Обичай ме страстно

10

Радвам се, че дойдохте, сеньорита Лийланд — каза Розали, когато Труди си тръгна. — Не харесвам семейство Уолтърс. И на баща ви не би му харесало те да вземат земята му. Кърк Уолтърс много пъти се опитваше да я купи, но баща ви не даваше и дума да се издума за продаване.

— Защо Кърк Уолтърс ще иска тази земя? — запита заинтригувана Ариел.

— Не съм сигурна, но подозирам, че е заради водата.

— Водата ли?

— Да. Нали разбирате, Реката. Имотът на сеньор Уолтърс няма излаз на река Брасос.

Ариел помисли над това и реши, че причината е достатъчно основателна. Но точно сега не даваше и пукната пара за семейство Уолтърс. По-важно беше да се запознае със собствения си дом.

— Къде е багажът ви, сеньорита Лийланд? — запита Розали. — Ще подредя дрехите ви, докато се къпете.

— Нямам багаж, Розали. Дълга история, но достатъчно е да кажа, че пътуването не беше лесно. Трябваше да пристигна много по-рано, но се наложи шерифът да ме задържи.

— Шерифът ли, сеньорита? — окръгли учудено очи Розали.

— Ще ти разкажа по-късно. Точно сега много бих искала да се изкъпя. И да хапна нещо леко. Нямах време да закуся тази сутрин. — И нямах пари, добави тя мислено. — Моля те, наричай ме Ариел. Знам, че баща ми имаше добро мнение за тебе, и бих искала да станем приятелки.

— Да, Ариел, и аз искам. Но трябва да ти измислим някакви дрехи.

— Нямам пари в брой у себе си, а господин Бърнс ще се върне чак след няколко дни и едва тогава ще освободи парите на баща ми в банката.

— Няма значение, собствениците на магазините ще се радват да отпуснат кредит на дъщерята на Бък Лийланд. Много го уважаваха в Уейко. Утре ще отидем до града и ще попълним гардероба ти. Трябва да купим и храна, да заредим килера. Не ми беше позволено да купувам нищо след смъртта на Бък.

Тя се задави на последните думи, гласът й прозвуча тъжно и далечно.

Какво са означавали един за друг баща й и Розали, запита се Ариел, заинтригувана от възможностите. Отговорите обаче трябваше да почакат по-подходящ момент.

Ваната беше чудесна и Ариел остана в нея чак докато водата не започна да изстива. После изми косата си и се отпусна назад, облегнала глава на ръба на ваната. Толкова много неща й харесаха още от първия ден в ранчото, но нищо не беше по-красиво от стаята, която Розали я увери, че е нейната. Това беше стая, която баща й беше приготвил дълго преди някой да знаеше, че тя ще дойде в Тексас. Обзаведена в любимите й цветове, синьо и прасковено, явно лично за нея. Нежни прасковени тонове по стените, дебел син килим, снежнобели завеси. Леглото беше голямо и меко, покрито с кувертюра в преобладаващо синьо. Явно баща й беше мислил за идването й и беше подредил стаята като за нея. Това накара Ариел да осъзнае колко много я е обичал и колко е хубаво, че е решила да дойде в Тексас въпреки препятствията. Знаеше, че може да разчита на Розали за помощ, и с нервно нетърпение очакваше срещата с работниците, за да им каже, че тя е новата собственичка тук. Ариел знаеше, че на някои може би това няма да им хареса, но се надяваше по-голямата част от тях да решат да останат. Розали й беше казала, че управителят се казва Лу Пайк, и тя смяташе да поговори първо с него, за да види как се отнася той към намерението й да задържи ранчото.

Розали беше превъзходна готвачка и Ариел се нахвърли лакомо на храната. С изключение на снощната вечеря с Джес в хотела не се беше хранила както трябва в последните седмици. Веднага разбра, че Розали няма да готви скучно и еднообразно, и за да й покаже одобрението си, омете всичко в чинията.

— Кога ще се върнат работниците? — запита, бутвайки чинията настрана.

— Някои ще останат при кравите, но повечето се връщат привечер — отвърна Розали. — Има десет наемни работници, всички са каубои и са работили няколко години при Бък.

— Мислиш ли, че няма да ме харесат?

