, която мислех, че ще представлява някакъв интерес:

— Забелязала ли си поразителното сходство между навиците на Л. П. Рънкъл и тези на котарака Огъстъс? Като че ли и двамата прекарват дните си в спане. Не мислиш ли, че имат травматична симплегия?

— Какво, по дяволите, е това?

— Случайно попаднах на нея, когато четох една медицинска книга. Това е болест, която те кара да спиш по цял ден. Рънкъл показва ли някакви признаци на събуждане?

— Да, показа и тъкмо да се събуди, отнякъде се появи Маделин Басет. Каза ми, че иска да говори с мен и не можах да й откажа. Не беше лесно да следя какво ми говореше, защото през цялото време хълцаше и ридаеше, но накрая разбрах. Всичко беше заради скарването със Споуд. Бях ти казала, че са се спречкали за нещо. Оказа се, че е много по-сериозно. Помниш ли, бях ти споменала, че той не може да стане депутат, защото е пер. Е, решил е да се откаже от титлата си, за да се кандидатира законно.

— Възможно ли е човек да се откаже от титлата си? Аз си мислех, че не може.

— Преди не можеше, трябваше да те хванат най-малко в държавна измяна, но навярно са променили правилата и сега това е най-модерното нещо.

— Изглежда доста глупаво.

— И Маделин е на това мнение.

— Каза ли ти кой е подхвърлил идеята на тъпоглавия Споуд?

— Не, но мисля, че знам как е станало. Той направи такъв удар с речите си тук, че сигурно си е рекъл: „Защо се бъхтя така за друг човек? Защо сам не се захвана с това?“ Кой беше казал, че човек се опиянява от собствените си слова.

— Не знам.

— Джийвс ще знае. Бърнард Шоу или Марк Твен, или Джак Демпси… Но това не е важно. Както и да е, такъв е случаят със Споуд. Сега се превъзнася и търси нови простори. Вижда се способен да смае Камарата на общините.

— Защо не смайва Камарата на лордовете?

— Няма да е същото. Все едно да играеш на турнир по тенис в Маркет Снодсбъри, вместо да наелектризираш публиката на централния корт в Уимбълдън. Разбирам го.

— Аз не.

— Нито пък Маделин. Цялата е настръхнала срещу тази идея и разбирам как се чувства. Не е шега да кажеш на момиче, което си мисли, че ще става графиня Сидкъп: „Първоаприлска шега, пиленцето ми. Това, което ще бъдеш, е госпожа Споуд.“ И аз да бях на нейната възраст и някой ми каже, че Том е получил благородническа титла, а след това се е отказал от нея, и в края на краищата няма да мога да се наричам лейди Маркет Снодсбъри, щях да ритам като магаре. За едно момиче титлата е като дрямката за една котка.

— Не може ли да се направи нещо?

— Най-доброто, което може да се направи, е да отидеш при него и да му кажеш колко много му се възхищаваме за това, че е лорд Сидкъп и колко жалко ще бъде за него отново да се нарича с такова противно име Споуд.

— Какъв е другият по-добър план?

— Трябва да помисля.

Настана дълбоко мълчание, доста неловко за мен. Не схващах напълно скритата опасност в този критичен момент, но всяко нещо, наподобяващо пропукване отношенията между Споуд и Маделин, ме караше някак да цупя устни. Опитвах се да измисля някакъв план, който да ми е повече по вкуса от този — да отида да кажа на Споуд колко жалко би било, ако той престане да бъде лорд Сидкъп и отново започне да се нарича с противно име като своето, когато мислите ми бяха прекъснати от котарака Огъстъс, който влезе през френския прозорец, буден и съвсем във владение на способностите си. Без съмнение по някакъв забулен в сън начин беше ме видял, когато разговарях с Джийвс й ме беше последвал след моето заминаване, чувствайки, че след толкова закуски заедно нашето запознанство беше длъжно всеки път да се увенчава с пушена херинга. Напразна надежда, разбира се. Добре облеченият мъж не се разхожда с пушени херинги в джоба си. Но един от уроците, на който животът ни учи, е, че котките си остават котки.

