Нарушители

35.

Светлината на лампите им проряза мрака, показвайки на Бейлинджър, че стаята е по-голяма от онези, които бяха проучили досега. Вцепенен от смъртта на Рик и от мисълта за своя неизбежен край, той огледа неясните очертания на мебелите. Намираха се във всекидневната на апартамент.

Мак въведе Кора, следваха ги Джей Ди и Тод. В светлината на фенерчетата и на останалите четири миньорски лампи се виждаха кресла, дивани и маси — някакво странно съчетание от черни, червени и сиви цветове.

— Ще им трябва повече светлина, за да открият трезора — каза Тод. — Някой спомена за намерени свещи.

— При мен са. — Мак пусна Кора, която остана неподвижна. Така беше потънала в мъката си, че почти не реагираше.

Той свали раницата си и извади найлонова торбичка със свещи и водонепроницаема кутийка кибрит. Запали една и я сложи в цилиндричен свещник от хром, поставен на една маса до стената. Пламъчето потрепна, а след това ярко засвети. Мак обикаляше из стаята, палеше нови свещи и откриваше нови свещници, в които да ги сложи, или накапваше восък върху масите и ги залепваше. Трепкащите пламъчета накараха Бейлинджър да изпита усещането, че се намира в осквернена църква.

На дължина стаята беше колкото останалите, но изглеждаше три пъти по-широка. Виждаха се прозорец с луксозен капак, врата и още един капак — всичките от метал, покрит с прах. Представи си как Даната е гледал през широките прозорци към дъсчената пътека, плажа и океана. Осъзна, че след смъртта му Карлайл също е стоял в тази стая, наслаждавайки се на гледката, изпълвайки неговото пространство. Но само нощем. Денем пейзажът навън би го ужасил.

Звукът от нечии стъпки накара Бейлинджър да се обърне — Джей Ди се връщаше, след като бе проверил какво има зад двете врати вляво.

— Дрешник и спалня — каза Джей Ди. — В банята се влиза през спалнята. Всичко е нормално.

Те включиха миньорските лампи, осветявайки тъмните пространства между свещите.

— В онези времена не е имало телевизия — каза Мак. — Как ли си е прекарвал времето? Сигурно се е отегчавал до смърт.

— Ето така. — Бейлинджър посочи една масичка за карти в ъгъла. „Продължавай да поддържаш разговора“, повтори си той.

Стараейки се да следва примера му, Вини посочи някакъв странен предмет — правоъгълен, с издут полукръг отпред. Беше черен с червени ръбове.

— Какво е това?

— Радио.

— Добре са го маскирали, не ще и дума. Какво е това, лъскавото, от което е направено?

— Бакелит — обясни Вини. — Ранна разновидност на пластмасата.

— И тези разтворени списания, все едно Даната просто е отишъл да се изпикае — каза Джей Ди. — „Ескуайър“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“. За това никога не съм чувал.

Мак се приближи до един шкаф за книги, също черен с червени ръбове. „Отнесени от вихъра“. „Как да печелим приятели и да влияем на хората“. Аха, Даната е имал влияние върху другите хора и още как! С дулото на пистолета, опряно в слепоочието.

Бейлинджър все така се взираше в осветената от свещите стая. Не можеше да надмогне случилото се. „Още една запечатана капсула на времето“, помисли си той. Ужасяващият писък на падащия Рик отекваше в съзнанието му.

— Ще ми обясни ли някой какви са тези мебели? — попита Тод.

— Стил арт деко — промълви професорът.

Уморени да чакат, за да получат позволение, Бейлинджър и Вини го настаниха на един диван с черни възглавнички, украсени с червени ширити по ръбовете. Страничните облегалки бяха лакирани, десетсантиметрова хромова ивица опасваше седалката.

— Архитектурен стил и стил мебели от 20-те и 30-те години — примирено обясни Вини. Гласът му звучеше немощно. Но въпреки това си наложи да продължи да говори, съзнавайки, че докато е полезен, има шанс да остане жив. — Името идва от една художествена изложба в Париж през 1925 година. Exposition International des Arts Décoratifs Industriels et Modernes.

— Говори разбираемо.

Вини дишаше тежко.

— Означава Международна експозиция на индустриални и модерни художествени декорации. Arts Décoratifs е било съкратено на арт деко. Индустрия и изкуство. Казано по-просто, това е един опит всекидневната да изглежда като нещо средно между фабрика и художествена галерия.

