Обичай ме страстно

18

Скована от страх, Розали погледна пак през прозореца, за да види дали Ариел не се е върнала. Тя самата се беше прибрала у дома на свечеряване и с изненада разбра, че Ариел я няма. Обикновено тя не излизаше, без да й каже къде отива, и не оставаше толкова дълго навън. Икономката веднага провери в корала и видя, че конят на Ариел не е там. Предполагайки, че е излязла на езда, Розали се поуспокои. Но докато минутите отминаваха и небето все повече притъмняваше, тя започна ужасно да се безпокои.

Защо Ариел е излязла на езда в такъв студен ден? Защо стои толкова време навън? Може би й се е случило нещо, а понеже работниците бяха в града, нямаше кой да иде да я потърси, помисли мексиканката и всякакви лоши неща й минаха през главата. Тя приготви вечеря, надявайки се това да я отвлече от мрачните мисли. Все си представяше как Ариел лежи някъде в голямото ранчо, ранена и безпомощна. По едно време реши да впрегне каручката и да тръгне да я търси, но къде? В коя посока да поеме? Трябваха много мъже и коне за търсене из обширните акри на ранчото „Лийланд“. В края на краищата Розали запали камината в дневната и зачака…

Когато зората дойде, в нея преливаше неизказаният страх, че нещо ужасно се е случило с Ариел. Тя знаеше, че трябва да направи нещо, не само да седи и да се безпокои. Затова впрегна каручката.

Джейсън Бърнс още не беше станал от леглото, когато Розали пристигна пред дома му. Няколко минути настойчиво чукане на вратата бяха необходими на сънения адвокат, за да отвори на обезумялата от ужас мексиканка.

— Не знаеш ли, че днес е неделя, жено? — измърмори той, взирайки се в Розали с още неразсънили се очи. — Какво толкова важно има, че ме караш да ставам толкова рано сутринта?

— Ариел, сеньор, няма я — избъбри Розали, без да се стряска от гнева на адвоката.

— Няма я? Какви ги говориш, Розали?

— Като се върнах от града вчера, Ариел я нямаше. Коня й също го нямаше и предположих, че е излязла на езда. Но тя не се върна.

— Била е навън цялата нощ? — запита Бърнс с вече изострено внимание.

— Да, сеньор, а Ариел няма да направи такова нещо. Страхувам се, че нещо й се е случило.

— Прати ли работниците да я търсят?

— Не, сеньор, още не са се върнали от града. Трябва да направите нещо. Може конят да я е хвърлил или… или нещо по-лошо.

Тя намекваше за разбойниците, чиито подвизи бяха ежедневие по тези места.

— Влез вътре, Розали, докато се облека. После ще съберем работниците и веднага ще започнем търсене — заповяда безапелационно Бърнс. — Може би имаш право. Ариел може да лежи ранена някъде из имението.

Верен на думата си, адвокатът направи точно каквото беше казал, дори тръгна заедно с работниците, за да претърсят района. Не намериха нито следа от Ариел. Привечер търсенето беше прекратено и Бърнс реши да съобщи на шерифа за възможно отвличане, когато Тили Каулс дойде в ранчото с Кърк Уолтърс.

— Чух в града, че самозванката е изчезнала — каза самодоволно Тили.

Изобщо не изглеждаше изненадана, което никак не се хареса на Розали.

— Явно Ариел е излязла на езда и е биха отвлечена от разбойници — осведоми ги Бърнс.

— Проверихте ли дрешника й? — подхвърли лукаво Тили.

— За какво? — отговори с въпрос Розали, наостряйки вниманието си. Знаеше за какво намеква натрапницата, но го сметна за прекалено.

— Само направете каквото ви казвам и ако теорията ми е вярна, ще ви обясня.

— Струва ми се, че Ариел — каза Кърк, обръщайки се към Тили, — е намислила нещо.

— Сигурно няма да навреди — отговори Бърнс, готов да се схване за каквато и да е сламка.

Всички се качиха горе. Розали се насочи към дрешника и ахна шокирано, когато го отвори и разбра, че някои от любимите дрехи на Ариел ги няма, включително полата-панталон, която тя предпочиташе. Когато започна да претърсва чекмеджетата, веднага забеляза, че бельото и блузите, които беше сгънала и прибрала едва вчера, също липсваха. Но все още отказваше да повярва в очевидното, докато не провери под леглото и видя, че торбата, която беше оставила там, я няма.

