Обичай ме страстно

9

— Готов съм за тръгване, когато кажеш, Ариел.

Джес стоеше до коня си, наблюдавайки как Ариел напъхва дългите си абаносовочерни плитки под опърпаната шапка, която беше нахлупила на главата си. Изглеждаше невероятно.

— Можем да стигнем до Уейко, преди да се стъмни — продължи той.

— Готова съм, Джес.

Тази сутрин Ариел едва можеше да вдигне очи към него, без да си спомни как се беше държала предната нощ. Беше станала дива и необуздана в ръцете му, буквално молейки го да я люби в момент на слабост, когато мислеше, че без малко не бе го убила. Беше толкова невероятно! По-вълнуващо от всичко, което бе познавала дотогава. И никога повече нямаше да се случи. След раздялата им в Уейко двамата просто щяха да поемат по различни пътища. Един ден той най-вероятно щеше да се ожени за Ели Лу Додж, а тя… тя може би никога нямаше да се омъжи. Да намери мъж, който да се равнява на Джес — това щеше да бъде нещо невъзможно.

След като качи Ариел на коня й, Джес възседна Боец. Тя погледна още веднъж към лагера с нежно и замечтано изражение. После решително разтърси глава и се обърна. Много щеше да изгуби и нищо нямаше да спечели, ако продължеше да мисли за това, което беше станало между двамата само преди няколко часа. Ако той беше в състояние да забрави всичко, което се бе случило помежду им, значи и тя щеше да може.

Джес обаче също не можеше да забрави миговете открадната любов, която бе споделил с нея. Помнеше всичко. Колко хубаво беше да усеща Ариел в ръцете си, колко прекрасно се любеше тя и колко невероятно силна беше страстта й. Тя беше всичко, което някога беше желал да има като жена… само да беше свободен да свие гнездо.

На обед спряха да си починат и изядоха последните си запаси. Пиха вода от манерката, защото наблизо нямаше поток. През повечето време мълчаха; думите не можеха да изразят онова, което чувстваха. Джес беше в плен на тържествения си обет и на желанието да отмъсти, докато у Ариел бушуваше страстното желание да докаже, че е способна да се справи със собствените си работи. Никой от двамата не искаше да отстъпи, да признае, че взаимното им привличане беше по-силно от стремежа на всеки поотделно да преследва целите си.

Спряха още веднъж, преди да стигнат града, за да може Ариел да се преоблече в рокля и да добие по-представителен вид. Джес нарочно се обърна с гръб, докато тя се миеше с вода от манерката и обличаше единствената рокля, която беше взела със себе си. Когато пак се обърна към нея, видя, че се беше нагласила в ленена рокля на ивици, без корсет и многобройни фусти, но въпреки това изискана и привлекателна. Ако беше мислил, че изглежда привлекателна в момчешките дрехи, които носеше доскоро, сега му се виждаше направо прекрасна. Със свито сърце Джес допусна, че тя ще се омъжи най-много след шест месеца. Нямаше мъж на света, който да устои пред чара на Ариел Лийланд, и той пръв го признаваше.

Малко преди да започне да се смрачава, те стигнаха в Уейко. На Ариел й се стори като всеки друг град в Тексас. Обичайните магазини и кръчми от двете страни на главната улица, обичайният прах и обичайните каубои, мотаещи се безцелно наоколо.

— Ще взема стая в хотела. Може би е твърде късно да се обаждаме сега на адвоката — каза Джес.

Това бяха първите думи, които беше изрекъл от часове. Ариел като че ли се сепна.

— Вземи две стаи, Джес.

Той я погледна внимателно и след няколко секунди, изпълнени с напрежение, кимна.

— Бил ли си в Уейко? — полюбопитства Ариел.

— Ъхъ. Бил съм в почти всички градове в Тексас. Река Брасос е важен брод за добитъка и градът гъмжи от каубои. Има няколко прилични хотела.

— Добре, добре — отвърна тя, без да проявява интерес. Сега, когато вече бе пристигнала, не можеше да мисли за нищо друго, освен да уреди работите с адвоката и да отиде в ранчото.