— Мисля, че ще ви харесат повече от сеньор Уолтърс — изрече отмерено Розали. — Той е лош човек и повечето каубои не искат да работят за него.

— Как изглежда Кърк Уолтърс? — запита Ариел с любопитство в гласа.

Надяваше се да не прилича на надменната си сестра.

— Много е красив — започна бавно Розали. — Рус е като сестра си. Има същите сини очи, висок и едър.

— Не ми изглежда толкова зле — реши Ариел. — Татко харесваше ли го?

— Добре се разбираха — отговори донякъде неохотно Розали. — Аз не му вярвах, но Бък се смееше на тревогите ми. Сеньор Уолтърс никога не е направил нещо, за да оправдае подозренията ми, но…

— …все пак не го харесваш — каза Ариел, довършвайки изречението.

— Не, Ариел, не го харесвам. Но това е нещо, което сама ще прецениш. Мисля, че няма да се наложи дълго да чакаш.

Розали излезе права. Кърк Уолтърс дойде малко след вечеря.

Наистина е едър, помисли Ариел, докато Розали въвеждаше Кърк Уолтърс в дневната, където тя седеше в очакване. Но не толкова едър като Джес. По дяволите, откъде й дойде тази мисъл? Правеше всичко възможно, за да не мисли за Джес Уайлдър. Кърк Уолтърс не беше толкова красив като Джес, макар че беше приятен по своему. Косата му беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а очите му бяха толкова светли, че й се виждаха почти прозрачни. Очите на Джес бяха сребристи. Тя никога нямаше да го забрави.

— Госпожице Лийланд — поздрави я любезно Кърк Уолтърс, протягайки ръка, — не можете да си представите колко бях изненадан, когато Труди ми каза, че сте тук, в ранчото. Документът за продажбата вече е изпратен в Сейнт Луи, за да го подпишете.

— Приятно ми е, господин Уолтърс. Сестра ви сигурно е споменала, че не искам да продавам ранчото, нали?

— Каза нещо такова — промърмори Кърк, — но помислих, че не е разбрала правилно. Всички подробности бяха уговорени преди седмици.

— В разрез с моите намерения — беше моменталният отговор на Ариел.

Думите й го объркаха.

— Бихте ли обяснили, госпожице Лийланд?

— Съвсем просто е — осведоми го Ариел. — Никога не съм смятала да продавам ранчото. Майка ми и вторият ми баща обаче мислеха, че така ще е най-добре за мене. Аз се възпротивих и дойдох в Тексас, за да си получа това, което е мое по закон.

— Разбирам — отвърна той бавно, като оглеждаше Ариел с искрено възхищение. Винаги беше харесвал дребните жени, а Ариел наистина беше привлекателна с разкошната си черна коса и изящно оформеното си тяло.

Кърк Уолтърс можеше да бъде много очарователен, когато поискаше, и изведнъж реши, че този път чарът ще свърши много по-добра работа от гнева или силата. Освен това, да бъде очарователен към Ариел би било истинско удоволствие. Тя най-вероятно беше просто една капризна празноглавка, която не знае в какво се е забъркала, идвайки в Тексас. Беше готов да се обзаложи, че само след месец вече ще го моли да я отърве от ранчото.

— Съжалявам, че съм ви причинила неудобства, господин Уолтърс — каза Ариел вместо извинение.

— Трябва да ми казвате Кърк, а аз ще ви казвам Ариел — предложи той, отправяйки й очарователна усмивка. — Не мога да кажа, че не съм разочарован от решението ви, но ще го приема. Това, че ще ми бъдете съседка, многократно компенсира загубата ми. Надявам се на трайно приятелство, Ариел.

Приятен човек, помисли Ариел в прилив на внезапна вина. Не какъвто се беше приготвила да посрещне. Как можеше Розали толкова да греши? А забележките на Труди я бяха накарали да повярва, че Кърк Уолтърс е човек, който не понася лесно пораженията. Каква приятна изненада да открие, че съседът й е един очарователен, възпитан мъж.

— Благодаря ви, че проявихте разбиране, Кърк — каза искрено Ариел. — Много се радвам, че ще ми бъдете съсед. Освен Розали нямам никого в Тексас, на когото да разчитам.