— С промишлени материали. — Професорът изтощено се облегна на дивана. Като че ли и той започваше да разбира, че ако не е полезен, в най-скоро време ще умре. — Стъкло, стомана, хром, никел, винил, японски лак, твърда гума.

— На пръв поглед не изглеждат привлекателни — упорито продължи Вини. — Но ги правели от лъскав фурнир и с извити и чувствени форми. Погледнете този стол. Парче лакирано дърво, черно с червени ръбове, оформено като наклонено S и приличащо на леко вълнуващо се тяло. Или тези цилиндрични стоманени крака на масичката за кафе ей там. Иска ти се да ги погалиш.

„Престани да говориш така. Не насърчавай сексуалните мераци на Мак“ — помисли си Франк.

— Или пък тази лампа — посочи Вини, — която е направена от три цилиндъра от никел, поддържащи абажур от матирано стъкло.

В светлината на свещите и фенерчетата се виждаха мебели, които говореха за преклонението на създателя си пред геометрията — с формата на кръгове, овали, квадрати…

— Понякога мебелите не са удобни на вид, макар че всъщност не е така — каза Вини. — Диванът например, на който е седнал професорът. Облегалката от японския лак изглежда твърда, това впечатление се засилва и от ръбестите странични облегалки. Но те са проектирани като измама, защото меките възглавнички от винил всъщност са много удобни. Нали така, професоре?

— Кармин Даната е можел чудесно да си подремне тук.

— Но не и ти — обади се Джей Ди. — Огледах всички стаи. Къде е трезорът?

Конклин безмълвно отвори уста.

— Изгубил е много кръв — каза Бейлинджър. — Обезводнен е.

Джей Ди извади шише с вода от раницата си и го подхвърли на Франк.

— Смажете му частите.

Мак се изкиска.

Бейлинджър отви капачката и подаде шишето на професора, но той като че ли не го забеляза, затова го приближи до наранените му устни и му помогна да пие. „Ако до два часа не го вкараме в отделението за спешна помощ, ще развие гангрена — помисли си той. Вода капеше от устните на професора и попиваше в брадата му. — Използвай тази възможност“, каза си Бейлинджър, вдигна шишето и жадно пи от топлата вода.

— Къде е трезорът? — настоятелно попита Мак.

Зловещ шепот го накара да се обърне.

— Лунна… река — тихичко си пееше Кора. Тя се поклащаше в унес, сякаш чуваше някаква своя музика, призрачния припев на мелодията, която мъртвият й съпруг бе свирил за нея. Очите й бяха широко отворени, но тя като че ли не виждаше нищо пред себе си. Бейлинджър имаше смущаващото усещане, че тя танцува с някого бавно, гърди до гърди, без да помръдва на милиметър от мястото, където бе застинала. Под трепкащата светлина на свещите по бузите й се стичаха сълзи.

— Тя е твоето гадже — рече Тод на Мак. — Направи нещо и я накарай да млъкне.

Конклин събра сили да се намеси. Бейлинджър забеляза, че раненият мъж се опитва да отвлече вниманието от Кора.

— Трезорът е скрит, това е била идеята. — Професорът се облегна назад върху дивана и притвори очи. — Ако хората са знаели, че тук има трезор, щели са да се питат какво има вътре.

— Къде е скрит? — попита Тод.

Конклин не отговори.

— Ако не знаеш, защо те доведохме тук, мамка му!

— Ще го намерим. Вини, помогни ми.

Бейлинджър усещаше, че похитителите им се изнервят.

И по-рано е бил на такова място, и по-рано е чувствал същото, под чувала, завързан около главата му. „Трябва да продължим да ги караме да си мислят, че сме им от полза“ — рече си той. И бързо се обърна към Мак:

— Дай ми лоста.

— Нямам такова намерение.

Кора продължаваше да си пее тихичко, поклащайки се в унес, сякаш танцуваше с призрак. Празните й очи блуждаеха в полумрака.

— Скитници… — пееше тя с пресекващ глас.

— Тази кучка ми играе по нервите — каза Джей Ди.

— Значи няма да получа лост? — намеси се Бейлинджър, за да привлече вниманието им. — Добре, тогава ще импровизирам.

Той взе един пепелник от неръждаема стомана от масичката, направена от дърво и хром, стисна го със завързаните си ръце и отиде до стената. Обзет от ярост, избута шкафа с книги и с все сила удари мазилката с ръба на пепелника, а шумът заглуши тъжната песен на Кора. От стената падна стилизирана картина на жена с коси, развети от вятъра, в открит спортен автомобил от 20-те години.