Хотелът, избран от Джес, беше почти нов. Тя го остави да се погрижи за настаняването и го последва разсеяно, когато той я отведе в стаята й.

— Ще се погрижа за конете и ще се видим в трапезарията след един час — каза Джес, като й подаде ключа.

— Ще останеш ли?

— Само за тази нощ. Трябва да тръгна веднага щом купя припаси.

— Искам да ти върна парите, които ми даде назаем.

— Не е необходимо. Това беше най-малкото, което можех да направя, за да те обезщетя за неприятностите, които ти причиних.

Ариел не можа да намери думи; само успя да кимне. Джес сви вежди, озадачен от странното й поведение, после се обърна и тръгна по коридора към собствената си стая.

Трапезарията беше пълна, когато Ариел се настани на масата. Джес още не беше дошъл и ужасна мисъл завладя ума й. Нима вече е напуснал града? Нима думите, които бяха разменили, са били за сбогом? Невъзможно беше той да си тръгне, без да се сбогува както трябва. Тя беше така погълната от мислите си, че не забеляза как всички мъже в трапезарията се обръщаха към нея с явен интерес.

— Точно сега всички мъже тук ми завиждат — каза Джес, сядайки срещу нея.

— Джес, помислих… няма значение. Нека да поръчаме, прегладняла съм.

— И аз — отвърна той, имайки предвид нещо съвсем различно.

Обслужването беше толкова бързо, че Ариел свърши с вечерята още преди да се беше почувствала готова за това. След като отложи ставането от масата колкото можа, тя най-накрая се изправи.

— Ще тръгваме ли?

Джес я изпрати до стаята й, спирайки пред вратата, докато тя ровеше за ключа. Взе го от нея и го пъхна в ключалката.

— Имаш ли нужда от нещо? Ще се радвам, ако мога да ти услужа с малко пари.

— Не ми трябват парите ти, Джес, имам пари на мое име в банката.

— Не искаш ли да дойда заедно с тебе при адвоката?

— Не, благодаря. Способна съм сама да се справям със собствените си работи.

— С мене се справи доста добре.

Ариел порозовя, не можейки да вдигне очи към него.

— Ще замина утре сутрин, след като купя припаси.

— Аз… желая ти късмет, Джес.

Защо й прозвуча така окончателно? Защо трябваше нещата да станат така?

Джес се вгледа в нея. След многозначителна пауза изрече:

— Искам отново да се любя с тебе, преди да тръгна.

Когато се беше любила с Джес, това беше най-прекрасното преживяване в живота й, но сега щеше да бъде грешка. То беше някак си на място в дивата пустош, където те двамата можеха спокойно да бъдат единствените хора, обитаващи земята. Но сега, в цивилизования живот, според нея щеше да бъде неуместно. Джес си оставаше грубият, недодялан ловец на глави, опасен и смущаващ, с една-единствена цел в живота. Ако му позволеше отново да се люби с нея, това нямаше да го промени или да го накара повече да не гони разбойници. Нито щеше да я убеди да се откаже от ранчото и да го следва от единия край на Тексас до другия. В края на краищата за нея имаше само един възможен отговор.

— Това, което искаш, Джес, е невъзможно. Ако отново се любим, няма да има никаква полза и за двама ни.

Ако й бе казал, че я обича, това може би щеше да промени целия им живот. Но според Ариел едва ли някъде в незабравимото огромно тяло на Джес Уайлдър съществуваше нещо като любов.

— Това ли е окончателният ти отговор?

— Всичко в раздялата ни е окончателно.

— Някой ден ще свърша с всичко това.

Да не би да се опитваше да й каже нещо, запита се Ариел. Ако я молеше да го чака, трябваше да бъде по-ясен.

— Знам.

Мълчание.

Дори да й беше предложил да се обвърже с него, Ариел не беше сигурна, че ще може да му отговори със същото.

