Нарушители

38.

Куршумът изсвистя покрай главата му и се заби в стената зад него.

— Исусе! — възкликна Вини.

— Спокойно, не го уцелих — каза Тод.

— Ушите ми писнаха! — Мак ги притисна с ръце. — За бога, защо не ме предупреди?

И ушите на Бейлинджър пищяха, но не чак толкова, че да не чуе отново онзи тътен.

— Не се прави на герой — рече Тод. — Иначе късметът ти няма да е с теб още дълго.

— Всичко, което искам, е да изляза оттук.

— Ще видим как ще стане. Засега ти си безполезен. Къде е трезорът?

— Какъв е този шум? — попита Мак.

— Ушите ти пищят.

— И аз го чух, някакъв тътен — каза Джей Ди.

— Сигурно е гръмотевица — предположи Бейлинджър.

Всички впериха погледи в тавана.

— Гръмотевица ли? — Вини поклати глава. — Не се предвиждат гръмотевични бури. Само превалявания в края на деня. Професорът каза… — Гласът на Вини секна. — Професоре?

Никакъв отговор.

— Професоре? — Вини тръгна към дивана.

— Остави лоста на пода, преди да се приближиш до нас! — предупреди го Тод и насочи пистолета към него.

Вини пусна лоста и прекоси стаята. Мина покрай Кора, която все така беше в шок и продължаваше да си тананика, и стигна до професора, който бе облегнал глава назад със затворени очи.

Вини го побутна.

— Казахте ни, че според прогнозата за времето към края на деня ще има превалявания.

Очите на Конклин останаха затворени.

— Излъгах — уморено изрече той. — Следващата седмица идват от Службата за спасяване на имущество. Исках всички да ми помогнете тази вечер да проуча сградата. — Професорът въздъхна. — Утре вечер, след като покажехме на Франк как да влезе в сградата и в трезора… — Конклин отново си пое дъх. — Той трябваше да се върне и да вземе толкова монети, колкото може да носи. Тази вечер и утре. Именно тогава трябваше да се случи.

— Каква гадост!

— Бях преценил, че ще излезем оттук, преди да започне бурята. — Брадатото лице на професора бе изкривено от разкаяние. — Явно съм сгрешил.

— Какво й е толкова на тая буря? — поиска да разбере Джей Ди.

— От нея зависи излизането ни оттук — отчаяно изрече Вини. — В зависимост от това колко силно вали, тунелите може да бъдат наводнени.

— Точно в момента имаме по-важни проблеми, вместо да се притесняваме за някакъв си наводнен тунел — каза Тод. — Просто ще трябва да изчакаме и да се опознаем по-добре.

— Точно така — каза Мак и сложи ръка върху рамото на Кора. — Просто ще трябва да намерим начин да си прекараме времето.

Сега тя беше седнала на пода, приведена напред, бе прегърнала свитите си колене и подпряла глава на тях. Като че ли изобщо не усети докосването на Мак.

— Остави я на мира — настръхна Вини.

— Накарай ме де!

Бейлинджър се опита да отвлече вниманието им.

— Да потърсим трезора.

— Твоята велика идея не свърши работа, умнико — каза Тод. — И от тази страна стената е куха. Ако тая работа с трезора и златните монети се окаже празни приказки…

Бейлинджър огледа дупките в стената. Надникна в тъмната спалня, след това обходи с очи страничната каса на вратата и пространството между стаите.

— Изглежда широко около метър и двайсет и пет. Боб, сигурен ли си, че в дневника не пише за сейф, вграден в стената?

— Трезор — промълви професорът, измъчвайки се от болката. — Карлайл все така го нарича.

— Тогава значи си губим времето с тая стена. Прекалено тясна е. — Бейлинджър огледа всекидневната, металните капаци на прозорците и вратата между тях. — И тук няма място за трезор. — Той надзърна в дрешника и видя вътре палта и костюми, всички в модния стил на 30-те години. Миризмата беше отвратителна. Франк смъкна дрехите и ги захвърли на пода във всекидневната, а след това влезе в дрешника и зачука по стената. — Нищо! Значи остава оттатъшната стена на спалнята или може би банята.

— По-внимателно, юнако — каза Тод.

— Ще имам нужда от осветление в спалнята. Вини, помогни ми.

Като изгледа гневно Мак, който все още държеше ръката си върху рамото на Кора, Вини последва Бейлинджър. Светлината на миньорските им лампи разкри тоалетна масичка от черен японски лак с червени ръбове и хромова ивица в долния край, а отгоре — кръгло огледало. Имаше и един стол за четене в същите цветове.

