Нарушители

2.

В мотела имаше дванайсет стаи. Само номер 4 беше заета и бледожълта светлина се процеждаше през тънкото перде. Олющената фасада се нуждаеше от ремонт и боядисване, както и всички останали сгради в района. Бейлинджър не можеше да не се зачуди защо групата е избрала именно този мотел. Въпреки трудните времена, които бе преживяла общината, все още имаше някои доста свестни места за отсядане.

Студеният ветрец го накара да вдигне ципа на винтягата си догоре. Широкоплещест мъж на трийсет и пет години, той имаше къса рижава коса и белязано от преживелици лице, което дамите намираха за привлекателно, макар че той се интересуваше само от една жена. Поспря пред вратата, за да подреди мислите си и да се подготви емоционално за ролята, която трябваше да изпълнява.

През паянтовата врата дочу мъжки глас, който звучеше младежки.

— Той закъснява.

— Може би няма да дойде — отвърна глас на млада жена.

Друг мъж, много по-стар, се намеси:

— Когато се свърза с мен, ми се стори твърде ентусиазиран от проекта.

— Не смятам, че идеята е добра — обади се някакъв младеж. — По-рано никога не сме вземали с нас непознати. Той ще ни пречи. Не биваше да се съгласяваме.

Бейлинджър не искаше разговорът да продължи в тази насока, затова реши, че се е мобилизирал достатъчно за предстоящата си задача, и почука на вратата.

В стаята настъпи тишина. Изщрака ключалка, вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, и едно брадато лице надникна отвътре.

— Професор Конклин? — попита Бейлинджър и след като брадатият кимна, сам се представи: — Аз съм Франк.

Веригата издрънча. Вратата се отвори отново, разкривайки силуета на дебел шейсетгодишен мъж, очертан от светлината зад него.

Бейлинджър знаеше на каква възраст е Робърт Конклин, защото го беше проучил обстойно. Професор по история в Държавния университет на Бъфало. Противник на войната във Виетнам по време на аспирантурата си. Три пъти затварян по време на различни политически събития, включително и при похода срещу Пентагона през 1967 година. Арестуван веднъж за притежаване на марихуана, като обвинението отпаднало поради недостатъчни доказателства. Женен от 1970 г., вдовец от 1992-а. Една година по-късно става посегател.

— Вече минава девет. Започнахме да се чудим дали ще дойдете — рече професорът.

Имаше сива коса и посребрена брада. Очилата му бяха малки, бузите — увиснали. След като се огледа внимателно, той заключи вратата.

— Изпуснах по-ранния влак от Ню Йорк, извинете, че ви забавих — каза Франк.

— Всичко е наред. И Вини пристигна със закъснение. Сега се организираме.

Професорът, който изглеждаше някак не на място с дънките, пуловера и винтягата си, посочи слаб младеж на двайсет и четири години, облечен като него. Същото бе облеклото и на другите млади хора в стаята, и на самия Бейлинджър. Той бе спазил дадените инструкции, включително и директивата дрехите да са непременно тъмни на цвят.

Винсънт Ванели бе бакалавър по хуманитарни науки, историк. Беше завършил Държавния университет на Бъфало през 2002 г., а сега преподаваше в гимназия в град Сиракюс, щата Ню Йорк. Неженен. Болна майка. Негоден за работа баща, страдащ от емфизем, причинен от тютюнопушене.

Конклин се обърна към останалите двама души — мъж и жена. И те бяха двайсет и четири годишни, което Бейлинджър знаеше от своите проучвания. Жената имаше рижава коса, вързана на конска опашка, чувствени устни, които неудържимо привличаха мъжките погледи, и фигура, която пуловерът и винтягата не можеха да прикрият. Красивият млад мъж до нея имаше кестенява коса, беше едър и мускулест. Дори да не беше го проучвал, Бейлинджър веднага щеше да констатира, че този човек си пада по спорта.

— Казвам се Кора — прозвуча приятно плътният глас на жената, — а това е Рик.

Отново се представяха само с малките си имена, макар Бейлинджър да знаеше, че фамилията им е Магил. И двамата имаха научна степен бакалавър по история, бяха завършили Държавния университет в Бъфало през 2002 г., а в момента специализираха история в университета в Масачузетс. Запознали се през 2001 г. и се оженили през 2002-а.

Бейлинджър стисна ръцете на всички.

И неловкият момент приключи, когато той посочи предметите, наредени върху протритата покривка на леглото.

— Значи това са инструментите на занаята?

Вини се изкиска.

— Предполагам, че ако тук влезе неподходящ човек, веднага ще стане подозрителен.