Джес без малко щеше да помоли Ариел да го чака, но колебанията го накараха да промени решението си. Каквато беше красавица, той нямаше никак да се учуди да я види омъжена, преди да са минали и шест месеца. Беше видял как я зяпаха мъжете в трапезарията и не можеше да ги обвини. Но ако трябваше да бъде честен, не би могъл да помоли Ариел да чака един мъж, който утре можеше и да бъде мъртъв. Ловът на престъпници беше опасна професия. Докато не се откажеше от сегашния си живот, нямаше право да моли никоя жена да се обвърже с него. Особено жена като Ариел, която щеше да загуби всичко и нямаше да спечели нищо, ако се обвържеше с мъж като него. Бърза и лека раздяла беше най-доброто и за двамата.

— Тогава една целувка. Не искам много, нали?

Какво лошо може да има в една целувка, помисли си тя и вдигна лице към него.

Ако беше очаквала нежна целувка, се беше излъгала, защото в целувката на Джес нямаше нищо нежно. Това беше по-скоро диво нападение над сетивата й. Твърда, властна и така поглъщаща, че коленете на Ариел се подкосиха. Дишането се превърна в далечен спомен, докато езикът му разделяше устните й и устата му отнемаше въздуха от дробовете й. Целувката му стана още по-дива, ръцете му стиснаха седалището й, притиснаха я до него и между двамата не остана нищо освен дрехите. Тогава той намери гърдите й и дългите му пръсти започнаха да си играят с тях през тънкия плат на корсажа й.

Джес прекъсна целувката така внезапно, както беше започнала. Стресната, Ариел го погледна изумено, докато той докосваше нежно бузата й и се отделяше от нея.

— Не ме забравяй, малка дива котко. Знам, че аз никога няма да те забравя.

И избяга. Ръката на Ариел се вдигна към бузата й, усещането за допира му се вряза като изгарящ спомен, който навярно щеше да остане в нея до края на дните й.

На следващата сутрин Ариел стана рано след една безсънна нощ. Инстинктът я подтикваше да отиде при Джес, да му позволи още веднъж да се люби с нея. Но практичната й природа я предупреждаваше, че това ще бъде погрешен ход. В края на краищата практичността взе връх. Винаги ли житейските решения са толкова трудни?

Първата работа на Ариел беше да издири Джейсън Бърнс, адвоката на баща й. Чиновникът от хотела я упъти как да намери канцеларията му и тя тръгна натам малко след осем часа сутринта. Канцеларията на господин Бърнс беше на втория етаж над железарския магазин. Ариел изкачи развълнувана стълбите, обмисляйки какво ще каже на адвоката. Надяваше се да не е намерил купувач за ранчото и да не бъде особено разочарован, като му каже, че няма намерение да го продава.

Сутринта не видя нито следа от Джес, но не се и надяваше. Най-вероятно беше заминал, така че защо да се измъчва с мисли за този непоправим инат? По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, изсумтя тя в пристъп на самопрезрение.

Вече стигна горната площадка и съсредоточи вниманието си върху работата, която й предстоеше. Джес Уайлдър може би беше изгубен за нея, но ранчото напълно компенсираше загубата й, нали?

Канцеларията на адвоката беше заключена и Ариел предположи, че е дошла много рано. Докато не забеляза бележката, закрепена на врата. Адвокат Бърнс беше заминал извън града и щеше да се върне в Уейко чак в края на седмицата. По дяволите! Ама че късмет! Сега какво да прави? Ще отиде в ранчото, каза си тя. Беше нейно и имаше право да живее в своя собствен имот. Това й изглеждаше най-правилното.

След известно време Ариел напусна официално хотела, без да се учуди, че Джес се е погрижил за сметката й. Не се учуди и че той самият беше освободил стаята си рано тази сутрин. Намери коня си в конюшнята — още не беше дала име на горкото животно — и научи, че таксата за него също е платена. Отново Джес. Със сигурност се стараеше да направи всичко възможно, за да й се извини заради неприятностите, които й беше причинил, помисли тя, докато се качваше на коня, за да излезе от града.