— Е? — запита Бърнс, разбирайки от изражението на Розали, че нещо не е наред. — Липсва ли нещо?

Икономката не каза нито дума, но нещастният израз на лицето й прекрасно предаваше вътрешното й смущение.

— Знаех си! — изграчи възторжено Тили.

Барт не я беше излъгал. Сега Ариел Лийланд беше на много мили оттук. Може би дори мъртва.

— Защо ще заминава така? — запита Розали, ужасно смутена. Не вярваше, че Ариел ще замине, без да каже на някого, не и щом ранчото означаваше толкова много за нея.

— Много е просто — обясни Тили, наслаждавайки се на триумфа си. — Аз съм истинската Ариел Лийланд, а другата се е страхувала да не я изобличат, когато настойникът дойде от Сейнт Луи. Затворът не е особено привлекателно място, затова тя е предпочела да избяга.

— Не! Тази мръсница лъже! — извика Розали със заплашително блеснали черни очи. — Нещо се е случило с Ариел, казвам ви, нещо ужасно. Не трябва да се отказвате от търсенето.

— Приеми го, Розали — посъветва я Кърк. — Тази жена измами всички ни. Доста добре го изигра. Сега вече е на мили оттук със своя съучастник.

Джейсън Бърнс трябваше да се съгласи с жената, за която сега предполагаше, че е истинската Ариел Лийланд, макар че в сърцето си предпочиташе да не е така. Но колкото и да искаше да е другояче, жената, застанала пред него, беше истинската Ариел Лийланд, а другата, която беше заминала толкова внезапно, беше Тили Каулс.

— Знам, че се привърза към нея, Розали, но съм готов да призная, че истинската Ариел Лийланд стои тук, в тази стая. Настойникът вече не ни е необходим, за да каже коя е измамницата.

— Никога няма да ме убедите в това, сеньор — отвърна натъртено Розали.

— Когато всичко това свърши — каза Тили, обръщайки се към Бърнс, — ще очаквам банковата ми сметка да бъде отворена, за да мога да изтегля необходимите средства. После искам да приготвите документите, за да продам ранчото на Кърк Уолтърс. Нямам нищо против да ви кажа, че не бих искала да бъда тук, когато моят… моят втори баща пристигне от Сейнт Луи.

— Искате да продадете ранчото? — запита подозрително Бърнс.

— Разбира се. Винаги съм имала това намерение. Единствената причина, поради която дойдох в Тексас, е за да избягам от опеката на майка си и втория си баща. Те искаха да ме омъжат за човек, когото не харесвам.

Тя беше извлякла тези сведения от писмата, които Бък Лийланд беше писал до дъщеря си. Когато Ариел се бе оплакала от кандидата за съпруг, който майка й беше избрала, баща й я беше посъветвал да държи на своето.

— Всичко, което искам, е онова, което ми е оставил баща ми, за да мога да живея живота си така, както ми е удобно.

— Мога да взема парите утре — намеси се с готовност Кърк. — Знам, че Бърнс вече има необходимите документи, така че няма да е проблем да сключим сделката.

Отначало адвокатът се поколеба дали да направи такава бърза транзакция. Но след като помисли по-внимателно, това му се стори разумно. Не беше работа на млада жена като Ариел да се опитва сама да управлява ранчо. Много пъти беше съветвал самозванката да продаде всичко и да се върне в Сейнт Луи. Така че защо да се колебае, когато истинската Ариел Лийланд искаше да направи точно това, което той месеци наред беше препоръчвал? Дори да не се върнеше в Сейнт Луи, щеше да се отърве от бреме, с което не беше подготвена да се справя.

— Щом това е желанието ви, госпожице Лийланд, тогава ще подготвя документите да ги подпишете утре следобед.

Всичко ставаше толкова бързо, че Розали се уплаши. Нейната Ариел никога не лъжеше. Нейната Ариел нямаше да замине като крадец в нощта, без да каже на никого. Нейната Ариел беше дъщерята на Бък Лийланд, а не тази мръсница, която стоеше пред нея със самодоволна усмивка на лицето. Как може тези глупави мъже да позволят такава подмяна? Тя познаваше само един мъж, който би разрешил тази загадка, но Джес Уайлдър го нямаше тук. Розали не беше на себе си от притеснение и отчаяние. Имаше нужда от помощ, и то незабавно.