Имаш Джес, напомни си тя. Но не можеш да разчиташ на него, отговори умът й.

— Само трябва да ме повикате, ако ви е нужна помощ — беше галантният отговор на Кърк, доволен, че Ариел отвръща по този начин на приятелския му подход. — Къщите ни са само на пет мили една от друга. Уверявам ви, че ще се виждаме често.

— Ще го имам предвид — каза Ариел.

Той си тръгна след няколко минути, като я покани да му гостува когато и да било, с повод и без повод.

— Не се остави да те заблудят изисканите маниери на този мъж, нали? — запита Розали, след като Кърк си замина.

— Подслушвала си — отвърна с обвиняващ тон Ариел.

Без изобщо да се сърди на икономката, тя бе трогната от това, че Розали се интересува от нея и се тревожи какво ще й се случи. Но Розали грешеше в преценката си за Кърк Уолтърс.

— Да — призна плахо мексиканката, но без трошичка угризение. — Бях наблизо, в случай на нужда.

— Благодаря ти, Розали, но съм напълно способна сама да се справям с Кърк Уолтърс. Той се държа като истински джентълмен и се съобрази с решението ми да не продавам ранчото. Мисля, че си го преценила погрешно.

— Времето ще покаже — изсумтя Розали, не желаейки да променя мнението си. — Работниците са в бараката. Нали искаше да говориш с тях?

— Много съм уморена тази вечер, Розали, може би ще поговоря с управителя, а той ще говори после с тях. Какво мислиш?

— Да, ще го повикам. Мисля, че ще ти хареса. Добър човек е. Баща ти разчиташе на него.

Разговорът на Ариел с Лу Пайк я задоволи напълно. Дори изпеченият каубой да беше изненадан, че вижда дъщерята на Бък Лийланд в Тексас, беше достатъчно възпитан да не го покаже. Просто слушаше внимателно какво му говори тя, а стоическото му обветрено лице не изразяваше нищо. За Ариел Лу Пайк беше олицетворение на западния каубой. Висок, здрав, жилест, с леко изкривени от постоянната езда крака, той беше учтив, изпълнен с уважение и безмълвно чакаше тя се изкаже. Това, което учуди Ариел в Лу Пайк, беше възрастта му. Беше млад, наистина млад. Но явно беше компетентен, иначе баща й нямаше да го наеме.

По-късно Ариел научи, че повечето каубои са млади, под двадесетгодишни. Ценяха над всичко ботушите, шапките и конете си, живееха според кодекс на честта, уважаващ почтените жени. Повечето бяха плахи, особено пред жени, но работеха по-усърдно от всички други мъже, които тя познаваше.

Когато Ариел свърши, Пайк просто кимна и каза:

— Ще кажа на работниците. И се обърна да си върви.

— Пайк, почакайте — спря го тя, несвикнала на обичайното немногословие на каубоите. — Ще работят ли за мене? Не казахте дали ще искат да работят за жена.

— Ще го сторят с удоволствие, госпожице Лийланд — отвърна Пайк. — Всички харесвахме баща ви и уважаваме желанията му.

Това беше най-дългата реч, която бе произнесъл от месеци насам.

— Благодаря ви, Пайк, това исках да знам. Ще говорим по-късно, когато имам по-добра представа как вървят нещата в ранчото. Дотогава ще разчитам вие и работниците да правите това, което трябва.

Той се накани да си тръгне, но се сети за нещо, което искаше да попита.

— Ами господин Уолтърс?

— Кърк Уолтърс е извън играта, що се отнася до ранчото. Няма да го продам, поради каквато и да било причина. Ще ви се плаща както обикновено, затова няма нужда да се безпокоите за пари.

Отговорът й като че ли задоволи Пайк. Без да каже нито дума повече, той се обърна и излезе от малката канцелария, където Бък Лийланд обикновено се занимаваше с работите си. Но в действителност управителят се тревожеше. Познаваше Кърк Уолтърс, знаеше, че той няма така лесно да се примири със загубата на ранчото и помисли, че Ариел е отхапала по-голям залък, отколкото можеше да преглътне. Но беше сигурен в едно. Всеки каубой в ранчото щеше да застане зад дъщерята на Бък Лийланд, независимо какво тя ще реши да направи.

