Нарушители

20.

„Недей, овладей се! — заповяда си Бейлинджър. — Позволяваш на това проклето място да ти опъва нервите. Съсредоточи се, преживявал си и по-лоши неща“. Изведнъж се изпоти при спомена за един вонящ чувал, завързан около главата му. „Не, не мисли за това! Представи си, че някой от останалите те види да държиш пистолета. Ако разберат, че си въоръжен, със сигурност ще започнат да се чудят какво ли още не знаят за теб“.

Той чакаше, оглеждайки по-тъмните места. Започна да вдишва през носа и да издишва през устата, задържайки дъха си на всеки три секунди — така успя да се успокои. Звукът откъм края на коридора не се чу повторно. Можеше да го е предизвикал духащият отвън вятър, който бе блъснал нещо в някоя стена. Тихият разговор зад ъгъла продължаваше. „Няма нищо страшно“, помисли си Франк.

— Всичко наред ли е? — попита Рик от началото на коридора.

— Тъкмо свършвам.

Стараейки се да не изглежда изплашен, Бейлинджър закопча панталона си.

— Забави се, притеснихме се…

— Насладих се на един миг спокойствие. — Бейлинджър вдигна ципа на якето си и взе топлото шише. — Къде да оставя това? — попита той, когато се появи иззад ъгъла и видя мрежата от пресичащите се лъчи на лампите и фенерчетата.

— Не тук, в сградата — рече професорът. — Не оставяме следи, нали не си забравил?

— В раницата — каза му Рик.

Той зави зад ъгъла, отправяйки се към мястото, където преди малко беше Бейлинджър.

— Винаги има първи път. — Франк провери дали шишето е здраво затворено и го пъхна в раницата си.

Откъм дъното на коридора се чуваше как Рик уринира в своето шише.

— Е, започваме да се опознаваме.

— Говорехме дали да продължим — припомни Кора.

— Аз вече съм добре — увери ги Вини.

— Само преди минутка изглеждаше ужасно стресиран.

Според Бейлинджър, Вини бе решил твърдо да не показва слабост пред Кора.

— Изминахме труден път, за да стигнем дотук — продължи Вини. — Очаквахме с нетърпение всичко това, да не говорим колко много време и пари сме вложили. Няма да позволя да се върнете обратно само заради мен.

— А ти в състояние ли си да продължиш? — попита го Кора.

— Нищо ми няма — натъртено отвърна Вини.

— Добре — обади се Рик, който се връщаше, дърпайки ципа на раницата си. — Аз все още искам да знам какво има в мезонета на Карлайл и в трезора на Даната.

— Чий ред е сега да се облекчи? — попита Конклин. — Кора?

Тя изглеждаше така, сякаш се опитваше по някакъв начин да избегне неудобния момент, но явно вече не можеше да се сдържа.

Когато тя тръгна, Бейлинджър погледна към един предмет на пода — беше папка.

— Намерихме я в офиса зад рецепцията — каза Рик. — На нея имаше интересен надпис, затова я взехме. Точно тогава чухме виковете ви по радиотелефона.

Франк вдигна папката и насочи фенерчето си към надписа: ПОЛИЦЕЙСКИ ДОКЛАДИ.

— Да, това направо ти грабва вниманието. — Прелисти страниците. — Много престъпления се извършват по хотелите, главно кражби, но гостите никога не научават за тях — каза той. — Лошо е за бизнеса. Обикновено полицаите са дискретни при такива разследвания. Тази папка започва с последния инцидент и…

Кора изпищя.

Рик моментално се втурна към ъгъла, Бейлинджър го последва, а Вини и професорът затичаха след него. Шарещите светлини на лампите им се насочиха към Кора, която бе опряла гръб на стената, а дънките й бяха смъкнати до коленете. На пода до наполовина пълната й бутилка имаше хартиени салфетки. Тя се беше вторачила в дъното на коридора.

— Там има нещо!

Рик побърза да застане пред нея, за да я защити. Предан мъж, помисли си Бейлинджър. Тя вдигна дънките си и закопча колана, като същевременно се взираше с обезумял поглед в мрака.

— Виждате ли нещо? — попита Конклин.

— Не — отвърна Франк, усещайки допира на пистолета под якето си.

— Ей там е! — каза Вини.

В дъното на коридора, близко до пода, блеснаха две свирепи очи.

Бейлинджър се поотпусна малко.

— Някакво друго животно е.

Лъчите на фенерчетата се фокусираха върху главата, която надничаше иззад ъгъла.

— По дяволите, още една котка албинос! — изруга Рик.

Животното оголи зъби и изсъска.

— Гледайте как пази територията си — рече Вини. — Не се страхува от нас. Това е дива котка. Бясна е, че сме нахълтали тук.

— Сигурно тежи девет-десет килограма — обади се Рик.

— Напълняла е от онзи банкет с плъховете на долния етаж.

— Като дете прекарвах лятото във фермата на баба ми — каза Вини. — В един изоставен хамбар край пътя имаше две диви котки. Изяждаха всички мишки наоколо, дори диви зайци и мармоти. Птиците се изхитриха и гледаха да стоят настрана от тях. Накрая котките започнаха да убиват пилета. После налетяха и на кози…

— Благодаря ти, Вини — прекъсна го Конклин. — Струва ми се, че разбрахме какво искаш да кажеш.

— А какво стана с котките? — попита Бейлинджър, тъй като бялото животно отново изсъска.

— Един фермер им сложи месо с отрова. Но не се получи. Хищните животни бяха прекалено хитри, за да се докоснат до него. Той каза, че преброил най-малко петдесет котки, след което скочил в колата и се измъкнал от сборището им. Жената на един наш съсед пък се оплака, че се опитали да нападнат момиченцето й. Така най-накрая десетина фермери поискаха разрешение от шерифа и отидоха там с пушките си. Спомням си, че чувахме изстрелите цял следобед. Баба ми разказа, че преброила да убиват повече от сто котки.

— Вини! — предупредително каза Кора.

— Е, тази котка е само една. Марш оттук! — кресна й Рик.

Той извади водния си пистолет и започна да пръска оцет, но струйките не достигнаха до животното. Котката изсъска още веднъж и изчезна зад ъгъла.

— Нали виждате, и тя не ни харесва.

Бейлинджър забеляза, че в настъпилата суматоха Кора прибра шишето с урина в раницата си. Пъхна кърпичките в найлонова торбичка, която също мушна в раницата.

— Добре ли си? — попита Рик.

— Да. — В гласа й прозвучаха извинителни нотки. — Просто котката ме изненада.

— Може би не трябва да продължаваме.

— Няма страшно! — рече смутено тя и изправи гръб. — На всички ни се е случвало да се стреснем от нещо из многобройните сгради, където сме били. Не е ли това част от удоволствието? Изведнъж да ти се качи адреналинът. Ако викам от страх, като се кача на влакчето на ужасите, не означава, че не бих искала да се кача пак.

Но въпреки думите й, на Франк му се стори, че й се ще да си тръгнат.

— Да продължим, щом така искаш — каза колебливо Рик.

И той като че ли нямаше особено желание да продължат.

— Да вървим — рече Бейлинджър.