— Не! — промълви професорът.

Бейлинджър бавно се придвижваше покрай стената, като продължаваше да я блъска с пепелника. Мазилката се напука. Още една картина се стовари с трясък на пода.

— Оставете златните монети! — каза Вини на Джей Ди, повишавайки глас, за да надвие шума. — Този пепелник, дето той го разбива в момента, беше чисто нов. Можехте да го продадете за хиляда долара. А също и тези две картини, дето паднаха.

— Хиляда долара?

— Може би и повече. Същото се отнася и за хромовия свещник, и за вазите от зелено матово стъкло, и за табакерата от неръждаема стомана.

Мак я грабна от масата и я отвори.

— Все още има цигари вътре. — Извади една, но хартията и тютюнът се разпаднаха между пръстите му.

— Лампите, столовете, стъклените масички, диванът от японски лак. В идеално състояние са — продължаваше да изрежда Вини. — Като пресметнем всичко, в момента вие гледате четвърт милион долара и няма защо да се притеснявате, че правителството ще ви преследва, задето се опитвате да продадете монети, откраднати от монетния двор. Лесна работа е — намерете един камион, ние ще ви помогнем да ги натоварите. Ще ви се усмихнем и ще ви помахаме, когато потегляте. Просто ни оставете на мира. Ще се закълна в Бога, че на никого няма да кажа за вас.

— Хиляда долара? — повтори невярващо Тод. — За един пепелник ли?

— Е, вече не. Сега той се превърна в боклук.

Бейлинджър преобърна една стъклена масичка и продължи да удря стената с пепелника. Масичката се разби на парчета.

— Ето, отидоха си двайсет хиляди долара — въздъхна Вини.

— Ей! — извика Мак на Бейлинджър. — Престани!

— Но ти ни нареди да открием трезора!

— И как ломенето на стената ще помогне?

— Не чуваш ли? Тя е куха поради празните места между напречните греди! — Така яростно бе удрял стената, че ръцете му пареха от болка. Гърдите му се повдигаха от неистовото усилие. — Трябва да продължа, докато открия място, където не е кухо. Там ще е трезорът.

— Тогава защо стоиш? — обърна се Мак към Вини. — Помогни му!

Вини грабна една ваза от неръждаема стомана и се насочи към стената.

— Колко струва това?

— Може би пет хиляди.

— Остави я. Вземи лоста. — Мак го хвърли в краката на Вини.

— Гледай да не удариш някого от нас с него — каза Тод. — Ще те прострелям право в очите.

Вини стисна лоста между залепените си ръце и фрасна мазилката. Зейна голяма дупка.

— Е, сега постигнахме нещо — каза Джей Ди.

— Страхотен пистолет — „Хеклер и Кох“, четирийсети калибър, така пише отстрани — обади се в този момент Тод.

Франк и Вини продължаваха да блъскат.

— По-мощен е от деветмилиметров, но не колкото четирийсет и пети калибър. Като в „Златокоска и трите мечки“. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Точно колкото трябва. Четирийсети калибър, с полицейски заряд, нали така?

Бейлинджър продължаваше да блъска стената с пепелника.

— Ей, юнако, зададох ти въпрос — каза Тод. — На теб говоря, спри и се обърни!

Бейлинджър се извърна, запъхтян.

— Четирийсети калибър, това е полицейски пистолет — продължи Тод.

— Аз не съм ченге.

— Сигурно. Колкото повече гледам тоя пистолет, толкова по-особен ми се вижда. Има затвор с две ръчки, така че да можеш да го зареждаш, с която си искаш ръка. Зад спусъка има лостче за освобождаване на магазина, което можеш да достигнеш и с двете ръце.

— Тези екстри обикновено са за стрелци леваци.

— Да бе, как не се сетих? Я ми кажи пак как се казваш?

— Франк.

— Е, Франк, докато твоето приятелче поработи вместо теб, защо не ни разкажеш за себе си?

— Хайде да ни убедиш, че не си ченге — обади се Мак. Вини спря.

— Ей, дългоушко, никой не ти е наредил да спираш — ядоса се Джей Ди.

Кора хлипаше и пееше с безизразно лице.

Вини удари стената с лоста.

— Франк, ти може би не ни приемаш сериозно — каза Тод.

— Повярвай ми, приемам ви прекалено сериозно.

— Тогава говори — рече Мак. — Убеди ни, че не си ченге.

— За да не те застреляме — добави Тод.