Ариел нямаше нужда да пита накъде е ранчото „Лийланд“. Знаеше пътя наизуст. Писмата на баща й бяха пълни с най-различни сведения за ранчото, местонахождението му и всекидневните работи в него. Струваше й се, че би могла веднага да се нанесе и да подхване нещата оттам, където ги беше оставил баща й, без да губи нито минута. Сега, когато мислеше за това, виждаше, че писмата на баща й бяха изпълнили целта си. Бяха насадили в нея усещането за това, какво представлява всъщност Тексас, любовта към земята и гордостта относно всичко, което баща й беше направил. Сега тя знаеше, че Бък Лийланд беше подготвял единствената си дъщеря за момента, когато всичко, за което той беше работил, ще остане в нейните ръце. Ранчото беше нейното бъдеще, нейната сигурност, нейната независимост. Сега тя го виждаше съвсем ясно и благодари на бога, че баща й също го е видял.

Ариел тръгна на юг покрай река Брасос, спомняйки си напътствията на баща си, сякаш писмата му бяха пред нея. Макар че беше напуснала Тексас много малка, тя все пак си спомняше моменти от щастливия живот, на който се беше радвала в ранчото с баща си и майка си. Тогава животът беше прост, докато един ден майка й не беше решила, че повече не може да понася изолацията на живота в ранчото и не беше заминала. Тъй като нямаше избор, Ариел беше отведена в далеч по-оживената атмосфера на Сейнт Луи. Но никога не беше забравила баща си или щастието, което беше изживяла в Тексас.

Дългият прашен път, който се отклоняваше от реката, не биеше на очи, но Ариел веднага позна, че това е пътят, който водеше до къщата в ранчото. Последните няколко мили беше изминала на своя собствена земя. Огледа се наоколо с нещо като благоговение. Всяко дърво, всеки лист от сивата остра трева, всеки кладенец — всичко това й принадлежеше. В далечината виждаше крави, търсещи крехки стръкчета трева, наглеждани от мъже на коне, които тя предположи, че са работниците, наети от баща й.

Това я учуди. Тя предполагаше, че каубоите са си заминали след смъртта на баща и. Как им плащат? Хрумна й, че в завещанието си баща й сигурно се е погрижил за всички тези подробности и е оставил на адвоката си грижата да плаща на работниците в имението. Явно всичко вървеше гладко и нямаше да й бъде трудно да поеме юздите на управлението в подобна добре организирана дейност.

Ариел спря, преди да мине през вратата и под табелата, която се извисяваше над пътеката, водеща към двора. РАНЧО „ЛИЙЛАНД“. Усети думите като мед на езика си и им се наслади докрай, преди да продължи. След няколко минути вълнението, че си е отново у дома, я подтикна да мине през вратата и да влезе в двора. Очите й се стрелкаха навсякъде, наслаждавайки се на гледката, запомняйки всичко видяно.

Оборът изглеждаше нов. Дали баща й е наредил да го построят малко преди смъртта си? Тя се изненада, че не може да си спомни той да е споменавал такова нещо в писмата си. Оградата около двора изглеждаше в добро състояние, тя видя места, които очевидно бяха наскоро поправени. В корала имаше няколко едри коня и други, много по-чистокръвни. Ариел хареса всичко видяно и реши, че трябва да похвали адвоката Бърнс, когато се срещнат. Оставяйки най-хубавото за накрая, тя тръгна да разгледа къщата.

Направена изцяло от греди, къщата беше на два етажа, с веранда отпред, която опасваше цялата къща. Беше удобна постройка, направена за живеене, без никакви самоцелни украси, като в къщите на Изток, удобна и приятна в простотата си. Ариел не можеше да разбере защо майка й не я харесваше.

Всички работници явно бяха заети някъде другаде, защото никой не се показа, за да я посрещне, когато тя слезе от коня и омота юздите около перилата на верандата. Забеляза оседлан кон близо до корала и се запита дали това не е конят на Розали, икономката на баща й. Ако Розали беше още тук, разбира се. Доколкото знаеше, мексиканката, за която й беше писал баща й, вече трябваше да е напуснала къщата.

