Нарушители

4.

Църковната община Озбъри Парк била основана през 1871 година от Джеймс Брадли, нюйоркски фабрикант, който я нарекъл на името на Франсис Озбъри — епископа, поставил официално основите на Методистката църква в Америка.

Брадли избрал разположението надморски курорт, защото оттук имало удобна връзка с Ню Йорк на север и с Филаделфия на запад. Привлечени от улиците с три платна и величествените църкви, методистите си издигнали летни вили. Трите езера и многобройните паркове в града били идеални места за разходка и устройване на семеен пикник.

Към началото на 1900-та дългата една миля дъсчена плажна пътека представлявала гордостта на крайбрежието на Джърси. Когато хилядите летовници не лежали на пясъка или не се плискали във водата, ядели карамелени бонбони и посещавали лунапарка от стъкло и медни тръби. В Двореца на забавленията се возели на скутера, на влакчето на ужасите, на лодката на Амур, на въртележка и на виенско колело. Пренебрегвайки методистките основи на общността, мнозина също така посещавали пищно украсената сграда на казиното, намираща се в южния край на плажната пътека.

По време на Първата световна война, на двайсетте години, на Голямата депресия и през Втората световна Озбъри Парк процъфтявал. Но през 1944 година, подобно на някакво предзнаменование за предстоящото, ураган разрушил по-голямата част от този район. Построеният отново курорт се стремял да възвърне предишното си величие. Съхранил го през 50-те години, а през 60-те изнасяните рок концерти пълнели Конгресната зала край плажната пътека. Стените, които са били огласяни от люшкащите се акорди на Хари Джеймс и Глен Милър, сега ечаха от оглушителните ритми на „Ху“, „Джеферсън Еърплейн“ и „Ролинг Стоунс“.

Но през 1970 година Озбъри Парк вече не можел да се бори със своя упадък. Защото освен рокендрола, белези на времето също така били и Виетнам, и антивоенните протести, и антирасистките бунтове, които дълго бушували в Озбъри Парк. Хората чупели прозорци, преобръщали коли, плячкосвали и подпалвали пожари, които се разпространявали надалече, докато пламъците не опустошили общината. След което местните избягали от разрухата, а летовниците се насочили към нови курорти покрай морския бряг. На тяхно място се настанили хипита, улични музиканти, рокери. Неизвестният по онова време Брус Спрингстийн често свирел в местните клубове и пеел за отчаянието на плажната пътека и за неустоимия зов на пътя.

През 80-те и 90-те години корупцията в политиката и търговията с недвижими имоти обрекла на провал усилията да бъде възстановена общината. Тъй като избягали още мнозина от местните жители, цели блокове станали необитаеми. През 2004-а разрушили сградата на Двореца на забавленията, построена още през 1888 година и на практика синоним на Озбъри Парк. Гниещата плажна пътека опустяла, както и прочутото колело, по което рокери и шофьори на коли с форсиран двигател едно време кръстосвали на север към Оушън Авеню, понякога със сто километра в час. Завивали на запад за една пряка, после с мощен рев профучавали на юг по Кингсли Авеню, спускали се на изток за една и възобновявали състезанието на север към Оушън Авеню. Сетне изчезвали. Човек можел да стои цял ден по средата на улицата, без да се страхува, че ще го блъснат.

Разрухата и купищата отломки напомняха на останки на бойно поле. Макар че 17 000 души претендираха да са жители на Озбъри Парк, човек рядко можеше да види някого от тях из запустялата плажна ивица, където сто години по-рано тълпи от летовници се бяха веселили и лудували. Вместо музиката на лунапарка и детски смях, едно разхлабено парче ламарина от незавършения десететажен жилищен блок дрънчеше, блъскано от вятъра, и сякаш отекваха стъпките на съдбата. Проектът бе изчерпал финансите си и сега блокът се извисяваше като доказателство за печалните усилия на града да се възстанови. Подобно на малкото останали исторически сгради наоколо строежът бе изоставен.

Даннн, даннн… отекваше металният звън над призрачните постройки.