Това беше невероятно разнообразна екипировка: защитни каски с прикачени към тях миньорски лампи, захранвани с батерии; джобни фенерчета, свещи, кибрити, резервни батерии, работни ръкавици, ножове, раници, въже, лейкопласт, шишета за вода, чукове, лост, дигитални фотоапарати, портативни радиоприемници, прах за откриване на следи, енергийни шоколадови десерти. И няколко малки електронни уреда, които Бейлинджър не успя да разпознае. Универсален комплект с инструменти — плоски клещи, клещи за рязане на тел, разнообразни отвертки — бе поставен в червена найлонова торбичка до санитарна чанта с надпис „Про-Мед“. Бейлинджър знаеше, че чантата е от онези, които носеха специалните отряди за борба с тероризма и военните отряди със специално предназначение.

— Част от тези инструменти са за проникване с взлом и могат да ни навлекат неприятности…

— Това е последното нещо, което би ни хрумнало — възрази професор Конклин. — Във всеки случай няма нищо за крадене.

— Доколкото ни е известно — каза Кора. — Не че има някакво значение. Ние гледаме, но не пипаме. Разбира се, това невинаги е възможно, но такава е основната идея.

— Нека да цитираме клуб „Сиера“ — намеси се Рик. — „Не вземай със себе си нищо друго, освен снимки; не оставяй нищо друго, освен следи от стъпки“.

Бейлинджър извади тетрадка и писалка от джоба на винтягата си.

— От колко време сте посегатели?

— Надявам се, че няма да използвате тази дума във вашата статия — отбеляза Вини.

— Но тя е част от жаргона, нали? „Мишки“ се наричат административните власти, нали така? „Трошачки на топките“ са големите тръби, които трябва да възсядате, за да ги преминете. „Пукало“ е лостът, който използвате, за да разбиете някой капак на тавана или пода. А посегателите са…

— Нарушители звучи също толкова драматично, но е по-малко грубо. Макар и да предполага, че сме нарушители на закона — призна професор Конклин. — Каквито и сме, обективно погледнато.

— Защо да не ни наречете градски изследователи или градски любители на приключения? — попита Кора.

Бейлинджър продължаваше да пише.

— Градски спелеолози — предложи професорът. — Метафорично казано, пещерняци, които се спускат в миналото.

— Най-добре е да установим някои правила — внезапно каза Рик. — Вие работите за…

— „Ню Йорк Таймс Сънди Мегъзин“. Взеха ме, за да пиша статии за интересни културни тенденции, нещо като течения в периферията.

— Точно в периферията бихме искали и да останем — заяви Кора. — В статията си не бива да разкривате самоличността на никого от нас.

— Знам само малките ви имена — излъга Франк.

— Дори така да е. Това е особено важно за професора. Той е назначен на постоянна длъжност, но това не означава, че деканът няма да се опита да го уволни, ако университетът открие с какво се занимава.

Бейлинджър повдигна рамене.

— Нямам никакво намерение да използвам имената ви, нито определени подробности от биографиите ви. Потенциалната опасност ще нарасне, ако се опитам да ви представя като някаква тайна групировка.

Вини се приведе заплашително.

— Няма такова нещо като „потенциална“ опасност! Някои от посегателите бяха тежко ранени, други дори умряха.

— Ако разкриете самоличността на някого от нас — натъртено произнесе Рик, — той може да отиде в затвора и да плати много големи глоби. Давате ли ни думата си, че няма да ни изложите на рискове?

— Гарантирам ви, че никой от вас няма да пострада заради написаното от мен.

Те се спогледаха колебливо.

— Професорът ми обясни защо според него си заслужава статията да бъде публикувана — увери ги Бейлинджър. — Той и аз мислим еднакво. Ние притежаваме култура за еднократна употреба. Хора, пластмаси, бутилки с гърмящи тапи, принципи — всичко е за еднократна употреба! Нацията страда от разстройство на паметта. Невъзможно е да си представим какво се е случило преди двеста години. А преди сто? Твърде трудно е да се мисли за онова време. Преди петдесет лета? Древна история! Един филм, направен преди десет години, се смята за стар. Телевизионен сериал, произведен преди пет — за класика. Повечето книги са с тримесечен престой в книжарниците. Спортните организации строят стадиони и почти веднага ги разрушават, за да ги заменят с по-нови и по-грозни. Началното училище, където ходех, беше съборено и сега оттам минава търговска улица. Нашата култура е обсебена от новото, ние унищожаваме миналото и се преструваме, че никога не е съществувало. Искам да напиша очерк, с който да убедя хората, че миналото е важно. Да накарам читателите си да го усетят и да го оценят.

В стаята настъпи тишина. Бейлинджър чуваше онзи метален звън — „дан-дан-дан“, и тътена на вълните, блъскащи се в брега.

— Този тип започва да ми харесва — отбеляза със задоволство Вини.