Кърк Уолтърс беше тих и замислен след посещението при Ариел. Беше мислил много, докато се връщаше към собственото си ранчо, и стигна до едно решение, което идеално отговаряше на намеренията му. Подхвана темата пред Труди, докато седяха на кафе същата вечер в дневната.

— Какво мислиш за Ариел Лийланд? — запита той направо.

Труди направи кисела физиономия.

— Не ме занимавай с нея. Изглежда някаква дивачка. Колко млади жени от твоите познати ще изминат сами целия път до Тексас? Обзалагам се, че може да ни разкаже доста странни неща.

— По-добре свиквай с тази жена, Труди, защото тя ще бъде моя съпруга. Няма да позволя жените в къщата ми да нарушават мира с дребни заяждания.

— Какво? Ще се ожениш за Ариел Лийланд? Сигурно се шегуваш. Току-що се запознахте. Ами ако има някакъв скрит годеник? Откъде знаеш, че ще те вземе?

— Не скачай така, Труди. Решил съм го — каза Кърк с твърд, убедителен тон. Знаеш колко важна си за мене, но ако единственият начин да получа ранчото „Лийланд“ е да се оженя за собственичката, значи ще се оженя за нея. Не ме интересува колко годеници е скрила — щом реша нещо, край. Единственото, което ще промени решението ми, е Ариел да ми продаде ранчото и да се върне в Сейнт Луи, а това не изглежда вероятно. Тази женичка не ми изглежда от онези, които се отказват лесно. Всъщност е доста упорита. Но и аз съм упорит колкото нея.

— Толкова важен ли е за тебе имотът на Лийланд? — запита ядно Труди.

— По дяволите, знаеш, че е така. Ще направя всичко, за да го имам. Ужасно се дразнех всеки път, когато се налагаше да искам позволение да прекарам добитъка през земите на Лийланд, за да стигна до реката. Всяко лято, когато кладенците ми пресъхваха, трябваше или да искам позволение да откарам стадата до река Брасос, или да ги оставя да изпукат от жажда. Зарадвах се, когато научих, че наследницата на Лийланд не иска да има нищо общо с фермерството. Тогава тая малка кучка се появи изневиделица и съсипа всичко.

— Няма ли друг начин да получиш каквото искаш? Бракът е толкова… окончателен. Не искам да се жениш.

— Може би бракът е окончателен, но…

Той не довърши, но по лицето на сестра му се появи усмивка. Тя идеално разбираше хитрия си брат.

— Заради тебе ще се опитам да се спогаждам с Ариел… — Тя нацупи устни. — Поне за известно време. Не смятам да живея цял живот с тебе.

— Ако мислиш за брак, по-добре засега го забрави. Не съм готов да те пусна да си идеш.

— Един ден ще дойде мъжът за мене — каза замечтано Труди.

— Не съм сигурен, сестричке — изкриви насмешливо уста Кърк. — Много съм те разглезил, че да те вземе друг мъж. Ти си толкова взискателна.

Труди изсумтя недоволно и се обърна.

— Ако смяташ да се жениш за Ариел Лийланд, бих казала, че не си достатъчно взискателен.

Ариел се срещна с повечето работници още на следващия ден. На Изток каубоите имаха героичната репутация на добри ездачи и изкусни стрелци. Но както скоро й стана ясно, групата млади мъже, които работеха за нея, бяха отрупани с работа наемници, с опърлени от прерийното слънце глави, които яздеха безкрайно дълги мили в дъжд, вятър и сняг, за да поправят огради и да наглеждат добитъка.

В ранчото „Лийланд“ работеха десет каубои и след две седмици Ариел вече ги познаваше по име. Харесваше някои повече, други по-малко, но всички бяха неизменно учтиви. Когато изкажеше желанието си да научи нещо, те проявяваха безкрайно търпение и обясняваха всичко, за което ги попиташе. Една седмица мина толкова бързо, че Ариел се учуди, когато Розали й предложи да отидат в града. Адвокат Бърнс сигурно се беше върнал и тя вече не можеше да отлага попълването на гардероба си.