— Можеш да останеш тук, докато дам къщата под наем — предложи щедро Кърк. Беше толкова въодушевен от развоя на събитията, че можеше да си позволи да бъде великодушен. — Нямам желание да живея тук, моята къща е по-хубава. Труди няма да има нищо против, ако я преместя тук с всичките й багажи.

— Да, ще остана — съгласи се неохотно Розали.

Искаше да бъде тук, когато Ариел се върне… ако се върнеше изобщо.

На следващия ден Тили Каулс написа името на Ариел на договора за продажба на ранчото „Лийланд“. А на другия ден взе дилижанса за Сан Антонио. Носеше повече пари, отколкото някога беше виждала през живота си. Когато стигна в Сан Антонио, реши да купи кон и да отиде до скривалището, където трябваше да се срещне с Барт Дилън и другите. Парите щяха напълно да я възмездят заради трудния живот, който беше принудена да води през всичките тези години. Ако не беше Барт Дилън, тя щеше да умре на тринадесет години, след като вторият й баща я изнасили и й направи дете. Когато загуби детето, майка й я изгони от къщи, отказвайки да повярва, че съпругът й би направил подобно нещо.

Барт Дилън срещна изгубеното момиче, докато то работеше в един публичен дом във Форт Уърт, и го взе под крилото си. От проститутка той я превърна в престъпничка. Когато законът ги преследваше особено упорито, те си намираха друго място, където да продължат с обирите. Животът на Тили представляваше постоянно бягство от място на място, обири, стрелба, когато се наложеше, и освен това, беше любовница на Дилън. Тили знаеше, че Барт я обича по свой си начин, доколкото можеше да обича някого, и вярваше, че той й е сравнително верен. Не я беше изоставил през всичките тези години и това означаваше много за нея. Достатъчно, за да бъде лоялна и вярна към Барт Дилън.

Джес препускаше по-бързо от вятъра, подтикван от вътрешно неспокойствие и усещане за опасност. Спря едва когато вече не можеше да се държи на седлото, хапна набързо, поспа няколко часа и отново се метна на коня, за да продължи пътуването. Дори лекият сняг, посипал земята, не можеше да го забави. Зад мина дилижанса от Сан Антонио, но не му обърна внимание. Вътре можеше да са Барт Дилън и Тили Каулс, все едно; той вече не се интересуваше от тях. Нищо друго нямаше значение освен Ариел, неговата любов към нея и бъдещето им — ако тя се съгласеше да му прости, задето се беше държал като такъв упорит глупак.

Ранчото изглеждаше странно пусто, когато Джес влезе в двора. Намръщи се, питайки се къде ли са работниците. Почти нямаше какво да се прави на полето през това време на годината и той очакваше да ги види заети с разни поправки в къщата и пристройките. Остави Боец в корала и влезе в бараката. Беше празна. Всички легла бяха оправени, но вътре беше студено и пусто. Джес се учуди, когато забеляза, че няма огън в печката и че тя не е била палена доста време. Излезе от бараката, взе на бегом краткото разстояние до къщата и отвори незарезената врата.

Розали седеше на един стол, взирайки се отнесено в пространството. Почти не помръдна, когато Джес нахлу вътре, въпреки че влизането му беше доста шумно. Той спря и се вгледа учудено в икономката, преди да осъзнае, че жената е в шок. Много внимателно, за да не я стресне, Джес коленичи пред нея и докосна рамото й.

— Розали, аз съм, Джес Уайлдър. Какво се е случило тук? Къде е Ариел?

Тя реагира бавно и още по-бавно разпозна Джес. Той беше смаян от върховното отчаяние в тъмния й поглед. Това беше поглед, който беше виждал много пъти в очите на уловени животни и на хора, които по-скоро биха се застреляли, отколкото да свършат зад решетките. Но Джес успя да стигне до съзнанието й и жената започна да хлипа и да върти отчаяно глава.

— Няма я, сеньор, Ариел на Бък я няма.

— Няма я? Не разбирам. Откога я няма?

— Не знам, сеньор. Защо заминахте? Тя ви обичаше. Ако бяхте останали, нищо нямаше да се случи.

— Розали, не мога да разбера какво говориш. Моля те, опитай се да се успокоиш и да ми обясниш какво точно е станало.

Розали си пое дъх на пресекулки и направи героично усилие да говори ясно и свързано. Ариел я нямаше от няколко дни и тя можеше само да предполага, че момичето, което бе обикнала като свое, е мъртво.