Краката й се подкосиха, когато наближи входната врата. Беше преживяла толкова много, докато стигне тук, че това й се стори като краят на един лош сън. С изключение на Джес Уайлдър. Той не беше сън. Невероятен и внушителен, този мъж се беше втурнал в живота й като ураган и беше излязъл също толкова бързо от него, оставяйки след себе си разтапящия спомен за своята страст.

Вратата се отвори под лекия й натиск. Стори й се странно, че я намира незаключена, но предположи, че икономката още е тук. В мига, когато влезе, Ариел почувства, че наистина си е дошла у дома. Вратата водеше към малко преддверие и след това направо в дневната. Голяма и удобна, с мебели в селски стил и тапети, които отговаряха на вкуса на баща й и бяха приятни за Ариел. Креслата и диванът бяха направени за едър човек, без съмнение ценител на удобството, и бяха разположени около огромна каменна камина, която заемаше цялата стена. Всичко изглеждаше чисто и подредено, сякаш я очакваха.

Потопена в сладки спомени, тя обходи стаята, вземаше предмети, които си спомняше от детските си дни, поглеждаше други, които мислеше, че може би са означавали нещо за баща и. На една от масичките имаше нейна детска снимка и Ариел съжали, че не му беше дала по-нова, с която да я замени. Детето на снимката беше дребно, с тъмна коса и й се усмихваше със същата физиономия, която тя виждаше всеки път, щом се погледнеше в огледалото.

— Коя сте вие? Какво правите тук?

Стресната, Ариел се извърна рязко. Беше толкова потънала в детските си спомени, че не беше чула как някой е влязъл в стаята. Успокои се донякъде, като видя, че към нея се беше обърнала една красива руса млада жена. Със сигурност не беше икономката мексиканка.

— По-скоро вие коя сте? — отвърна Ариел.

— Аз съм Труди Уолтьрс. Брат ми е собственикът на тази къща. Дойдох да избера нещата, които може би ще задържим от мебелировката, преди да дадем къщата под наем.

— Да я дадете под наем? — повтори смаяна Ариел.

— Нямаме нужда от къщата, а Кърк казва, че можем да я дадем под наем и да спечелим от това. Нашата е още по-голяма от тази. Бък Лийланд не беше особено екстравагантен.

— Познавали сте Бък Лийланд?

— Разбира се, той ни беше съсед. Нашата ферма е оттатък пътя. — Изведнъж Труди осъзна, че се е разприказвала, и запита: — Да наемете къщата ли сте дошли? В града ли чухте, че се дава под наем?

— Сигурна ли сте, че брат ви е купил ранчото? — запита остро Ариел.

— Разбира се. Сделката е почти приключена — изпъчи се Труди. — Документите са пратени в Сейнт Луи да ги подпише госпожица Лийланд. Тя явно няма фермерски наклонности и е обявила ранчото за продан. Кърк естествено се хвана за тази възможност. Това е добра земя и цената беше добра.

Ариел се вгледа в Труди, изведнъж загубила дар слово. Виждаше пред себе си висока, стройна жена, приблизително на нейна възраст, с очи, сини като камбанки, и коса по-скоро сребриста, отколкото руса. Беше навила плитките около главата си като корона. Изглеждаше студена, царствена и красива. Пред нея Ариел се почувства дребна и недодялана, облякла дрехи, които мъкнеше от седмици в дисагите си.

Накрая тя реши да сложи край на всичко това. Не харесваше високомерната Труди Уолтърс и особено собственическия й вид, когато говореше за къщата.

— Аз съм Ариел Лийланд. Това е моята къща и моята земя. Страхувам се, че брат ви много ще се разочарова, защото смятам да задържа ранчото.

— Какво? Но… това е невъзможно! Джейсън каза, че сделката е приключена. Беше необходим само вашият подпис. Защо го правите? Казаха ни, че не се интересувате от земята.

— Казали са ви го майка ми и вторият ми баща. Никога не съм искала да продавам ранчото. Дойдох да обясня какво искам, веднъж завинаги.

Слава богу, че беше пристигнала навреме, за да попречи на майка си да вземе нещата в свои ръце и да подпише документите без нейно знание. Това със сигурност щеше да усложни положението.

— Не можете да го направите! — заяви Труди. — Почакайте Кърк да разбере. И Джейсън.