Заминаха с фургона. Розали караше, а един от каубоите, Уилис, дойде да помага за товаренето на храните. Денят беше хубав, но особено горещ, и умът на Ариел се зарея безцелно, докато тя седеше мирно и тихо до Розали. Беше се опитала да не мисли за Джес в изминалите няколко дни. И в действителност беше толкова заета, че не можеше да му отдели нещо повече от мимолетна мисъл. Освен през нощта. Уморена от работите през деня, от непрекъснатото правене на неща, които никога досега не беше вършила, в леглото й се появяваше Джес. Не в плът и кръв, а в спомена за това, което беше изпитвала в прегръдките му. Някои нощи той дори се любеше с нея, а живото й въображение възсъздаваше всяка неземна милувка, всяка въздишка и стон. Той я навестяваше толкова често в нощите напоследък, че Ариел започна да се пита дали ще трябва винаги да зависи от сънищата, за да намира насладата, която Джес й беше донесъл.

— Как се казва той?

— Какво? — изчерви се виновно Ариел. Нима Розали можеше да чете мислите й?

— Така, както въздишаш, това може да означава само едно. Никога не си споменавала за някой специален мъж, който да си оставила в Сейнт Луи.

— Няма никакъв специален мъж в Сейнт Луи.

— Но все някъде го има — настоя Розали. — Понякога изглеждаш толкова замислена, че се питам за какво ли си мислиш.

— Можеше да има такъв мъж — призна Ариел, — ако в ума му нямаше по-важни неща от мене. И ако не беше най-арогантният, най-дразнещият и най-твърдоглавият мъж, когото съм срещала.

Розали се усмихна дискретно.

— Не мисля, че този мъж може да е в Сейнт Луи.

— Права си — потвърди Ариел, отказвайки да изрече и дума повече относно Джес Уайлдър.

— Само текеасец може да бъде всичко това, което описа. Не си от дълго време в Тексас, сеньорита — подмигна Розали, любопитна кой ли е този мъж, който така е пленил въображението на Ариел.

— Достатъчно дълго.

— Може би нещата с тебе и този специален мъж ще се уредят.

— Вече го забравих, Розали. — излъга Ариел. — Ранчото е бъдещето ми. Не ми трябва мъж, за да бъде животът ми пълен.

— Да, Ариел — съгласи се привидно Розали.

Но се съмняваше, че Ариел окончателно се е разделила с този „специален“ мъж. Беше склонна да се обзаложи, че и той не я е забравил. Кой мъж би могъл да забрави невероятната дъщеря на Бък?

Ариел остави Розали и Уилис в магазина и отиде право в канцеларията на Джейсън Бърнс. Този път имаше късмет; адвокатът си беше тук. Тя беше вторият му посетител за деня. Кърк Уолтърс вече беше минал оттук и си беше отишъл. Когато Ариел каза коя е, Бърнс я приветства с добре дошла в Тексас и я покани да седне.

— Сигурно имате много въпроси към мене след телеграмата, която шериф Хокс ви прати от форт Уърт — започна тя донякъде нерешително. — Но навярно се досещате защо съм в Тексас.

— Наложи се внезапно да напусна града, след като пристигна тази телеграма — каза Джейсън Бърнс, — и нямах много време да размисля над мотивите ви. Трябваше да ида веднага в имението на Уолтърс и да кажа на Кърк, че сте на път за Уейко. Бихте ли обяснили какво се случи във форт Уърт, че шерифът е поставил под въпрос самоличността ви?

Поне петдесетгодишен, Джейсън Бърнс беше нисък, набит мъж, с оплешивяваща глава и живи, интелигентни сини очи. Доста години вече практикуваше в Уейко и познаваше почти всички живеещи наоколо. Беше достоен за доверие, както повечето адвокати, но не се отказваше да върши сделки, които да облагодетелстват и собствения му джоб. Никога не беше направил нещо, което да се нарече непочтено, но в доста случаи беше тълкувал закона в полза на личните си цели и тези на клиентите му.

— Това е дълга история — въздъхна Ариел, — но имате право да знаете.

После тя му разказа за всички събития, довели до телеграмите, които бяха пратени до майка й и до него.