Такова беше и леглото, макар че Бейлинджър не го забеляза, докато с Вини не го избутаха по-надалеч от стената. Застанали на прага, Тод и Джей Ди светеха с джобните си фенерчета, докато Бейлинджър удряше по кухо ечащата мазилка.

— Черно и червено — каза Тод. — За кого се е мислил Даната, за Принца на мрака ли?

— Сигурен съм, че всички застреляни от него са вярвали в това — обади се Франк.

Вини взе един пепелник от нощното шкафче.

— Ще проверя в банята.

Докато замахваше с лоста, Бейлинджър чу как Вини удря в банята. Дори от разстояние кухият звук подсказваше, че няма нищо и зад онази стена. След като провериха навсякъде, той отстъпи назад. Дишаше тежко и осветяваше с миньорската си лампа направените дупки.

— Нищо няма!

— Остави лоста! — предупреди го Тод.

Като го хвърли на един стол, Франк влезе във всекидневната.

— Боб! — събуди той професора. — Опитай да си спомниш какво пишеше в дневника. Не се ли споменаваше за някакво друго място, където би могъл да е трезорът?

— Всичко това са лъжи! — ядоса се Джей Ди.

— В апартамента на Даната — каза Конклин. — Може би на тавана. В пода. Ох, боли ме!

Бейлинджър огледа внимателно ранения му крак. Не беше протекла кръв през лейкопласта, но кракът изглеждаше страшно подут. „Преди половин час трябваше да сме го качили на линейката“, помисли си той.

— Усещаш ли пулсиране?

— Непрекъснато ме мъчи остра болка.

„Може да е останала някоя тресчица в раната“. Бейлинджър сложи ръка върху челото на професора.

— Тресе го.

— Глупости — каза Тод.

Мак продължаваше да разтрива рамото на Кора.

— Къде е санитарната чанта? — попита Бейлинджър. — Трябва да му дадем още болкоуспокояващи.

— Ние ли? — възкликна Джей Ди. — Нас ни интересува друго…

— Добре, ако успея да намеря трезора, ще му дадете ли болкоуспокояващите?

— Това ми звучи като сделка.

Франк трескаво мислеше.

— Таванът не става. Даната сигурно е искал да има лесен достъп до трезора. Тогава е подът! Вини, донеси лоста. Може да има капак на пода.

Вини не отговори, той гледаше ръката на Мак върху рамото на Кора.

— Вини, лостът! — Бейлинджър избута мебелите настрани, вдигна килима и коленичи. Между дъските нямаше видими пролуки. — Трябва да разчистим стаята, да преместим всички мебели. — Лампата му освети първата стена и дупките, които двамата с Вини бяха направили в нея. Той потръпна от осенилото го прозрение. — Зад тази стена има много празно място. — Насочи светлината на миньорската лампа към най-голямата дупка. — Дяволски много празно място!

Пъхна ръце в дупката и се опита да откърти ръба на мазилката, но тъй като китките му бяха овързани, не успя да го хване.

— Лостът? Къде е…

Вини изведнъж се озова до него и заби лоста в дупката, отчупвайки парче от мазилката.

— Вътре има нещо!

— Трезорът ли? — бързо попита Джей Ди.

Вини откърти още от мазилката.

— Не, не е трезорът! — Бейлинджър хвърли отломките на пода. — Прилича ми на…

— Стълбище! — каза Вини.

— Какво? — Мак заряза Кора.

— Вито стълбище!

Вини продължи да разбива стената, а Бейлинджър изхвърляше отломките от мазилката. Скоро отворът стана достатъчно голям, за да може човек да се промуши през него.

Трясъкът от изстрел накара Франк да потръпне. Един куршум се заби в стената до него.

— Стойте на място! — нареди Тод. — Никой да не влиза там, докато тази дупка не стане достатъчно широка, за да виждаме какво става вътре. Някой от вас може да се изкуши да хукне по тези стълби. Не забравяйте, че държим професора и… как й беше името… Кора.

— Кукличката! — обади се Мак.

— Ще застрелям всеки, който се опита да избяга. Разбрахме ли се? А сега направете голям отвор в тази стена.

Вини започна да удря с лоста, разширявайки дупката. Извивайки ръце, Бейлинджър успяваше да захване парчета от мазилката и да ги отчупи. Оголиха се тънки напречни греди, представляващи рамката, върху която бе прикрепена мазилката. Виждаше се все повече от пространството зад стената.

— По дяволите, тук отзад човек може да си направи купон — каза Тод.