— Ариел изчезна, сеньор Джес. Беше тук и пуф — изчезна.

— Как така?

— Отидох до града. Тя не искаше да идва. Когато се върнах, я нямаше. Беше взела коня си и някои дрехи.

— Защо ще заминава? — запита скептично Джес.

— Забравих, сеньор, не знаете какви неприятности имахме. Малко след като си тръгнахте, дойде друга жена в града и каза, че тя била Ариел Лийланд. Но аз си знаех, че лъже. Имаше документи, писма, всичко, с което да потвърди думите си.

Джес се отпусна назад смаян. Друга жена ли? Тили Каулс? Или истинската Ариел Лийланд? Да не би и той като всички останали да е бил заблуден от жена, представяща се за Ариел Лийланд? Дали не се беше влюбил в Тили Каулс? Джес потръпна, тази мисъл му причини повече болка, отколкото можеше да понесе.

— Ариел се опита да каже истината на тези глупаци, но заради документите те не й повярваха — продължи несвързания си разказ Розали. — Един неин роднина пътува насам от Сейнт Луи, но тя изчезна, преди той да дойде. И сеньор Бърнс, и сеньор Уолтърс мислят, че е заминала, за да не попадне в затвора.

— А другата жена? — запита Джес, още по-объркан от преди.

— След като Ариел изчезна, другата жена продаде ранчото и замина. Сеньор Уолтърс е новият собственик. Страхувам се, че Ариел е мъртва.

Изречението й завърши с изхлипване.

— Ами работниците? Те нищо ли не са видели?

— Беше събота, те вече бяха заминали към града. Сеньор Джес — изохка Розали, стискайки отчаяно ръката му, — вие не мислите като другите, нали? Моята Ариел не лъже. Ариел е истинската дъщеря на Бък Уолтърс. Другата е мръсница, която измами всички.

Джес замря. Въпросът на Розали го извади от равновесие. Трябваше му време, за да мисли, но нямаше време. Вярваше ли, че жената, която познаваше като Ариел Лийланд, е самозванка? Дали не се беше влюбил в Тили Каулс? Сърцето му даде отговора и умът му го прие. Не би могъл да обича Тили Каулс. Цялото му тяло се разбунтува при тази мисъл. За кратко време беше смятал, че Ариел е Тили Каулс, но не след дълго беше променил мнението си. Честно казано, още от самото начало бе знаел, че възхитителното създание, което спаси от преобърнатия дилижанс, не беше Тили Каулс, но тогава беше прекалено упорит, за да го приеме. Толкова силно искаше да залови Барт Дилън и Тили Каулс, че не можеше да види истината, когато тя го гледаше в лицето. Сега обаче я виждаше, знаеше го с всяка фибра от тялото си, чувстваше го в дълбините на душата си.

— Не, Розали, не мисля, че Ариел лъже — изрече накрая Джес. — Знам коя от двете е Ариел Лийланд. Точно както и ти го знаеш.

— Какво можем да направим, сеньор? Тя загуби ранчото, може да е изгубила и живота си.

— Розали, ще те питам нещо много важно и искам добре да помислиш, преди да ми отговориш. Виждала ли си непознат мъж да се навърта около ранчото, преди Ариел да изчезне? Някой, който да прилича на този?

Той бръкна в джоба си, извади афиша, който беше разнасял със себе си цели две години, внимателно го разгъна и го вдигна пред очите на Розали.

Тя го разгледа втренчено, после тъжно поклати глава.

— Не, сеньор, никога не съм виждала този мъж. Но името ми е познато. Ариел ми разказа всичко за Барт Дилън и как е убил брат ви. Мислите ли, че той е отговорен за изчезването й?

— Не знам, но съм решен да разбера — изрече Джес. — Ако жената, която се е представила като Ариел Лийланд, е Тили Каулс, а смятам, че е така, значи Барт Дилън действа заедно с нея. Загубих следите на това копеле в Сан Антонио. Отидох в Мексико, защото мислех, че е там, но научих, че бил още в Тексас. Бил е тук през цялото време, в Уейко, заедно с Тили Каулс.

— Ми… мислите ли, че са направили нещо лошо на Ариел? — запита боязливо Розали.