Действайки според неизменната си политика, когато съм насаме с представител от този род фауна, аз възпроизведох малко цвъртящи звуци и се наведох да почеша безсловесното си другарче зад лявото ухо. Но умът ми не беше в почесването. Колкото повече размишлявах върху скорошния разговор, толкова по-малко ми допадаха нещата, които старата родственица разкри пред мен. Казвайки на Огъстъс, че след малко ще му обърна внимание, аз се изправих и тъкмо да попитам леля за повече подробности, когато установих, че нея я няма. Сигурно бе решила да хвърли още едно око на Л. П. Рънкъл и като нищо сега излагаше пред него случая на Тъпи. Е, пожелах й късмет, разбира се. Когато си помислих, че точно днес беше подходящия ден за тази работа, ми стана приятно, но все пак съжалявах за нейното отсъствие. Щом умът ти е ангажиран с неща от изключителна важност, останеш ли сам, се чувстваш като с потънали гемии. Без съмнение същото е чувствал и оня юначага, дето стоял сам на горящата палуба, когато всички напуснали кораба. Обаче не останах задълго сам. Тъкмо Огъстъс беше скочил на скута ми и беше решил да си доспи, когато вратата се отвори и влезе Споуд.

Скочих на крака, предизвиквайки по този начин падането на Огъстъс на земята. Бях станал жертва на всички възможни обстоятелства. Отношенията ми със Споуд бяха обтегнати от доста време, така че всеки път, щом го срещнех, изпитвах тайния страх, че ей сега ще ме фрасне по окото. Очевидно, аз нямах никаква вина, ако той и Маделин си имат проблеми, но това не беше нещо, което да го спре да търси вината у мен. Това е като историята за онзи, дето бил в затвора и един приятел отишъл да го види и го попитал защо е вътре. Онзи му отговорил, а приятелят му казал: „А бе, не могат да те вкарат в затвора за такова нещо.“, а онзи казал: „Знам, че не могат, ама на, вкараха ме.“ На Споуд не му трябваха логични причини, за да се нахвърли върху някой, който не му е симпатичен. Сигурно това е, защото приличаше на Флорънс и би си изкарал яда на първия срещнат невинен минувач. Накратко, намирах се в такова състояние на духа, като онези от псалма, дето умрели от шубе, когато се обърнали назад и видели, че Мидийските войски ги дебнат от всички страни.

Затова изпитах истинско облекчение, когато усетих, че в поведението му няма и следа от враждебност. Приличаше ми на човек, който току-що е видял коня, на който е заложил всичките си спестявания, плюс всичко, което е успял да задигне от касата на шефа си, да губи състезанието само с една глава разстояние. Лицето му, което и без това не беше нещо, с което да се похвали човек, бе измъчено и разкривено, но по-скоро от болка, отколкото от желание да нанася тежки телесни повреди. И ако човек винаги би предпочел Споуд да не е наблизо, един измъчен и изкривен от болка Споуд беше определено следващото най-хубаво нещо. В поздрава ми, който последва, се почувства неподправена нотка на сърдечност.

— О, здрасти, Споуд, здрасти. Ето те и теб, а? Чудесно.

— Може ли да поговорим малко, Устър?

— Разбира се, че може. Даже много.

Той замълча за минута, използвайки паузата да ме подложи на щателно изследване. След това отрони въздишка и поклати глава:

— Не мога да го проумея.

— Какво не можеш да проумееш, Споуд, стари приятелю, или по-скоро лорд Сидкъп, стари приятелю? — попитах с приветлив глас, защото истински желаех да помогна на този нов и по-добър Споуд да разреши всеки проблем, който го притеснява.

— Как може на Маделин и през ум да й мине да се омъжи за човек като теб? Тя развали годежа ни и казва, че ще направи точно това. Беше абсолютно категорична. „Всичко е свършено!“ — каза тя. — „Ето ти пръстена. Ще се омъжа за Бърти Устър и ще го направя щастлив.“ По-ясно от това не може, нали?

Вдървих се от глава до пети. Даже и при тези условия, в този тревожен следвоенен свят, не бях очаквал да се превърна в стълб от сол дори за кратко време, но тази вест успя да го направи. Не знам каква част от моята читателска аудитория е била удряна през лицето с мокра риба, но тези, които са били, ще разберат чувствата ми, когато седмият граф Сидкъп прочете този ужасен бюлетин. Всичко започна да се клати и през това, на което казват тъмна мъгла, аз виждах един трептящ по краищата седми граф Сидкъп, изпълняващ такива въртеливи движения, каквито приятелите ми, които са пътували повече, биха оприличили на танците на факирите в Кайро.