Разказът на Ариел смути и ужаси адвоката. Той се възхити на смелостта и упоритостта й, с които беше преодоляла трудностите. Кърк Уолтърс има право, забеляза той замислено. Ариел Лийланд е жена, която няма да се остави да я разубедят, когато си е намислила нещо. Явно беше твърдо решена да задържи имението.

— Удивителна история, скъпа. Рдавам се, че сте излезли от това изпитание жива и здрава. Ще бъда щастлив да съм ви от полза. Макар да не ви познавах от по-рано, от телеграмата, която пратихте от Сейнт Луи, разбрах, че идвате в Уейко. Просто не бях сигурен за причината. Затова не го споменах пред Кърк. Вече ви бях пратил документите за подпис, но когато научих, че идвате, приготвих други.

— Със сигурност вече разбирате, че няма да продам ранчото.

— Всичко, което е нужно за довършване на сделката, е вашият подпис на договора за продажба. Офертата на Кърк Уолтърс е изключителна; ще бъдете много богата млада дама, ако я приемете.

— Няма да продавам, господин Бърнс.

Бърнс я изгледа внимателно.

— Добре ли размислихте, скъпа госпожице Лийланд? Ранчото е мъжка работа. Можете ли да се оправяте с дузина каубои и да управлявате всички работи, за да получавате печалба?

— Така мисля — каза твърдо Ариел. — Съжалявам, ако съм ви причинила неудобство. Ще получите компенсация за труда си.

— Не става дума за мене, госпожице Лийланд. Кърк Уолтърс трябва да бъде успокояван. Той разчиташе на тази земя.

— Вече говорих с господин Уолтърс и той разбра решението ми. Изминах дълъг път, срещнах много пречки, понесох големи неприятности, за да изпълня желанието на баща си относно ранчото.

— Имах посетител тази сутрин — изрече бавно Бърнс. — Кърк Уолтърс поиска да ви опиша какви трудности ще срещне една млада жена при управлението на такова голямо ранчо като това на баща ви. Трябва да го направя за собственото ви благо. Но ако искате да се посветите на фермерството, ще направя всичко, което ми е по силите, за да ви помогна. Поне с деловата част.

Бърнс знаеше, че Уолтърс няма да одобри подкрепата му за Ариел, но той усещаше, че младата жена заслужава да получи възможност. Освен това, добре познаваше Бък Лийланд и той със сигурност не би оставил ранчото на дъщеря си, ако не беше уверен, че тя ще може да се справи. Дори нямаше да каже на Ариел за телеграмата, която беше получил сутринта от майка й и с която тя настояваше той да продаде ранчото и да прати дъщеря й обратно у дома. Момичето със сигурност беше достатъчно голямо, за да знае какво иска. Възнамеряваше да телеграфира на Уила Брейди и да й съобщи, че ако иска да прибере дъщеря си, да дойде да я отведе лично.

Усмивката, която Ариел му отправи, многократно компенсираше загубата на прихода от евентуалната продажба на ранчото.

— Наистина съм ви благодарна за помощта, господин Бърнс. Въпреки че беше много разочарован, господин Уолтърс също ми предложи подкрепата си. Добре е да знаеш, че имаш приятели. Първата ми молба е да освободите моите пари в банката. Розали купува припаси, които трябва да бъдат платени, а на мене ми трябва нов гардероб.

— Разбира се, скъпа. Ще дойда лично с вас в банката, за да се погрижа за нещата. Баща ви беше добър фермер и ранчото даваше доста прилична печалба. Ще се учудите колко пари ви е оставил. Харчете ги разумно и след време ще бъдете много богата млада жена.

— Благодаря ви, господин Бърнс. Татко е избрал добър адвокат. — И тя му подаде ръка.

Джейсън Бърнс пое тънката ръка на Ариел и помисли, че никога не е срещал такова вълшебно създание. Но не можа да потисне една тръпка на страх за бъдещето й. Тя беше жена, сама, уязвима и не знаеше докъде може да стигне Кърк Уолтърс в желанието си да получи ранчото. Дори той самият не го знаеше. Кърк не беше изрекъл и една заплашителна дума, но в ума на Бърнс не беше останало никакво съмнение, че по един или друг начин ранчото „Лийланд“ щеше да стане негово.