Това беше въпрос, на който Джес не искаше да отговаря. Ако той беше на мястото на Дилън, сигурно щеше да убие Ариел и да се отърве завинаги от нея. Този мъж нямаше никакви скрупули и макар Джес да не знаеше досега да е убивал жена, винаги имаше първи път. Ако още се движеше заедно с Пекос Пит и Ганди, опасността беше още по-голяма, защото и двамата бяха изпечени убийци. Но заради Розали и заради собственото си спокойствие Джес се реши да излъже.

— Не се тревожи, Розали, няма да я убият. Когато Тили се присъедини към тях с плячката, вероятно ще я пуснат. Ще заминат за Мексико и ще си живеят царски с парите на Уолтърс.

Макар че Розали не беше съвсем убедена, увереността на Джес й помогна да отстрани някои от най-лошите си страхове. Следващите му думи извикаха колеблива усмивка на устните й.

— Ще намеря Ариел, Розали. Кълна се в паметта на брат си, че ще я намеря и ще я върна в дома й, където й е мястото. Ами нейният роднина? Кога ще дойде?

— Скоро, сеньор. Какво да му кажа?

— Нека Бърнс се погрижи, но във всеки случай, опитай се да го задържиш, докато се върна. Когато разпознае Ариел, проблемът ще се реши веднъж завинаги.

— Ами ако настоява да я отведе обратно в Сейнт Луи?

— Нека се тревожим за това, когато му дойде времето. Първо трябва да я намеря.

— Да, сеньор, ще направя както казвате. И се моля на бога да успеете.

— Още нещо, Розали. Къде са Бъд, Дюи и Пайк? Искам да ги разпитам.

— Вече не работят тук, сеньор. Не харесват сеньор Уолтърс. Никой от тях не вярва, че Ариел не е дъщеря на Бък.

Джес крачеше сърдито из канцеларията на шерифа. Хабеше скъпоценно време, опитвайки се да убеди упорития представител на закона да организира група за издирването на Ариел Лийланд. От ранчото Джес беше отишъл направо в Уейко. Първата му спирка беше кантората на адвоката, където разкритията му бяха посрещнати с явен скептицизъм. Отначало Бърнс сметна, че този недодялан каубой не може да прави никакви предположения относно Ариел Лийланд. Не беше присъствал, за да види доказателствата. Освен това, на адвоката никак не му се искаше да мисли, че е грешал през цялото време и е позволил на една самозванка да продаде ранчото на Бък Лийланд. Шерифът каза същото, когато Джес дойде го моли да събере хора.

— Може да си бил щатски шериф едно време, Джес, но сега нямаш право да идваш тук и да ми казваш какво да правя — каза шериф Хенри Биле. — Бърнс ми каза за цялата тая мръсна афера и съжалявам, че Тили Каулс се е измъкнала, преди да я тикна зад решетките. Но нямам причина да вярвам, че тази жена е измъкнала с измама парите на Уолтърс и че Ариел Лийланд е била отвлечена. Докато не ми докажеш, че всички сме били измамени, не виждам причина да събирам хора заради такива несигурни следи.

Това беше последната дума по въпроса.

Тъй като вече се беше стъмнило и Боец имаше нужда от почивка, Джес си взе стая в града. Призори беше отново на седлото, на път за Сан Антонио. Стреляше напосоки, но това беше единственото място, където евентуално Дилън би могъл да отведе Ариел. Тили трябваше да се срещне някъде с него и това изглеждаше най-вероятното място. Не беше далече от границата и той очакваше Дилън и бандата му да се запътят към Мексико с парите на Уолтърс.

Ариел изпитваше ужасен студ, какъвто не беше усещала през целия си живот. Вятърът хапеше бузите й и тя беше сигурна, че ръцете й, вързани за дъгата на седлото, са измръзнали. Яздиха през по-голямата част от нощта, за да се отдалечат колкото може повече от Уейко. Дилън знаеше, че когато се разбере за изчезването на Ариел, най-вероятно ще започнат да я издирват и искаше да се отдалечи възможно най-много, преди да се развидели. Вярваше, че Тили ще убеди хората да прекратят издирването и да я приемат като истинската Ариел Лийланд. Когато постигнеше това, нямаше да има никакви пречки пред продажбата на ранчото и тя щеше да изчезне от града заедно с парите.