Имаше около два метра празно пространство между всекидневната на Даната и стената на съседната стая. Вдясно, близо до балкона, спираловидно стълбище водеше надолу и нагоре. Беше направено от метал и на Бейлинджър му заприлича на гигантски тирбушон.

— За какво са използвали това чудо! — удиви се Джей Ди.

— Карлайл е построил стълбището, за да се движи тайно зад стените — обясни му Бейлинджър. — Хващам се на бас, че то стига чак до приземния етаж.

— А аз се хващам на бас, че тук има и други стълбища — обади се Вини.

— Смахнатият, дето е построил този хотел, воайор ли е бил? — попита Джей Ди.

— Той живеел чрез другите хора. Трябвало е да ограничава контактите си, страхувал се е от нараняване. Страдал е от хемофилия.

— Какво е това?

— В кръвта на Карлайл не е имало съсирващи вещества. Най-лекото одраскване можело да причини кръвоизлив, който е невъзможно да бъде спрян.

— Значи той се е забавлявал, като е шпионирал гостите на хотела, така ли? — попита Тод.

Лампата на Бейлинджър освети стената от другата страна на тайния коридор. На всеки пет крачки се виждаше нещо като окуляр на микроскоп.

— От другата страна вероятно има миниатюрни дупчици, скрити до някоя картина или под стенна лампа. Лещите от тази страна увеличават образа.

— Можел, е да наблюдава как хората се събличат? — размечта се Мак. — Или как се къпят, как се чукат?

— А също как се карат — каза Франк. — Някой мъж се натрясква и пребива жена си, а тя сяда в топлата вана и се самоубива, като си прерязва вените.

— Или как някое момче използва бейзболна бухалка, за да размаже главата на баща си — обади се Вини. — Всички тези неща са се случили тук. В края на краищата с течение на времето във всяка стая се е разиграло нещо ужасно.

— Такава е била идеята за построяването на хотел „Парагон“ — каза Бейлинджър. — Карлайл е искал да види всички емоции — хубави и лоши, на които са способни човеците. Затова си е вдигнал умален модел на света.

— Да не мислиш, че ми пука за всичко това? — тросна се Тод. — Къде е проклетият трезор?

Бейлинджър погледна стълбището по цялото протежение на открития коридор. Погледът му спря върху една част от стената, успоредна на дългата стена във всекидневната на Даната, където метални капаци закриваха прозорците, някога с изглед към тротоара и плажа.

— Между тези капаци има врата. Къде според вас води тя?

— Към балкон — предположи Вини.

— Или може би към зимна градина — каза Бейлинджър.

— Когато Даната е излизал през тази врата, той е стъпвал върху покрива на стаята под него. Хващам се на бас, че е имало зимна градина там. Сандъчета за цветя, в които са били насадени храсти и дървета. Маса и столове на открито, може би и шезлонг — да поседнеш удобно, да изпиеш едно питие, да наблюдаваш момичетата на плажа… Ето какво бих поискал аз. Но Даната е имал дълга кариера на бияч. Той не е преживял десетилетия, седейки на открито като последния глупак. Хората от съседните стаи биха могли да го видят. Например някой, чийто брат е бил убит от него, е можел да се изкуши да наеме съседната стая и да му пръсне главата, докато той си пие питието и наблюдава момичетата.

— А ти какво би направил на негово място? — попита Тод.

— Бих сложил допълнителни стени покрай двете стени на апартамента си. Пристройки, стигащи чак до края на вътрешния двор и на покрива. Стени, които да пречат на хората в съседните стаи да ме виждат.

— И какво от това, дявол го взел?

— Може би удължената стена от тази страна е широка точно колкото тайния коридор. Вероятно той стига чак до края на покрива. — Бейлинджър огледа внимателно двуметровия участък от стената в края на коридора. На височината на рамото му вляво и вдясно стърчеше по един болт. Без да поиска разрешение, той влезе в коридора и почука по стената. — Бие на кухо. — Отново огледа болтовете. — С тези вързани ръце не мога да ги отвинтя.

— Мини назад — нареди Тод и насочи пистолета към него.

Когато Бейлинджър застана на безопасно разстояние, Джей Ди пристъпи между двете тънки греди и се приближи до крайната стена. Той хвана болтовете с две ръце и ги разклати, но нищо не се получи.

— Неподвижни са.

— Дърпай по-яко. Мисля, че това са дръжки.

Джей Ди ги дръпна с все сила и залитна назад, когато една вътрешна преграда се отмести. Светлината от миньорските лампи и фенерчетата прониза мрака и открои продължението на стълбището.

— А ето го и трезора! — каза Франк.