— Джейсън. Предполагам, че говорите за адвокат Джейсън Бърнс.

— Да. Той хвърли много усилия в тази сделка. Това развитие никак няма да му хареса.

— Ще обясня всичко на господин Бърнс.

— Слава богу, дойдохте! Точно навреме.

— Това не те засяга, Розали — обърна се Труди към мексиканката, която току-що се беше появила на вратата.

Беше дребна и тъмнокоса, с щедри извивки и красиви черни очи, с дръпнати нагоре външни краища. Беше много приятна, около четиридесетгодишна, със сребърни нишки в гарваново-черната й коса. Розали. Икономката на баща й. В писмата си той често споменаваше за нея с много добро чувство, но Ариел си я беше представяла по-стара и не така привлекателна.

— Знаете ли коя съм? — запита Ариел, когато Розали я погледна с приятелско чувство.

— Разбира се — Мексиканката говореше с едва доловим акцент, но думите й бяха съвсем разбираеми. — Вие сте сеньорита Лийланд, дъщерята на Бък. Молех се на Дева Мария да промените решението си и да не продавате земята, която баща ви толкова обичаше. Той искаше вие да живеете тук.

Ариел отбеляза как Розали спомена баща й. Нарече го Бък, а не господин Лийланд.

— Как ме познахте така изведнъж? — запита тя.

Тъмните очи на Розали се стрелнаха към снимката на масата.

— Не сте се променили много. Освен това Бък толкова често говореше за вас, че сякаш вече ви познавах. Добре дошла, сеньорита Лийланд, добре дошла в Тексас.

— Достатъчно, Розали, продължавай да опаковаш — намеси се строго Труди.

Тя беше смутена от развоя на събитията, но беше решена да не се предава. Докато Джейсън Бърнс не кажеше нещо друго, малката госпожица Лийланд си пъхаше носа където не й беше мястото.

Розали погледна към Ариел за потвърждение.

— Ти напускаш ли, Розали? — запита невинно Ариел.

— Да, сеньорита. Уволнена съм.

— Уволнена ли? От кого?

— От сеньорита Уолтърс.

— Ти ли отговаряше за реда тук след смъртта на баща ми? Това е чудесно.

— Да — отвърна плахо Розали. — Това беше най-малкото, което можех да направя. Тук беше моят дом… много, много години.

— Къде ще отидеш?

Розали погледна обвинително към Труди.

— Семейство Уолтърс ми предложиха работа.

— Искаш ли да напуснеш?

— Вижте, госпожице Лийланд, това не е ваша работа.

— Това е точно моя работа — възрази Ариел. — Розали е служила при баща ми много дълго време. Сигурна съм, че той би искал някой да се погрижи за нея. — И тя отново се обърна към икономката. — Искаш ли да напуснеш, Розали?

— О, не. Не бих искала, сеньорита Лийланд.

— Тогава можеш да останеш. Ще ми трябва икономка. Смятам да посветя времето си на управлението на ранчото и няма да имам време за домакинстване и готвене.

— На Кърк това няма да му хареса — измърмори Труди. — Той е свикнал да му се подчиняват.

— Брат ви няма власт над моята къща или моя имот — отвърна Ариел с възможно най-любезен тон. Искаше по-скоро да се отърве от Труди Уолтърс и да заживее в собствения си дом. — Ще се радвам да поговоря с него, след като си почина от дългото пътуване. Ние сме съседи, в края на краищата, и съм сигурна, че той ще ме разбере, когато му обясня как стоят нещата.

Труди прекрасно разбра, че я отпращат. Не беше свикнала да й се говори по този начин, особено от страна на жена, която изглеждаше по-скоро като някаква хлапачка, отколкото почтена госпожица от Сейнт Луи. Щеше да си иде, добре, но Ариел Лийланд пак щеше да си има работа с нея. Тя беше сигурна, че Кърк няма да остави нещата така. Той искаше ранчото, искаше го ужасно много и щеше да направи всичко, за да убеди Ариел Лийланд да си иде в Сейнт Луи, където й беше мястото.