Нарушители

55.

— Много гъст дим. — Аманда се закашля. — Мислех, че вече всички пламъци са угасени.

— Не и долу.

Бейлинджър посочи отворения капак в пода на стаята за наблюдение. Пристъпи уморено към него. Три етажа по-надолу пламъците бяха по-големи. Единственото нещо, което можеше да измисли, бе да затвори капака и да го заключи.

Аманда се втурна вътре, носейки хавлиени кърпи, намокрени с малкото вода, останала в резервоара в банята. Тя ги наслага по ръба на капака и ги притисна здраво, изолирайки дима.

След като електричеството бе изключено и отоплителната система вече не работеше, в мезонета бързо стана хладно. Аманда обгърна с ръце раменете си. Като погледна надолу към босите й крака и нощницата, която едва ги прикриваше, Бейлинджър каза:

— Може би ще успея да ти помогна.

Застана на вратата на медицинския кабинет и впери поглед в трупа на Кора. „Съжалявам“ — помисли си той. Хвана я за ръцете и я задърпа. В пода имаше толкова много дупки, че Рони със сигурност щеше да чуе шума. Но трябваше да продължава да влачи трупа. Остави тялото на Кора в банята.

Свали обувките й и късите чорапи. Краката й излъчваха ужасяващия хлад на смъртта.

— Вземи ги, трябва да ти станат — рече на Аманда.

Тя впери поглед в онова, което той й предлагаше. Лудостта се превръщаше в нещо нормално в този призрачен хотел. Взе обувките и чорапите.

— Но не и панталона. — Беше пропит с кръв. — Няма да го обуя.

Радиотелефонът изпращя. Той си каза: Отвърни на удара. Не можеш да го оставиш да си мисли, че печели.

Франк натисна бутона за връзка.

— Защо всички са блондинки, Рони?

Нямаше отговор.

— Майка ти блондинка ли беше?

Отново никакъв отговор.

— Да не би да се опитваш да заместиш майка си? Затова ли твоите приятелки не те възбуждат?

— Мръсна гадина! — отвърна гласът.

„Пипнах те“, помисли си Бейлинджър.

— Нали ме предупреди да не се изразяваме „просташки“?

Рони мълчеше.

— Айрис Макензи е изчезнала през 1968 година — каза Бейлинджър. — Твоят Четвърти юли, Денят на ужасите, се е случил през 1960 година. Осем години по-рано. Каква е връзката?

Нещо го накара да потръпне. Преди няколко часа Кора го бе попитала какво би станало с някой, който е преживял страданията на Рони. А Бейлинджър й беше отговорил, че момчето трябва да е прекарало осем години в затвор за малолетни, получавайки там психиатрична помощ, докато…

— Ти си станал на двайсет и една — каза Бейлинджър в радиотелефона. — Тази снимка, на която сте двамата с Карлайл… тя е била направена веднага след като са те освободили. Какво се случи? Дали Карлайл не е проявил интерес към теб? Дали не ти е пращал писма, докато си се лекувал? Обаждал ли ти се е по телефона? Дали най-накрая не се е държал като нормално човешко същество и не те е съжалил? Предложи ли ти да дойдеш да живееш тук? Може би ти е осигурил психиатър, който да ти помогне да се изправиш лице в лице с ада на миналото си. В края на краищата как би могъл да продължиш напред, когато миналото те е вкопчило? Затова на снимката той стои на почетно разстояние от теб. Знае колко си чувствителен, ако те докосне мъж. Или може би Карлайл винаги си е бил извратен кучи син. Той винаги е стоял встрани от живота. Бил е само наблюдател. Може да те е довел тук единствено за да види как ще се развие историята по-нататък. И ти му показа, нали, Рони! Показа му останалата част от историята.

— Не говори за него по този начин!

— Карлайл е бил чудовище.

— Не, ти не знаеш нищо за баща ми.

— Той не ти е баща. Може да е било нещо като осиновяване, но той не ти е бил баща, макар да е бил толкова извратен, колкото и истинският ти родител.

— Истинският ми баща ли? — с отвращение изрече гласът. — Никой истински баща не би се държал по този начин.

— Но и никой истински син не би се държал с Карлайл по начина, по който ти си се държал — каза Бейлинджър. — Подозирал е какво правиш, но не е могъл да го докаже, нали така? Бил е извратен, но не колкото тебе. Затова е затворил хотела, за да те отдели от ловната ти територия. Надявал се е да престанеш, но не е бил сигурен, нали така? Затварянето на хотела е било просто предпазна мярка. А ти какво направи? Постепенно го превърна в затворник в неговото собствено леговище! Заплашил си го, че ще го нараниш, а той най-много се е страхувал от това! Принуди ли го да подпише документите, за да станеш управител на тръста? Когато започнаха вълненията, ти не направи ли така, че да изглежда, сякаш той е поръчал поставянето на метални капаци на вратите? По този начин си могъл да го контролираш изкъсо и да прикриваш собствените си тайни. Но някъде по пътя той е открил какво вършиш… Не изведнъж, а малко по малко, в продължение на години. Не се ли случи точно това, Рони? Той е намерил труповете на някои от твоите приятелки. Успял е да събере сили и да се измъкне оттук. Нещо го е изплашило повече от това да бъде наранен и да кърви, докато умре. Дори повече от парализиращия простор на открития плаж, където се е принудил да избяга. Нещо го е изплашило толкова много, че се е самоубил. Ти, Рони.

— Много въпроси — каза гласът.

— Ти си убил двама бащи — единия, когото си мразил, и другия, когото си желал.

— Въпроси, на които няма отговор.

Бейлинджър надникна в стаята за наблюдение. Леки струйки дим се промъкваха през хавлиените кърпи, сложени около капака в пода. „Спечелих достатъчно време — помисли си той. — Морфинът вече трябва да действа“. Коленичи до Вини.

— Боли ли те още?

— По-добре е.

— Сега ще трябва да се изправиш на крака.

Очите на Вини се разшириха.

— Нямаме избор — каза Франк. — Не можем да останем тук. Огънят ще ни достигне, ако Рони не успее.

„През кой капак да минем?“ — питаше се Бейлинджър. Ако използваха стълбището от апартамента на Даната, Рони щеше да ги види през дупките в онази стена. И щеше да стреля.

Стълбището от стаята за наблюдения беше в пламъци, другото в кухнята — наводнено. Асансьорът представляваше смъртоносен капан. Щом Рони го чуеше да бръмчи, щеше да стреля във вратата му и да убие всички, намиращи се в кабината. Или пък щеше да изключи електричеството, да хване жертвите си в капана на шахтата и да остави пожарът да се погрижи за тях.

Бейлинджър пропълзя до библиотеката. Когато вдигна капака в пода, чу шуртенето на водата. Той го затвори, предпазливо се промъкна през кухнята и влезе в трапезарията. Отвори капака там и въздъхна облекчено, след като не чу шум от вода.

Върна се в спалнята. Опърлените крака на Вини бяха подпухнали още повече.

— Ти само ще ни придружаваш, Вини. Ние с Аманда ще поемем цялата тежест. — Франк погледна към нея. — Готова ли си?