Замаяна от изтощение, Ариел изхлипа облекчено, когато на разсъмване най-накрая спряха. Ганди приготви нещо за ядене. Предложиха и на нея, но тя поклати отрицателно глава. Всичко, което искаше, беше да легне и да заспи. Облегна се на един камък и задряма, докато недалече от нея тримата мъже говореха какво ще правят с парите, които трябваше да донесе Тили. Не си направиха труда да понижат гласовете си, защото никой от тях не очакваше Ариел да остане жива, за да разкаже за това. В този момент обаче на нея изобщо не й беше до тях, защото заспиваше. Събуди се след минути — така й се стори, — побутната от крака на Дилън.

— Време е да вървим — изръмжа той.

— Къде отиваме? — запита Ариел, поосвежена след кратката дрямка.

Пекос изгрухтя, очевидно развеселен.

— Ние отиваме в Мексико, обаче май няма да те вземем с нас.

Ганди се изхили и смигна на Дилън.

— Сега ли ще го направиш, Дилън?

Дилън погледна към Ариел и се намръщи. Беше правил много лоши неща в живота си, но никога не беше убивал жена.

— По-късно — отсече той. — Трябва да тръгваме.

Не искаше Пекос и Ганди да помислят, че има някакво слабо място. Може би по-късно щеше да събере кураж да направи това, което трябваше да се направи.

Пътуваха през по-голямата част от деня, спряха само да дадат почивка на конете и да изядат един обяд, който Ариел едва погълна. Насили се да изяде каквото й бяха дали, осъзнавайки, че не трябва да губи сили, защото нямаше на кого да разчита, освен на себе си.

За огромно нейно облекчение тази нощ спряха за истинска почивка, предполагайки, че вече няма да какво да се тревожат. Ариел седна от другата страна на лагерния огън, далече от тримата мъже, и изяде вечерята си — боб, последван от горчиво кафе. Това й напомни за нощта, когато беше споделила кафето си със същите трима мъже, които тогава я мислеха за младо момче. На лицето й се изписа отнесено изражение, докато си спомняше онази нощ и тогавашния разговор. Беше толкова потънала в спомените, че не обръщаше внимание какво се говори около огъня, докато не разбра, че говорят за нея и за съдбата й.

— Искам да я чукам, преди да я убиеш — каза Ганди и облиза месестите си устни.

— И аз не бих имал нищо против — обади се Пекос.

Такива мисли се въртяха и в ума на Дилън, но Тили беше ревнива и кой знае каква патардия щеше да вдигне, ако разбереше. Двамата бяха заедно от дълго време и се бяха сработили идеално; никак не му се искаше тя да го напусне точно сега. Честно казано, дори можеше да нарече онова, което изпитваше към нея, любов.

Дилън мълча толкова дълго, че Ариел се уплаши да не би да смята да я даде на Пекос и Ганди или може би сам да я изнасили. Овладя я безумна паника и тя изстреля единственото, за което можа да се сети:

— Аз чакам дете. Ако ми направите нещо, ще убиете невинно създание. Искате ли това да тежи на съвестта ви?

— Носиш дете? — запита смаяно Дилън.

— А, Дилън, напи няма да й повярваш? — обади се Ганди, който вече предвкусваше нощ, пълна с удоволствия. — Тя дори не е омъжена.

— Че откога една жена трябва да е омъжена, за да има дете? — отвърна предизвикателно Ариел.

— Кой е бащата? — сети се да попита Пекос.

— Моят… моят управител — призна Ариел. — Щяхме да се оженим. Не бих ви излъгала за такова нещо.

— Уф — почеса се объркано Дилън по брадичката, — ама и това си го бива. Ако казва истината, няма да взема да убивам бебе.

— Лъже — прекъсна го Ганди.

— Може — съгласи се Дилън. — Обаче не съм сигурен. Някой от вас иска ли да го направи?

— Аз не — отвърна Пекос. — Едно време имах жена. Най-лошото, което някога съм направил, беше да я изоставя. Сигурно щяхме да имаме и дете. Розали беше млада и много сладка. Трябва да призная, не бях най-свестният съпруг. Понякога си мисля за нея и се чудя дали е оцеляла.

Ариел беше смаяна. Розали? Възможно ли е Пекос Пит да е съпругът на Розали? Тя щеше много да се зарадва, ако узнаеше, че той изпитва угризения, задето се е държал лошо с нея. Но да позволи на Пекос да разбере къде може да намери Розали — това беше последното нещо, което Ариел някога би направила. Приятелката й беше по-добре без този разбойник. Един ден животът му щеше да свърши в такова насилие, в каквото го беше изживял.