Бях стъписан. Виждаше ми се невъзможно Маделин Басет да е развалила годежа им. После си спомних, че когато тя му се вричаше, той я примамваше с корона на графиня и нещата се изясниха. Искам да кажа, ако махнеш короната, какво ще остане? Само Споуд. Не е достатъчно, ще си каже момичето.

През това време той продължаваше да обяснява защо намира за толкова странно това, че Маделин е намислила да се омъжва за мен и почти веднага усетих, че съм сгрешил, като съм си мислел, че не е враждебно настроен. Говореше през стиснати зъби, а това е сигурен белег за враждебност.

— Доколкото виждам, Устър, никак не си привлекателен. Интелигентен? Не. Външен вид? Не. Способности? Не. Дори не можеш да откраднеш чадър, без да те хванат. Единственото нещо, което може да се каже за теб е, че не носиш мустаци. Казаха ми, че веднъж си имал, но си ги обръснал от състрадание към околните. Това е в твой плюс, но е много малко да натежи на везните срещу останалите ти дефекти. Когато човек се замисли колко многобройни са те, може да предположи, че само противният ти рекорд от кражби на каквото ти попадне пред очите е нещото, което е допаднало на романтичната душа на Маделин. Тя ще се омъжи за теб с цел да те поправи, и нека ти кажа, Устър, че ако я разочароваш, ще съжаляваш. Тя може и да ме е отблъснала, но аз винаги ще я обичам, както винаги съм я обичал, още откакто беше ей-толкова малка и ще направя всичко възможно, за да съм сигурен, че нейното нежно сърце не е разбито от някой кучи син, който прилича на момче от църковен хор на турне из провинцията, и който не може да види нещо със стойност, без да го открадне. Може би ще си мислиш, че си в безопасност от мен, когато си отишъл да се поразтъпчеш в Уормуд Скрабс пак за някоя кражба, но аз ще те чакам да се появиш и ще те разкъсам на части. Ще те разчленя. И — добави той, понеже мозъкът му помнеше само ограничен брой изрази — ще танцувам върху останките ти с подковани ботуши.

След това млъкна, извади табакерата си, попита ме дали имам кибрит, благодари ми, след като му дадох, и излезе.

Той остави след себе си един Бъртрам Устър, който и най-слабото зрение би забелязало, че не се намира във върховата си форма. Изгледите да свържа живота си завинаги с момиче, което слизайки на закуска ще затваря очите ми с длани и ще пита: „Познай кой е?“ подействаха на болния ми дух катастрофално, превръщайки ме в едно от онези мънички, мазни, боязливи, плахи зверчета, за които Джийвс ми беше казал, че поетът Бърнс обичал да пише. Практиката ми по време на кризисни моменти е да погледна на нещата откъм добрата им страна, но при едно условие, т.е., трябва да има и добра страна, а в настоящия случай нямаше дори помен от такава.

Докато си седях, пресушавайки горчивата чаша, някъде зад сцената се чу шум и мислите ми бяха прекъснати от завръщането на старата родственица. Като казвам завръщане, имам предвид профучаване, защото не се спря, а продължи да фучи и забелязах, понеже много ме бива по забелязването на някои неща, че е силно разтревожена за нещо. Като се замислих по-задълбочено, предположих, че разговорът й с Л. П. Рънкъл трябва да е преминал не както трябва или както предпочитам да се изразявам „неуспешно“.

Така се и оказа, когато малко след това тя взе думата. Първото й впечатление беше, че Л. П. Рънкъл е последният незаконнороден потомък на незаконнородени родители и побързах да й поднеса моите съболезнования. Аз самият имах нужда от съболезнования, но девизът на Устърови винаги е бил „първо жените и децата“.

— Успя ли? — попитах.

— Не.

— Не отпусна нищо?

— Нито пени.

— Ти спомена ли, че без неговата помощ сватбените камбани няма да забият за Тъпи и Анджела.

— Разбира се, че споменах, а той каза, че е голяма грешка младите да се женят преди да са се опознали добре.

— Можеше да му споменеш, че Тъпи и Анджела са сгодени от две години.

— Споменах.

— И той какво каза?

— Каза, че не е достатъчно дълго.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го направих — каза старата родственица. — Свих му сребърната купичка.