— Абе, вие двамата такива ли сте мекушави? — изсумтя презрително Ганди. — Значи аз трябва да свърша тая работа. След като я чукам. — Той алчно огледа Ариел и тръгна да заобикаля огъня.

Докато се приближаваше бавно към нея, тръпки от страх пропълзяха по гърба на Ариел. Тя не можеше да умре, не и сега, когато трябваше да живее заради детето на Джес. Умът й заработи трескаво. Изведнъж си спомни за какво мислеше допреди малко. Това беше слаба надежда, но все пак тя се хвана за нея с отчаяние, което само й придаде още смелост.

— Господин Дилън, не можете да оставите господин Ганди да ме убие — изрече тя с глас, в който се долавяше нарастваща паника. — Спомняте ли си едно младо момче на име Арт Лий?

Дилън замря. Името му звучеше познато.

— Да не говориш за едно момче, дето пътуваше самичко от Форт Уърт за Уейко? — запита той.

— Тая работа тука какво общо има с момчето? — запита раздразнено Ганди.

— Остави я да говори, Ганди — заповяда троснато Дилън. Пооблекчена, Ариел продължи да говори. Може би се хващаше за сламка, но животът й беше застрашен.

— Аз бях това момче, Арт Лий. Пътувах сама към ранчото си, преоблечена като момче. Предложих ви кафе. Вие пихте с мене и казахте, че може би един ден ще ми върнете услугата. Ето, сега ви моля за това. Искам своя живот, господин Дилън, и живота на нероденото ми бебе.

Дилън я загледа така, сякаш беше обезумяла.

— Ти? Момче? Майтапиш се!

— Не, вярно е — извика Ариел, отново изпаднала в паника. Трябваше да накара Дилън да й повярва! — Казах ви, че отивам при баща си в Уейко. Вие казахте, че ви харесва куражът ми.

Изражението на лицето на Дилън се промени — от явно неверие в неохотно приемане на действителността.

— Май казах нещо такова. Защо пътуваше сама?

— Един ловец на глави ме преследваше. — Трябваше да прозвучи достоверно. — Мислеше, че съм Тили Каулс. — Дилън се изхили. — Шерифът във Форт Уърт нямаше достатъчно доказателства, за да ме задържи, затова ме пусна. Можех да си тръгна, но ловецът на глави щеше да ме преследва. Затова нарочно пуснах лъжлив слух и тръгнах сама за Уейко, преди той да разбере какво съм намислила.

— Същият тоя ловец на глави от месеци е по петите ми — похвали се Дилън. — Обаче аз винаги успявам да съм една стъпка преди него. Позна ли ме, когато попаднахме на лагера ти оная нощ?

Ариел бавно кимна.

— Проклет да съм. Куражлия си, така е, повече, отколкото съм допускал. Всяка друга жена щеше да истеряса.

— Вие обещахте да ми върнете услугата — настоя Ариел. — Ще изпълните ли това обещание?

Дилън се замисли. Ариел се бе показала като жена, която можеше да оцелее благодарение на ума си, и той нямаше желание да й отнема живота. Особено щом носеше дете. Току-що му беше дала основателна причина да не я убива и той смяташе да се възползва.

— Барт Дилън не нарушава думата си. Ако съм ти казал, че ще ти върна услугата, значи със сигурност можеш да разчиташ на това. Няма да те убивам, жено.

— Дилън, ти луд ли си? Какво ще я правим? Не можем да я вземем с нас в Мексико, не можем и да я пуснем. Във всеки случай, не и докато не излезем от Тексас — възрази основателно Ганди и Пекос веднага се присъедини към мнението му.

— Ще измисля нещо — изръмжа Дилън разсеяно. На Тили това нямаше да й хареса, ама никак.

— Знам един тип в Сан Антонио, дето купува жени за публичните домове — обади се Пекос. — Няма да я убиваме, обаче няма да може да каже нищо за нас.

Намръщеното изражение на Дилън се превърна в хитра усмивка.

— Това ми допада. Няма да съм виновен, като почне да й се надува коремът, след като я отведат в Мексико. Поне няма да убием бременна жена.

Умът му беше толкова покварен, че за него това беше по-малкото зло.

— Не! — извика Ариел. — По-добре ме убийте, същото ще е.

— Мълчи, жено, иначе ще те дам на Ганди — предупреди я Дилън. — Единствената причина, поради която не те оставих на него, е, че уважавам майчинството.

Той не виждаше никакво противоречие в думите си.